Всяка година на трети март по традиция отдаваме почит на героите, загинали през Руско-турската освободителна война. За един от тях ще стане дума в следващите редове. Той се бие на Шипка, но е тежко ранен, откаран в полеви медицински пункт за първа помощ, а после следите му се губят. За героичните времена разказва родственикът на опълченеца Лальо Григоров, о. р. полковник, инж. Кънчо Михов.
След третия боен ден по време на Шипченската епопея, при проверка на личния състав, никой не знае къде е опълченецът Лальо Григоров и го записват при загиналите. По тази причина на мраморната плоча в Шипченския храм-паметник, сред имената на загиналите от Първа опълченска дружина, 13 по ред е записан Лазар Григорьев /руското тълкувание на имената му/. Всъщност съдбата му била по-друга...
Опълченецът Лальо Григоров Трингов е роден в село Шипка /сега град/ на 24 февруари 1850 г. Непокорни са били предците на Лальо. Поборническите традиции в неговия род дават отражение на подрастващия младеж. Корав борчески дух е забил дълбоки корени в потеклото на Тринговия род и в жилите на младия мъж вече бушува наследената ненавист към поробителя.
Дядо му Рад Трингов често прескачал отвъд Балкана, до Севлиево, по търговия с животни и не се стряскал много от мълвата, че по горските пътеки вилнеел турски разбойник, който посрещал пътниците извън населените места и под смъртна заплаха ги обирал. Подготвен бил той за такава среща и когато оня се изпречил на пътя ми, вместо да изпълни командата „Стой“ – отхвърли ямурлука, под който криел оръжието оръжието си и застрелял негодника. Завлякъл го в храстите, без да вземе нито грош от кървавите пари, с които били натъпкани кемерите на турчина.
Непримирим бил и синът на дядо Рад, и баща на Лальо Григоров. Това се случило през 1868 г. В селската кръчма на чаша люта ракия хортувал със своите съселяни, когато през отворената врата съзрял преминаващо конно заптие. Не ще да е била чиста съвестта на заптието, защото Григор Трингов, без да каже нищо, излязъл от кръчмата, пресрещнал конника на скрито място в планината и го пратил на оня свят. Като видели, че конят се връща без ездача си, селяните разбрали какво се е случило. Научават и турците, но Григор се изплъзва от преследвачите си и избягва в Румъния. Заселва се в Браила, където са захваща с овчарлък, мандраджийство и кожухарство. Оженва се повторно за румънка, която му ражда синове, единият от които по-късно достига до чин генерал от румънската армия.
Все по това време българската емиграция се готви за организирана борба срещу робията. Възмъжалият вече Лальо Григоров често отивал до Браила, за да помага на баща си. В едно от пътуванията се запознава с подготвящите се за преминаване на българска територия четници на Христо Ботев. Те го представят на войводата и младият мъж, впечатлен от бунтовническия ентусиазъм на новите си познайници, споделя с баща си, че иска да се запише в четата, но не получава разрешението му. Тайно от него прави опит да се присъедини към бунтовното ято, но вече е късно. Натоварен с „пътници“, австрийският кораб „Радецки“ вече „плува по златните вълни“ на Дунава към Козлодуйския браг. Все пак остава удовлетворението, че като майстор кожухар, той изработва част от калпаците на четниците.
Завърнал се в Шипка, но мъжко сърце не трае. Залавя се да майстори юнашки калпаци за приятелите си, досущ като тези на четниците. В един празничен ден, вместо със задължителните фесове, момците се хващат на хорото с Лальовите калпаци на главите. Това раздразва турците и те се оплакват на местните български чорбаджии, които на свой ред погват „злосторника“ и той отново е принуден да бяга в Румъния.
По този повод в казанлъшкия вестник „Искра“ от 1937 г., учителят-краевед Боян Чомаков от Шипка споделя, че в една от срещите си с опълченеца той му разказва: „Дойдох си от Румъния и като ходехме на църква, след службата отивахме в старата читалня да четем вестници, които кираджиите тайно донасяха от Романия през Русчук.“ Няма съмнение какво силно революционно въздействие са оказвали бунтарските публикации за укрепването на революционния дух, завладял главите на будните шипчански младежи. И когато за последен път, бягайки от преследвачите си, стъпва на румънска земя, научава, че войната вече е обявена. Взема решение, което повече няма да промени и след поредния остър спор с баща си, заявявайки, че този път няма да го послуша и заминава за Плоещ, където се сформира Българското опълчение. На 14 април /25 май – нов стил/ 1877 го зачисляват в Първа опълченска дружина, където за кратко време усвоява войсковите порядки и бойни умения.
Руското командване отначало няма голямо доверие на опълчението и му възлага спомагателни задачи. След Стара Загора и Шипка, това отношение коренно се променя.
Българите се бият като лъвове, наравно и не по-лошо от руските войници, за което генерал Гурко ще каже: „Вие се показахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее…“ И затова след дни генерал Столетов организира отбраната на Шипченския проход, опълченците заедно с русите от 36-и Орловски пехотен полк са изпратени на най-отговорните участъци.
При оттеглянето от Стара Загора се налага опълченците многократно да влизат в бойно съприкосновение с преследващия ги противник. При едно кратко съприкосновение на ротата, към която се числи Лальо Григоров, тя е застрашена от обкръжение. „Един побеснял черкезин – разказва дядо Лальо – сновеше на кон ту назад, ту напред и даваше някакви разпоредби на подчинения му аскер. Прикрих се зад едно дърво и с един куршум го свалих от коня“. Това той приема за свое бойно кръщене, а след това в неговата сметка влизат още 17 повалени противникови войници.
На 6/18 август, достигайки село Шипка, Първа опълченска дружина се установява на лагер под селото, след което потегля към билото на Балкана. Командирът на дружината подполк. Константин Кесяков изпраща куриери, които от врата на врата предупреждават жителите на селото да напуснат домовете си и да бягат отвъд Балкана в габровските села.
С негово разрешение Лальо Григоров отива да види близките си, но намира само своята баба, коятокатегорично отказва да напусне къщата - „Сама ще се защитавам, няма да пусна турчин да влезе в дома ми“. Убеден в непреклонността на смелата жена, той се прощава с нея и настига дружината в местността Голямата могила. По-късно ще научи, че освирепялата сган е заловила баба му, гаврила се е с нея и накрая са я убили.
При организирането на отбраната на опълченските дружини, които представляват почти половината от защитниците на прохода, са разположени на предни позиции. Под палещите лъчи на слънцето, с безпримерен героизъм, българи и руси отразяват 12-те атаки на връхлитащите от три страни турски табори. Водата в манерките им отдавна е свършила. Кореспондентът на руската преса Немирович-Днченко пише: „Трудно може да се каже кой е най-големият враг на защитниците на върха – турските куршуми или жаждата.“
Северно от скалния масив Орлово гнездо, в едно усойно място извира ледено студена вода /днес там е чешмата „Кокалана“/. Турците вземат на прицел извора и има сведение, че опитвайки се да налеят вода и да занесат на другарите си, които са на позициите, там загиват 276 смелчаци. На 10/21 август Лальо Григоров с още двама опълченци, пролазвайки между храстите, достигат до извора, но от височината "Търсевец" турско оръдие изстрелва снаряд, който се взривява между тях. Двамата загиват, а Лальо Григоров е тежко ранен, извлечен от полесражението и с волска кола е превозен до руски медицински пункт. Дават му първа помощ, след което близките му, успели да напуснат Шипка и отседнали в Етъра, Габровско, го вземат за домашно лечение.
Ето така, години наред неговата драма остава в неизвестност и както казваше моята баба Тота Мандова: „Нашето момче си надживя паметника“ – думи, с които в нейна памет озаглавих този драматичен летопис-
С прекършени криле, но с несломим дух Лальо Григоров доживява свободата.
По-късно, вече оздравял, отива в родната Шипка, но намира селото опожарено. Решава да се засели в съседното Секеречево /сега Хаджидимитрово/, където създава семейство и собствен дом. Там се раждат и шестте му деца. Три от тях почиват рано, а за останалите прави всичко възможно да ги изучи и да им даде път в живота.
В Шипка и Хаджидимитрово, признателните потомци почитат паметта на поборника. В НЧ „Светлина“, в родния му град се пазят документи, свързани с неговия живот. В Хаджидимитрово учителят-краевед Дончо Ангелов прави възпоменателен доклад, в който отбелязва: „Ще запомним дядо Лальо като голям българин, с побелели коси и мустаци, облечен със салтамарка, потури и калпак на главата – умен, мъдър, духовит и сладкодумен мъж, който винаги с желание и приповдигнато настроение разказваше за участието си в Освободителната война.“
Един от героите на Шипка, опълченецът от първа опълченска дружина Лальо Григоров, почива на 28 март 1940 година, оставяйки на поколенията неписаното патриотично послание: „С цената на всичко да пазим скъпо извоюваната свобода и да храним безпределна любов към Родината!“
За да я има и да пребъде България!
0 коментара
Все още няма коментари към публикацията. Бъдете първи и споделете Вашето мнение!