„Случаят Красимир. „Голям късметлия“.
Така остава в съзнанието и медицинските журнали за лекуващите си лекари в една от големите старозагорски болници.
Животът на 22 годишният казанлъчанин се преобръща преди 6 години, в предпослединя ден на август.
Когато около 15 часа на 30 август 2012 година „един автобус връща от тръгналия по кривия път Красимир“, както по – късно, след 35 дневната кома сам ще напише в терадката си. На изхода на град Шипка, до местното гробище, младежът, пил с приятели предната нощ се удря в пълен с със швейцарски туристи автобус.
Докато майка му го чака в подножието на Балкана, на вилата, с току-що приготвен миш -маш.
След час и половина животът на 41 годишната Таня, също се обръща. Без да подозира, че линейката, пожарната иполицейските коли, които вижда от терасата на дома си, са заради нейното единствено момче.
сн: Колата, с която катастрофира Красимир
Травмите от удара са много и жестоки: сериозни са пораженията по мозъка - кръвоизлив и оток, тежки други поражения по цялото тяло, заради които лекарите не дават никаква надежда за изпадналия в кома младеж.
6 години по - късно Таня Низамова още не може да си обясни как е стигнала до болницата, после как се е връщала за да търси тъй нужната на лекалите лична карта, докато те се борят за сина й, с бликаща от шията му кръв до тавана, как е събирала душата си, след като на два пъти сърцето на момчето й спира, а в старозагорската болница милозлива санитарка я посреща с думите: „ Иди му хвани ръчичката, докато е още жив“. Практични лекари й препоръчват да се подготви за донорство на органите на сина си, тъй като бил иначе много здрав.
След 35 дни в кома, дни които Таня преживява с Богородичната икона и плюшеното мече, запазило аромата на парфюма на момчето й, чудото става.
На 40-тия ден от катастрофата, тя вижда за пръв път сина си. 108 килограмовият млад здрав 22 годишен младеж тежи наполовина, има дълга брада, тялото му се лющи, а съзнанието му е някъде между небето и земята. Състояние, в което изпада до година след трагедията.
Пред близките си Красимир казва, че там, където е бил, покойната му баба Керана го е държала за ръката до последно. „Пуснала“ го, защото майка му много плачела. Красимир също виждал сам сълзите на майка си, докато е бил ТАМ, където е „леко, хубаво, без болка, спокойно“ и дори ходил на училище. ТАМ горе нямало мярка за време, но често разговарял с покойния си прятел Стенли, отишъл си година преди трагедията с Красимир, при тежка катастрофа с мотор в Балкана.
Стенли имал невероятен и заразителен смях и запомняща се усмивка.
Красимир не искал да се връща ТУК, където всичко го боляло. Дори косата.
Следват дълги месеци на рехабилитация, страх, ходене по различни лекари, надежда, торби с лекарства и мисли за крайност.
За целта майката, която преди трагедията „ вади от всеки джоб пари“, превръща оборудвания си кабинет за билкови масажи, в болничнастая и олтар.
Семейството тегли банкови кредити от 50 хиляди лева, за да лекува сина си.
В страховате си Таня стига дотам, че нощем заспива с въже на ръката, привързано в другия край на ръката на лежащото й момче. Черното става основен цвят в облеклото й.
За изминалите години тя е благодарна много и на Сашко, младеж от Шипка, който й помага в трудните дни. И който после месеци наред бута инвалидната количка с момчето й на разходка.
Упорството и вярата на майката в битката за живота на сина й, дават резултат. Чути са и молитвите й.
Половин година след катастрофата, Красимир прави първите си 4 крачки пред олтара в казанлъшката църква „Успение на Пресвета Богородица“. След молитва, по негово желание и пред онемелите от Чудото и разплакани погледи на тримата свещеника.
С невидимата подкрепа на покойната си баба Керана, чието име носи. В деня на нейната светица- 28 февруари.
Нижат се поредица нови терапии, хронично безпаричие заради скъпи лекарства, съдебни казуси, в които се налага майката да стане защитник на сина си. Непосилни за семейството адвокатски хонорари принуждават Красимира да се образова правно през интернет. Изчита всичко за застрахователното и наказателно право.
Причината: година след катастрофата застрахователно дружество, обслужващо фирмата на катастрофиралия автобус отправя претенции към Красимир за 120 хляди лева за нанесени материални вреди по возилото.
„Бог не му взе душата, не я вземайте и вие!“, е последното нещо, което изрича майката в съдебна зала, в защита на своя син. Ден по –късно от Управителния съвет на фирмата, стопанин на автобуса вземат решение да оттеглят иска си към момчето, респектирани от силата на майчината любов и дух.
В дните и месеците на безпаричие, когато след като купят лекарства за сина, не остават за храна, Таня спасява дома с ... изкуство. Идеята за спасението идва от Красимир. Празна бутилка от алкохол и гранка дебела прежда от 2 лева дават нов шанс и надежда на майка и син. Изкустната плетачка започва да изплита в различни форми стъклени бутилки и други джунджурии и да ги продава. Краси шишетата, давайки простор на фантазията си. И за миг не спира да вярва, че Бог е милостив към момчето й и след като му е дарил втори живот, то със сигурност испасението дебне там някъде. И надеждата по него няма да ги забрави.
И чудото става.
6 години по- късно Красимир ходи сам. И на фитнес. Захвърлил е отдавна канадките, с които замества патериците и инвалидната количка. Продължава да лекува последствия от травмите си от катастрофата.
Има приятели. Останали са верните. И момиче до себе си. Което среща в автобуса за Шипка.
Реваншът на съдбата.
Живее втория си живот с много поуки, ентусиазъм и хъс. И малко „Off-road, Но няма дерт - Напред и нагоре !“, както е написал навръх 6-та годишнина от второто си раждане.
Чувства се късметлия, след като на два пъти животот го печели за себе си. Убеден е, че щом се еслучило така, значи има за какво да е тук.
И го знае.
Вярва, че мисията му е да помага на хора: пострадали при катастрофи, изгубили близки в катастрофи или просто изгубили близък човек, себе си. Убеден е, че има какво да им даде и каже и с какво да им помогне.
Защото пътят до спасението е често само едно протягане на ръка.
И се надява да намери начин това му желание да стигне до тези, които имат нужда от помощ.
Или до хората, които оказват помощ.
Независимо, че след катастрофата 28 годишният млад мъж да се е сдобил с инвалидност първа група, има желание и иска да работи.
Не заради помощта от 120 лева месечно, които държавата му отпуска и 90-те лева за майка му, като негов асистент. А защото има желание да работи и да помага. Чувства се готов и сигурен за това.
И иска да е полезен. Убеден, че „животът е един танц, важното е да знаеш правилните стъпки“.
35 дневната кома и 6 годишните житейски уроци са го научили на това. И са го направили по-добър от преди.
6 години по-късно Красимир се чувства късметлия и черпи: приятели, протегнали му ръка на него и семейството му в трудните години и моменти.
За втория си живот. Който иска да изживее смислено, полезно, пълноценно и красиво. Макар да е убеден лично, че няма гладък път към звездите.
С присъщото си чувство за хумор твърди, че има и бонус в тази посока: безплатни минути към Началника ГОРЕ. Затова „да внимаваме какви ги вършим. И да караме внимателно. Някой ни обича!“.
Hyvrwn преди 1 година
Hyvrwn преди 1 година