Първият медал от Олимпиада за Казанлък: Петър Рахманлиев и Цветанка Христова
Олимпийските медали на Цветанка Христова – сребро и бронз, двете четвърти места и едно шесто, са повече от цялото представяне на България на последните игри в Лондон – 2012, пресмята тихо Петър Рахманлиев, треньорът на златното поколение хвърлячки, израснали в Казанлък. След работата си, съпътствана с намеси на политиката в спорта преди 1989-та и често - с лош късмет, той постига първия медал от Олимпиада за спортист от Казанлък. Подготвял е състезатели за Мюнхен – 1972, Монреал – 1976, Москва – 1980, Лос Анджелис – 1984. На славната Олимпиада в Сеул 1988 – връх за българския спорт, Рахманлиев постига с Цветанка Христова и Светла Миткова, своя първи голям успех, последван от най-голямото казанлъшко постижение в спорта – среброто за Цветанка от Барселона 1992. През 1988 -ма, тримата са обявени за почетни граждани на Казанлък.

Заслужилият треньор на България, е шеф на Треньорския съвет на Българската федерация по лека атлетика през 1993-та. Било времето преди Сидни 2000. Напуска със замах: Рахманлиев не е стъпвал във Федерацията от точно това време на Жан Виденов, заради отказ на държавата да осигури качествена подготовка за следващия олимпийски цикъл, при условия, равни на тези, които има конкуренцията. „ С голи ръце няма как да вървиш срещу танкове“, категоричен е той.


За сегашната олимпиада в Рио, Рахманлиев няма особени надежди за България, ако не броим борбата и художествената гимнастика. Това не му пречи да следи състезанията. Днес е най-важно, да откриеш Големия талант, техниката вече усвояват почти всички, вижда треньорът на световната и европейска шампионка на диск, Цветанка Христова, Светла Миткова – четвърта в диска на Сеул 1988 и шеста в гюллето в Барселона през 1982, световната рекордьорка в копието Антоанета Тодорова-Селенска, Лютвиян Моллова, четвърта на копие в Мюнхен през 1972-ра. Един златен, два бронзови медала от Световни първенства, сребро и бронз от първенствата на континента в зала, злато и бронз от Световните студентски игри, първо и трето място от Гран при, 58 републикански шампиони и 19 балкански, има в кариерата си най-успешният български треньор в хвърлянията, най-успешният треньор и почетен гражданин на Казанлък. Рахманлиев е готвил казанлъчани за "три истински и други неистински", както си ги нарича самият той, олимпиади.


Казанлък на олимпиада! – Рахманлиев решил това още през 1964-та

Вече треньор с диплома от ВИФ, докато следи новините от Мексико – 1964, младият казанлъшки треньор, си поставил цел: участие в олимпийската битка! И непременно - медал за Казанлък! Спира се на копиехвърлячката Лютвян Моллова. Прави от нея Балкански шампион в Измир-1972. Лютвян е отлично готова за олимпиадата в Мюнхен същата година. Точно тогава, родните спортни власти решават, че Моллова може да иде и без треньора си в битката за медалите в копието. И бъркат – Рахманлиев е оставен в ГДР, докато състезателките му стартират в Мюнхен – Западна Германия. Понеже знаел немски, българските спортни деятели, чакащи в Потсдам ред за отпътуване, решили да го ползват за преводач. Рахманлиев казал: „Не!“ И начаса се прибрал в Казанлък. Стискал палци на своите момичета – Лютвян и Светла Златева, пред телевизора у дома си. Лютвян остава четвърта. Медалът и е „откраднат“ от чиновниците в родния спорт, които се наместили в групата за Мюнхен, за сметка на треньора. Грешката, която допускат преди старта нашите там, е в смяната на подхода в предварителната тренировка преди старта: Рахманлиев и Лютвян ползвали своя, „моделирана треноровка“, от която другите спецове в щаба ни, нямали представа.
Натиск от Федерацията за ненужни състезания изхвърлил Лютвян от Монреал 1976

Подготовката вървяла супер успешно – нормативи, предолимпийска седмица в Монреал, до месец май...Когато идва фаталната тежка травма на контролно състезание, което Рахманлиев нямало как да откаже. Другият шанс на треньора – свръхталантливият Румен Марков, пука кост на Балканското в Целе. 4 години труд отиват „на вятъра“. Казанлък остава без медал. Рахманлиев пише планове за Москва 1980. Като треньор, той изключително много държи на планирането, ежедневното записване на резултатите, анализа и обмисленото взимане на решения в подготовката. Учудва се, че сега много състезатели и треньори неглижират това. Лошите резултати, при това положение, са логични. Рахманлиев навремето отишъл на лични разноски в Москва, да се учи от най-добрите специалисти. Чел Вертушански, който се подценява СССР. Проучил отлично успешната школа на финландците. Голяма мъка било, докато намери преводач за безценен техен учебник. Цялостната организация на подготовката, българският треньор, до голяма степен заимствал от германците. Налага си своята практика: за зимен лагер в Германия, пролет в Гърция, високопланинска подготовка на Белмекен. Но иначе, почти целият тренировъчен процес, минава в Казанлък.
Казанлък стяга суперотбор за Лос Анджелис – 1984, обаче: Бойкот!
Цветанка била момиче умно. Само спортът не и стигал. Преди тренировките с Рахманлиев, тя се пускала в бяганията. Учи в Математическата гимназия. Треньорът обаче, успял да я „зарази“ са хвърлянията. Заедно с нея, подготовка почват Светла Миткова и суперталантът на Велико Търново, Антоанета Тодорова, с която до тогава работи Иван Павлов. Рахманлиев прави от тия момичета свръхсилен отбор, който постига забележителни резултати. Три световни рекорда, три европейски медала, три от Световни, два от зала. Момичетата са готови за медалите от Лос Анджелис, желанието за работа е огромно, но ударът върху спортистите, този път е политически: ЦК на БКП решава да бойкорита игрите в САЩ: “Това беше голям удар за мен и спортистите ми!“, до сега боледува от това, Петър Рахманлиев. Но треньор и отбор не се отчайват: след още 4 години труд до дупка, дочакват върха на българския спорт Сеул 1988. Аклиматизацията била проблем за всички българи, късният месец – септември, също. Налага се пътуване с цел приспособяване. Пътуването е кошмарно: Казанлък – София – Моква – Новосибирск – Пекин – Токио – Мито. Буря в небето на Япония, земетресение. За пристигането на олимпиадата в Сеул момичетата на Рахманлиев са в две групи. Антоанета не пътува с Рахманлиев. Класира се изненадващо на десето място в копието. Причините са повече от нелепи: никой от родната делегация в отсъствието на личния треньор, не се погрижил за организацията в деня на нейното участие. Притеснена, Антоанета тръгва с драма за Олимпийския стадион - нямало на кого да остави треноровъчните си копия...Никой от огромната българска делегация, не присъства на нейното загряване за финала. Но после, всички са недоволни от резултата, заради което тя се прибира в България, разстроена и още с първата възможна група. Но Цветанка и Светла са нахъсани:


Сеул 1988: Цветанка Христова донася първият медал за Казанлък от Олимпиада !

Светла Миткова остава четвърта, веднага след бронза на Цветанка в хвърлянето на диск. Пред тях са само двете германки. Отборът на Петър Рахманлиев празнува! А на отчета в София, Рахманлиев отсича: „Казанлък победи СССР в хвърлянето на диск в Сеул“. Веднага след успеха, още на стадиона, към Рахманлиев заваляват предложения за работа – лекции, семинари, треньорски договори. Почти веднага почва обучение на спортисти в Япония, но относно тригодишния договор за работа, от Федерацията го режат:“Връщай се веднага!“. България го прави старши треньор, дават „Лада“ на Цветанка и премия на Светла.
Следват състезания, състезания...Задава се Барселона 1992. В България все повече цари политически и всячески хаос, както и в спорта. Мотивацията на спортистите спада. В Казанлък идва да тренира момчето на Йовка Пашова, хвърлячът, Николай Колев. Той е отличен спортист, но изведнъж, резултатите му почват да падат, месеци след това, Рахманлиев научава, че момчето работи нощем, за да се издържа.Отказват на отбора тренировките в Атина, налага се тежък път до Измир с раздрънкан автобус, Цветанка отказва за пътува, а рейсът изгаря след повреда веднага след минаването на Дарданелите с ферибота. Рахманлиев осъмва с 21 души на пътя за Измир в тежък снеговалеж. Треньорът осъзнава:“Цветанка беше права!“. Проблемите растат с приближаването на Олимпиадата. Постоянно ги разтакават от Казанлък до София, подготовката се руши, нищо от заявката на Рахманлиев относно пътуването до Барселона, не е изпълнено. Стаите на момичетата в олимпийското село са без климатици при 40 градуса, нашите са там две седмици преди старта си. Светла буквално се топи от жегата. Цветанка се бори. Загряването за финала върви добре, но Рахманлиев вижда, че кубинката Марица Мартен хвърля много силно – покрила е норматива точно преди олимпиадата, но климътът и испанската публика, я карат да се чувства като у дома си. Цветанка повежда за златния медал, но след два фаула, в петия кръг е изпреварена от кубинката. Надеждите за злато на Казанлък и цяла България, пропадат. Цветанка е разочарована, златото и се изплъзва за миг. Миткова остава на шеста на гюлле, по оценката на Рахманлиев, не успява да се концентрира в състезанието. Години след това, тежестта на среброто и бронза на Цветанка и призовите места на Светла, все повече растат. Казанлък, че и България, вече не могат и да помечтаят за така успешни спортисти.

Среброто на Цветанка в Барселона си остава връх

Висок, колкото сребърните върхове от тази Олимпиада, която носи на България седем втори места на почетните стълбички с боксьора Даниел Петров, стрелците Нонка Матова и Весела Лечева, бореца Валентин Гецов и двамата щангисти - Николай Пешалов и Йото Йотов.
Рахманлиев продължава своя олимпийски път. Условията за спорт у нас не спират да се влошават. Антоанета Тодорова, се оказва наистина момиче без късмет, получава лоша травма на лагер в Белмекен. Светла Миткова в Атланта се класира 16-та.
Треньорът Петър Рахманлиев „има пръст“ в подготовката на състезатели за олимпиадите в Мюнхен, Монреал, Лос Анджелис, Сеул, Барселона, Атланта... За Монреал не летят, късметът на състезателите е ужасно лош – травми. Лос Анджелис, за която казанлъчани били в най-голямата си сила, се бойкотира от БКП. Участието пропада.
След олимпиадата в Москва, Рахманлиев получава медал „За трудово отличие“ от Пеко Таков - Иванка Ванчева, тренирала под методическия надзор на казанлъшкия треньор, се класира пета в Москва. За участието на Цветанка Христова в нейната последна олимпиада в Атина – 2004, Рахманлиев признава, че е бил против. Нормативът е покрит, но тя вече е извън активна състезателна форма, станала е майка. Но Цветанка непременно иска да иде в Атина. Спомням си разговора на стадиона с нея в лятото на 2004-та, малко преди олимпиадата. Разговор, от който остана една снимка, за която с учудване видях наскоро, че обикаля целия интернет: двамата, Цветанка Христова и Петър Рахманлиев, на пейките на стадиона, пред обектива на вестник „Искра“. Страхотен тандем, олимпийският тандем на Казанлък, който и двамата никога не напуснаха. Почетният гражданин Петър Рахманлиев признава, че никога не искал да живее другаде. Точно обратното – имал е предложения от целия свят, но остава тук, за да постигне целта си: олимпийски медали от леката атлетика, с адрес Казанлък.
Колкото до това, как се печелят олимпийски медали, Петър Рахманлиев, отгледал 4 заслужили майстори на спорта, 18 майстори на спорта и 20 висшисти, успешно завършили Националната спортна академия, треньорът, чиито състезатели имат 3 световни рекорда, казва: „За да има в България олимпийски отличия, е нужно поне 20 треньори да работят на щат с добро заплащане. Рахманлиев подготвил сина си за тая професия – Койчо завършил в Москва със специалност „Диск“, съпругата му е майстор на спорта на Руската федерация. Живеят в Казанлък. И с тази висока квалификация, се занимават с ..... търговия. За такива хора, добра работа у нас няма. „Имахме поне 20 отлични треньори, но повечето работят извън страната. Работата на треньора е от изключителна важност. И другото – всеотдайни хора, които осигуряват високото ниво на подготовката с държавна логистика, такива като Христо Меранзов, който навремето водеше Бюрото за олимпийска подготовка и само това правеше, но го правеше добре“. Някои неща, тъй ще си заминат, вижда Рахманлиев. Треньорът на Цветанка казва това абсолютно безпристрастно, признава доброто от миналото, макар почти целият му живот, да е минал под знака на „черната точка“ в характеристиката му: “Засегнат от мероприятията на народната власт“. Заради това Партията го спира, да учи във Военноморското училище, медицината, също не му е позволена. „Я, да те направим един даскал по телесно възпитание“, му рекъл партийният секретар в средата на 50-те на 20-и век... Днес Рахманлиев не съжалява – искал да обиколи света с кораб, но го кръстосал със самолети. С едното наум: “Аз съм свикнал да работя“. И с мечтата за олимпийска слава на родния Казанлък.

Диана Рамналиева