"Е, как така без нищо?"... Седем истории за морал

Има една история, която четиридесет години съм слушал да се разказва в Казанлъшко десетки пъти, вероятно пренесена от преселниците от Габровско или Търновско. Но кога и къде е станала, никой не разказваше. Скоро научих по-подробно цялата история. През 1839 г. в с. Боженци, Габровско, имало един даскал. Казвал се Иван Топала. Той се занимавал и с търговия. Бил във Видин по търговски дела. Разчуло се на пазара, че жената на видинския валия си навехнала крака и никой не се наема да го оправи. Даскал Иван, освен всичко друго, бил и чакръкчия, т.е. оправял навехнато. Намерил къщата на валията. Представил се и предложил помощта си. Но слугите му казали, че валията е поставил условие: „Жена не се пипа с голи ръце”. Даскал Иван приел условието, като казал да оставят най-якия кон едно денонощие без овес и вода. На другия ден даскалът пристигнал пак. Слугите качили жената на валията на коня. Даскал Иван вързал глезените ѝ с въже под корема на коня, като спазил условията.Тогава на коня дали овес и вода, коремът на коня започнал да се подува, болките на жената били силни, но след това утихнали.

Както казах по-горе,

Но тя не свършва дотук. Краят ѝ научих наскоро. След като жената проходила, някой от слугите изтичал при валията: „Валия ефенди, слава на Аллаха, жената проходи!”. Валията, видимо доволен, излязал на двора, извадил кесията, за да предложи пари. Даскал Иван отказал с думите:

И до днес тази църква я има в с. Боженци. Дали даскал Иван тогава не е могъл да каже: „Дай, ефенди, някоя пара, че да си купя симид до Габрово!”? Къде е Видин, къде е Габрово с ония превозни средства, по онова време? Вероятно парите щяха да бъдат повече от цената на един или два симида. Но не го е казал. Църквата била по-важна. Ако преди петдесет, сто или двеста години хората са имали това практично мислене, като днес, достигащо до цинизъм, то навярно България нямаше да я има. Всъщност, не разказах история за някой държавник, а просто за един обикновен селски даскал.

През 1834 година в с. Павелско, Асеновградско, намиращо се в полите на Родопите, решават да си построят църква. Един заможен човек отива в Цариград, за да вземе ферман от падишаха за построяването ѝ. Този човек взел фермана, но условието било, че църквата ще бъде построена за 40 дни. Хванали се хората и я построили за 40 дни. Не им трябвала „обществена поръчка”! Църквата със сигурност е била в сърцето им, от приказките на бабите и дядовците, от песента на майката или от заканителния пръст на бащата. Събрали се на едно място хора, вяра и човешки дух, построили голяма църква, а до нея камбанария с кубе и с височина 17 метра. За четиридесет дни! Забравих. Не преброих нощите!

Заговорихме за „обществена поръчка”. Последователно в родното ми село Раброво, Видинско, се строят четири училища, като първото е през 1832 година. При строежа на последното училище са се прекарвали тухли от с. Гъмзово, Видинско, което се намира на около 30-40 км разстояние по пряк път с 50 броя волски коли всеки ден по график в продължение на 2-3 месеца. Представяте ли си една такава колона с наредени волски коли една след друга? Пресметнете! Тя е била дълга повече от километър.

Който не може да се гордее с този факт е може би някакъв полуидиот, на когото образованието или изобщо образоването е последна грижа.

Още една история, случила се много по-късно. През 1985 г. бай Иван от с. Рогозен, Врачанска област, като прокопавал канал за вода в дворното си място, намерил един съд. Първите му думи били: „Това е музейска работа”. И без да се интересува дали този съд е сребърен или златен, меден или железен, той казал на жена си: „Иди да извикаш кмета!”. Жената затичала до кметството, кметът довтасал веднага. В същото време заработил селският „фейсбук” – събрали се хора. Съдовете излизали един по един. Кметът се обадил на този и онзи музей, на милиция и пр. Пристигнали и те. По-късно го нарекли Рогозенското съкровище. Има и други версии години по-късно, но това да оставим за хейтърите.

И не е мислил тогава само бай Иван така. Баща ми, като намереше някакъв предмет (монета, кост, част от сечиво, напр.) и го питахме какво е това, винаги ни отговаряше по един и същи начин, че „това ще отиде там, където му е мястото”. Той беше учител по история и очевидно можеше да прецени предварително донякъде историческата им стойност. Всички материали, които са намирани от моя баща по един или друг повод, са предавани в Националния исторически музей - София, в Института по история към БАН, в Окръжния исторически музей в гр. Видин по опис. В бащината ми къща се намираха доскоро такива бележки – описи (напр. опис № 18 от 6.04.1974 г.). В тези официални документи (описи) имаше най-отдолу графи за:

- платена сума

- безплатно

- подарък

Забележете!

Винаги, като принцип. Защо ли е нямало „аукцион” или „дилъри” и прочие? Хора с друго мислене, други принципи и при други закони.

Днес мисленето ни е друго и дори не можем да повярваме, че е било така. Един официален факт: България е третата страна в Европа по брой археологически разкопки. Съседните нам държави са направили от камъните си история, а ние сме направили от историята си камъни. Примери много.

Правили са го и с дипломация. През 1835 г. банскалии решават да си построят църква. Отиват трима души при падишаха за ферман и носят една погача. Единият от банскалиите разчупил погачата и от нея се показва една монета. Падишахът се стъписва, може би го приел за обида, но те му отговарят: „Паша ефенди, тази монета е за новородения Ви син. Аллах здраве да му дава. Да наследи империята...”. Падишахът попитал: „За какво друго сте дошли?”. Казали му: „Искаме църква да си построим. Имаме една, в края на селото, но жените и децата не могат да отидат. Ще ги изядат вълците. Мъжете са с добитъка – за да има добитък за тях и за империята...”. Получили банскалии фермана и построили църква, като на входа, над вратата, изобразили един голям кръст, а отдолу два по-малки полумесеца, които и до днес стоят.

Някой от четниците грабнал някакъв метален предмет, за да изкърти полумесеците над вратата на църквата. Яворов се възпротивил. „Защо, войводо, не сме вече под турско?”. Яворов казал: „За да видят тези след нас какви дипломати сме имали”. Нали се сещате, че ставаше въпрос за Османската империя?

През 1940 година видинските адвокати изпращат до министър-председателя и председателя на Народното събрание изложение, в което пише: „В последно време бе съобщено, че се готви закон за национална защита, в който един отдел е посветен на ограничаване правата на евреите, български поданици... Ние обсъдихме всеки за себе си държавната и морална страна на готвения законопроект. Намерихме, че той би трябвало да бъде спестен на българската държава и българския народ. У нас еврейска група няма, у нас има евреи, които всеки поотделно е така духовно и идейно свързан с народа ни и с всички исторически подвизи и жертви на държавата, че той е нищо друго, освен една претопена пионка в голямото дело на България...”. Следват осемнадесет подписа. Поместих изложението със съкращения. То е твърде дълго, около страница и половина. Ще допълня, че в ония години, при ония закони, при онази междудържавна ситуация, да направиш такова нещо открито и с подписа си се иска много кураж, професионален, личен и обществен морал.

Съвременният българин със своята практичност до цинизъм не може да повярва, че такива неща е имало. Дори някой да направи нещо сега, богоугодно и полезно за всички, то съвременният българин ще каже:

Има тука някаква далавера, ама ние не можем да я разберем”. А далаверата е в тестото. Зависи от маята в него, наречена Семейство, зависи от брашното, наречено Общество, зависи от водата, наречена Божи дар и т.н. Но дотук.