Известният мим Герасим Дишлиев: Животът ни е пълноценен с три части обич, смях и мечти

- Свиленград - Париж, как се случи това за Герасим Дишлиев?

- Историята е дълга … но в кратце звучи така. Един бивш физик, влюбен в изкуството на мима, току що започнал ВИТИЗ хваща един автобус и тръгва за Париж – града на мимовете. В книгата „Куфарът на брат ми” има още двайсет и три други такива истории за път … От София до Ню Йорк, през Бургас и Кентъки, за Пловдив и Найроби, Германия, Португалия, Малта, Индия … от Свиленград до Париж е моят личен път. Но и останалите също можеха да бъдат мои, пропътувани с автобуси, с коли, със самолети, с раздяла, със хъс и упоритост, с невидение, с жажда за завръщане, с надежда…

От България, в която израстнах, до България сега също има дълъг път. Но, честно казано, аз не се чувствам имигрант, чувствам се човек на път. На това ме научи Свиленград-Париж… Разстоянията нямат значение. Мечтата е важна! И е грешно мнението, че живот, пълен с мечти, е проспан живот. Който мечтае, той не спи. Той действа, дерзае и реализира … своя път.

- Как избрахте пантомимата, с какво Ви привлече това изкуство?

- Както се казва не аз я избрах … Тя ме грабна. Така стана. Изненада ме в градинката при „Кристал” (навремето така се казваше), в залата на „Славянска беседа”. Попаднах на спектакъл и малко по малко изоставих Факултета по физика, записах се на курсове по пантомима, приеха ме във ВИТИЗ, взеха ме и при световноизвестния Марсел Марсо, завърших в Париж, Марсо ме покани да бъда асистент в училището му и да съм член на трупата му, с колеги създадохме собствена трупа, и така вече осем спектакъла, които се играят навсякъде по света… и сега, когато ми задавате този въпрос, разбирам, че всичко това е зад гърба ми и че съм пълен с нови проекти, свързани с безграничните възможности на това изкуство.

Може би това, което ме привлича в него, е, че, за да споделиш нещо с другия не е само въпрос на език или на текст … Силата на невербалната комуникация е невидима, но трайна, макар и още по-мимолетна от словестния театър. Парадоксално звучи, но картините са като запечатани в съзнанието на публиката. В този смисъл, за мен това изкуство не е само имитация на нещо си … то извиква съпричастността на публиката, нейната радост или тъга, смях или страх, ярост или милост, единствено и само благодарение на “говорещото“ тяло.

- Наричат Марсел Марсо "виновникът" за възраждане на пантомимата след Втората световна война, разкажете как се озовахте в неговата школа, за Вас лично какъв ще остане той, кой е на-яркият Ви спомен за този велик артист?

- За мен Марсо е един роден мим. Той си е бил такъв от малък и до последния си дъх работеше за това изкуство. Има такива хора, които носят в себе си изкуството … Тях ги наричаме артисти. Марсо е един артист. Използвам сегашно време, тъй като Марсо е член на Френската академия на изкуствата, където се събират артисти от всички изкуства… Тях ги наричат “безсмъртните“! Работих с Марсо близо 15 години и спомените са много и най-различни… Виждахме се почти всеки ден, по повод училището или пък спектаклите. Това, което ще ми остане от него, е стремежът му към поезията … За него беше важно “да се отиде отвъд словата“. Там, където символиката няма граници, в онази сфера, където “тежестта на нашата душа“, въпреки всичко, й позволява да се извисява “в крилата тегловност“… Оксиморони и поезия, символи и икони … Тези търсения на Марсо са останали и ще останат в сърцето ми … Те са станали мои и определят накъде се е устремил и моят личен път. Разбира се, отправните ни точки с Марсо са различни … Той е бил свидетел на Втората световна война, на Победата, на победите и паденията на цивилизацията ни през по голямата част на 20-и век … И това неминуемо го е повлияло като артист. Така както на мен ми повлия падането на Берлинската стена, Косово и Балканите, влизането ни в Европейския съюз … Всичко тези събития са част от мен. Това, което усещам като човек, смятам че е присъщо на всички. Реакцията ми като артист … тук може би се различавам от другите.

- Чела съм, че известният български мим Вельо Горанов тренирал с окови на краката. Толкова ли труд и усилия изисква пантомимата?

- Окови … това е силна дума… която извиква картина на подчинение и безсилие към потисника. Познавам творчеството и пътя на Вельо Горанов от много време. Но се запознах лично с него само преди няколко години. Мога да кажа, че това е човек, който е непримирим и в този смисъл непонасящ окови – каквито и да са те… Но е вярно, че той работи с допълнителни тежести (дори в ежедневието), за да може тялото винаги да е в оптималeн тонус.

Изкуството на мима, пантомимата, физическият театър имат едно сърце, едно ядро и това е тялото на артиста. А както знаем, човешкото тяло, без значение на кого принадлежи, подлежи на едно просто и вечно правило – то се променя безвъзвратно и постоянно. От друга страна, това, което прави мимът на сцената трябва да е същото като вчера, а тялото се променя - единствено трудът и усилията могат да продължат постоянството на артиста. Те до голяма степен са гаранция за дълготраенето на творчеството му, както е случаят с Вельо. От своя страна аз спортувам редовно – тичам около осем километра всеки четен ден и всеки нечетен поддържам мускулите си. Но това не го чувствам като задължение, превърнало се е в необходимост за тялото ми. По този начин, когато съм на сцената не усещам (все още) тежестта на годините. Даже напротив, когато сценичният адреналин се качи на максимума си, забравям напълно, че съм роден в 1968-а … И ставам едно голямо дете!

Всъщност, когато съм на сцента не усещам усилието, в този смисъл не го приемам за работа. За сметка на това, работата ми е през целия подготвителен период. Тогава, когато спектакълът се заражда в главата, когато действията на героя постепенно започват да изскачат от мускулите ми, когато сърцето ми е пълно с премеждия, радости, отстоявания, когато трябва да съм прецизен. В този период никога не броя часовете, прекарани в подготовката. Тогава един актьор, танцьор, музикант, тогава артистът работи. Но публиката най-често не вижда всичко. Тя не усеща всичките тези усилия. Точно това за мен е изкуството – да пленяваш без усилия!

- За мен трудността е другаде, тя не е в избора на изразните средства. Трудността е в

това да намеря автентичното. Как да съм истински в не-истинския свят на театъра? Как да съм органичен през цялото време, докато моят герой е на сцената? Със или без думи отговорът на тези въпроси е един и той се намира в идеите за театър, които ми предаде един друг артист, покойният вече професор Сашо Стоянов. Неговият идеал той наричаше “тотален епически театър“. За него актьорът трябва да владее всички изразни средства – слово, тяло, музика, пеене, рисуване, акробатика, сценичен бой. А тематиката на един спектакъл трябва да е почерпена от епоса. Тогава публиката ще е във възторг, бидейки докосната от всички тези сценични прийоми.

- Имате много интересен проект - през 2014 година сте направили Европейско турне на две колела под мотото „Мимолетни следи", като сте отседнали в 34 градове в Европа. Това част от Вашата работа на артист ли е да опознаете света, или сте пътешественик по природа?

- Проектът „Мимолетни следи” се роди почти в същия момент, в който се роди спектакълът „Монолог с куфар”. Това е спектакъл за пътя. И така идеята на проекта се оформи съвсем логично - да тръгна на път, за да разкажа пътя си. От Париж до Свиленград. С колело. Без граници. За да съм близо до природата, за да осъзная откъде идвам, за да усетя пространството и времето. И не мога да скрия радостта си не толкова от успеха на турнето, а от самата му реализация. И понеже човек винаги търси такива позитивни усещания, проектирам отново да осъществя подобен пробег. В главата ми от известно време се рее една идея за спектакъл. Тя пак е свързана с пътя, но този път (обичам това повторение) не личният път, а общочовешкият, ще бъде в сърцето на спектакъла. А колелото и маршрутът пак ще са същите … от Свиленград до Париж през Европа.

Надявам се да реализирам новия проект през следващата 2018 г. Тогава ще стана на 50 години и ще съм прекарал 25 години от живота си от всяка страна на границата. И именно защото от един момент нататък границите са само едни имагинарни линии или криви, работното заглавие на проекта е “Облаци“, защото облаците нямат и не познават границите … А що се отнася до пътешествието, смятам, че то е заложено в гените на всички нас. Ние сме направени, за да пътуваме. Вярвам в мисълта, че докато си преходен – живееш. И че вкопчиш ли се на едно място – умираш. Аз съм пътешественник, който обича да споделя и да му споделят. Облак!

- Колко филма, представления, проекти имате зад гърба си през тези 24 години, в които сте извън България?

- Аз съм преди всичко човек на сцената. А от друга страна смятам за важен един проект, когато го носиш от самото му зараждане до осъществяването му, а след това продължаваш да се бориш за дълготраенето му.

В този смисъл, моят творчески актив са осем авторски проекта за изтеклите години. Оттам-нататък като изпълнител съм участвал в около двадесет театрални представления (със или без текст), три опери, два циркови спектакъла, шест филма и множество реклами.

Разбира се, във всички случаи играя със сърце, защото обичам професията си на изпълнител. Обичам и си познавам работата. Обичам срещата с публиката. Думата “обичам“ е важна за живота на един човек. Да обичаш другия е важно, но е важно и да обичаш работата си, защото това е част от обичта ни към другите. Работата ни винаги е свързана с другите. Животът ни ще е наистина пълноценен, когато осъзнаем, че той винаги е разделен на три части “обич“. Голяма част обич към другите, основна част обич към работата и мъничка, но от огромно значение, част обич към себе си… Последното няма нищо общо с егоизма.

Но нека егоцентрично се върна на личните проекти. Те до голяма степен са свързани с личното виждане към света, в който живеем. Но тези проекти отразяват повече моите собствени питания, отколкото кристализирането на отговорите им. Не съществува един единствен отговор. И често ние всички имаме толкова отговора, колкото сме. Дори в тесен приятелски кръг или в още по тесен - семеен.

- Какво ще представите на българските зрители?

- Преди две години преживях тежък период, свързан със здравословното състояние на близък човек. Тогава проумях колко е важно здравето. Колко сме крехки и зависими. И, когато сега някой ме попита как си, отговорът ми никога не е автоматичен, а е осъзнато „Добре съм”, защото вкарвам истинския смисъл на тези простички думи. Този период ме накара да преосмисля и работата си на творец и изпълнител. Помогна ми да взема решение и да започна да работя върху спектакъл, чиято единствена цел е да забавлява. Да разсмива. И така постепенно ден след ден, откъс след откъс се роди спектакълът “Не на мястото си“. Героят е обикновен човек, който попада без да иска в необикновенния свят на театъра. Не знам как ви се струва това, но на мен много ми прилича на живота. И за да е изразително всичко това, се опитах да махна всичкия текст и да използвам само прийомите на невербалния театър, затова и в подзаглавието писах “Комедия без грам думи, визуална измислица, пълен артистичен нонсенс“.

В спектакъла има много от нямото кино, от клоуна, от мима, от музиката, от уличното действие. Има от всичко това, което владея, за да провокирам в душите на зрителите, едно важно за мене усещане. Смехът! Жизнено необходимо. Това е целта. Нищо повече, ако мога така да кажа. Защото, които и да сме, където и да сме на този свят, ние се смеем, за да живеем!!! Със спектаклите наистина обиколих голяма част от земното кълбо. И навсякъде хората си приличат по това, че искат да се смеят. И това се превърна в мой приоритет. Разбира се, че не съм първият и със сигурност няма да съм последният, но това е моят смях, моята радост от живота, моето усещане за недостатъците и за качествата ни. Моята усмивка!

Така че, ако смея да обобщя “Не на мястото си“ - това е одисеята на един обикновен човек, на средна възраст (както например съм аз), който пряко желанието му е изваден от ежедневието и “хвърлен“ във вихъра на премеждията, в търсене на “доброто“ място. А къде е това място, ще видите в следващия епизод ... Ако някой от читателите са гледали вече този епизод от живота, след спектакъла ги моля да се качат на сцената (там където не им е мястото) и да разкажат (ако не ги е срам) …

- Светът стана различен през последните 1-2 години, промени ли се светът на изкуството и какво е неговото послание днес?

- Светът, това му е работата. Да се променя… Нашата е да се адаптираме. Изкуството (често) е предвестник на промяната. Но пак повтарям, за мен то не дава отговори, тоест посланието му отеква като вечния въпрос: Как да станем по-добри? Разбира се, това е в глобалното значение на думата “добър“, и то в суперлативната й форма, съпроводена с “как“, следван от глагола “да стана“ … Имате ли отговор на този въпрос? Аз лично нямам. Но имам поредица от други въпроси, които ме държат в постоянно жизненоважно напрежение, което ме кара непрестанно да се стремя към отговора. И надявам се, че това ме прави “мъничко“ по-добър с всеки изминат ден.

Пример мога да дам с проекта, за който говорих малко по-горе. Прекосих Европа със спектакъла си, защото лично исках да задам въпроси на всичките зрители, с които се срещнах. И както се надявах, така и стана. Установих, че моите въпроси не са им чужди. Че всъщност, дори когато минаваш от една страна в друга, хората имат подобни питания. А хора, които си задават сходни въпроси, неминуемо се подобряват. И това ми преживяване ме накара още по-силно да вярвам в силата на изкуството. Защото почуствах как заради спектакъла хората си позволяваха да разискват по тези въпроси.

Един спектакъл, един концерт, една изложба, книга, стих или каквато и да е друга форма на изкуството е катализатор за ново впускане в търсене на отговор … и най често този въпрос е добре забравен.

- Коя е най-голямата мечта на Герасим Дишлиев?

- Най голямата ми мечта е … да не спирам да мечтая ! И искрено я желая на всеки един от нас. Защото знам, че свят без мечтатели е мъртъв свят. Мечтата е движение. Тя е напредък. И колкото по-голяма, толкова по-добре. Оскар Уайлд казва, че да имаме огромни мечти е единственият начин да не ги губим от поглед, преследвайки ги.