Почетните граждани – Казанлък 2016: Изгубени в превода

За пръв път, откакто преди повече от 10 години Казанлък има нова наредба за Празника на града и неговите почетни символи и знаци, днес, в петък - първия ден от кулминацията на Празника, няма да има Тържествена сесия на Общинския съвет... В заседателната зала няма да се вдигат знамена, да звучат фанфари, да мирише на рози, парфюми, цветя, вино, здравец, питки и пляски от детски вокални групи, дошли да поздравят отличените ни за Празника на града, съграждани. Без половината от тия неща, спокойно може да се мине. Но изобщо - без тържествена сесия, която е част от ритуалността на целия празник, според мен – не. Без нито един отличен гражданин – също, не. Няма проблем, дето е рекъл един вожд, когато няма човек...Това е логиката на липсата:

Няма почетни – няма сесия...

Обяснението – достойни за почетните символи на града, нямало...Това не е шега, уважаеми съграждани, оказва се, сред вас достойни за отличия, няма. Или, ако има такъв, никой не го е забелязал, за да го предложи. Съгласно чл.33 от Наредба 27, която третира въпроса, званията се дават след писмено предложение до Общинския съвет за удостояване със званието „Почетен гражданин на град Казанлък”. Предложенията могат да се правят от кмета, общинските съветници и обикновените хора със своя подписка, в която участват поне 90 граждани на община Казанлък.

На първо място, не се е възползвал кметът. Явно кметът, или по-скоро, администраторите му, не намират никого за достоен, ако не за почетен гражданин, поне за носител на другите символи – Ключът на града, Почетна значка, вписване в почетната книга или Грамота. Съветниците – също не са забелязали такива хора... Най-лошото за мен обаче е, че и гражданите са проспали тая възможност, да отличат онези, на които всички дължим, поне – уважение. Оправданието на гражданите е, че никой не ги е подсетил с подходящо обявление. Оправдание имат всички: кметът си има обекти, дела, проекти. Съветниците – камара от нерешени въпроси. Но това не отменя въпроса:

Разбира се, че не, казано на прост език. Да видим, какво означава тая липса, преведено на езика на Наредба 27. Това означава буквално, че няма нито един казанлъчанин, който, да притежава в биографията си данни относно поне едно от следните пет неща:

- „Дългогодишна обществено-полезна дейност за гр. Казанлък и общината;

- Изключителни постижения в областта на науката, образованието, изкуството, културата, здравеопазването и спорта;

- Дарения с непреходна стойност и обществена значимост за Казанлък и общината;

- Проявен изключителен героизъм;

- Големи инвестиции, реализирали инфраструктурни проекти от стратегическа значимост за устойчивото развитие на града и Общината.

Или пък, всички заслужили, вече са отличени...? Или пък, Казанлък, наистина е Дремиград, в който нищо не се случва? А дали пък, за хората, които случват нещата, отличията са без значение? Ако е вярно, че в Казанлък нещата са толкова зле и никой не прави нищо, кой знае какво особено, забележимо в национален мащаб, защо не спираме да говорим в последните години, че градът се развива, че настига големите български градове...? Ако не е вярно, че стоим на едно място, кои са хората, които случват добрите неща? – зад всяко добро дело винаги има поне един добър човек. Питам се: разпознаваме ли тези хора, казано на прост език:

Един от възможните отговори е в списъка от отличени до момента: Не го намираме тоя списък пълен на сайта на Общинския съвет, там информацията е „заспала“ с датировка 2005-2006. Апропо, тогава има най-много отличени с почетни значки. При това – както живи, така и починали казанлъчани, както бесепари, така и седесари, както бизнесмени, така и културтрегери. И така трябва. Там името на Георги Захариев, стои редом до това на Анна Кожухарова, въпреки че помним двамата от различни страни на политическите и идейни позиции. Което не пречи и двамата да имат принос за духовния облик на града. Казанлъчаните Станчо Коев, Теньо Пиндарев, Тео, професорите д-р Константин Чернев, д-р Генчо Начев, Петър Константинов...Едва ли има съгражданин, който да не е горд с имената на тези хора. Пеньо Кирацов – всеки, който се интересува, познава приноса му за издигането на музея и Дома на културата „Арсенал“. Сред отличените в първите години има и хора без казанлъшки корени, лично аз, бих ги определила като недоразумения – Гиньо Ганев, примерно, а също и – да ме прости Господ, Дядо Галактион. Приносът обаче, на други от почетните граждани, за които е имало остри спорове, времето показа, че е бил смислен. Без Откривателя и кръстника на на Долината на тракийските владетели, д-р Георги Китов, нямаше да обикаляме света с хвалби за тракийското ни наследство. А Добромир Гущеров, който дълги години беше щедър спонсор на културния живот в Казанлък, не спря да гради нови неща в Енина. Скулпторът Доко Доков!...

Миналогодишните отличия, също отидоха на мястото си – при Николай Ибушев и Цвятко Цветков... Не мога да повярвам, че тази година не са се намерили подобни хора, с ярък принос в икономическото и културно дело на Казанлък. По-скоро, отговорът е другаде:

Просто сме свикнали, някой да ни поднася на тепсия. С целия риск от това, заради което е имало не само спорове, но и нещо повече. Помня целият процес по избора на повечето от почетните граждани. Особено, в първите години от Новата Наредба. Обикновено, месеци преди това, по редакции, комисии в Общинския съвет и при кмета, се проточват делегации от лобисти, които са си наумили, че някой техен близък, добре познат, някой, с когото ги свърза общо дело в миналото, този някой, непременно трябва да бъде награден. И досаждат до край. Знам и другият механизъм от миналото – събира се Председателският съвет, прави списък и решава. Разбира се, че това не е най-доброто. В Наредбата е записано, че се подават предложения, мотивирани предложения, обсъждат се, внасят се на сесия. Някои минават, някои – не. По различни причини. Помня, как основателят на текстилното училище – днес ПГ по лека промишленост и туризъм, Петко Желев, не бе гласуван за почетен граждани: ударил шамар на един от тогавашните съветници, докато му бил ученик. Ако питате мен, с право го е ударил, но Съветът се разбунтува и не гласува Желев, между другото, дългогодишен съветник, за почетен гражданин на Казанлък.

Е, Петко Желев почина скоро, Бог да го прости – остави училище, огромна хижа в планината, ботаническа градина с редки видове в училищния двор и заложи перспективи за развитие, на които се базират днешните успехи в образованието по туризъм. Но почетен гражданин, не стана...Трябва да ли да си отидат още и други заслужили, без да ги почетем за делата им...?

Ми, то се съдържа в думата: по делата и по почтеността. За която обаче, все по-малко имаме очи. Губим универсалните, нравствените си критерии. Аз имам и мои кратерии, по които разпознавам. Отсявам, както се казва, зърното от плявата човешка. По свой начин: следя радостта на казанлъчани от публикациите в медиите и не я забравям през годините. И още нещо, когато съм в друг български град, не забравям имената на казанлъчани, за които тамошните хора ме питат: „Какво прави казанлъчанинът еди кой си...?“ Отговорът на този въпрос, е отговор на въпроса, как хората от Казанлък и местните институции стоят на националната карта, кои от тях са разпознаваеми, кои са запомнени с нещото хубаво, което са направили.

На успехите на талантливите си деца, които разнасят името на града в страната и чужбина; на фирмите, които създават работни места; на талантиливите си поети, писатели, художници, музиканти, театрали..., на хубавите текстове, написани от някой журналист, на големите дарители, спонсори на хора в нужда и на културни събития, на лекарите, спасили човешки животи...

Веднага се сещам поне за няколко наши крупни дарители. Дали хиляди левове за Чудомирови празници и Празника на розата, подпомогнали талантливи и болни деца, дали нещо свое за другите. Защо ги забравяме точно тогава, когато трябва да ги уважим с признателността на почетните градски символи, а се сещаме за тях, когато все няма пари я за култура, я за нещо друго...?

Тия дни видях много поздравления под една снимка на две казанлъшки дами, „отработили“ с реализацията на чудесен проект, национална награда за казанлъшката болница...Те не заслужават ли почетната значка на Казанлък? – имат дългогодишни заслуги за здравето на местната общност, повярвайте.

Тоочно днес, докато пиша този текст, ми се обажда по телефона дама от местен клуб – клубът е решил да отличи с Благодарност и символен подарък няколко абитуриентки от Художествената гимназия, години наред, страстни доброволци на Благотворителните балове на Ротари и Иннар Уийл. В същото време иде новината за поредната награда на две деца от училището на национален форум...Нима тия добри дела не са заслуга на техните учители и на директора, който наистина прави чудеса за поверената му гимназия...Не е ли заслужил той поне една Грамота от Общинския съвет, на Празника на Казанлък?

В един от вестниците четем за човека на 80, който прави от село Шипка град. Оставил е зад себе си делото по издигането на два добри паметника в Казанлък и на възпоменателната плоча за Левски срещу пощата, на мястото на хана на ятачката му – възрожденката Баба Гана. Ако я нямаше тая плоча, де щяхме да се покланяме десетилетия наред на 19-и февруари?... Човекът на 80, не заслужава ли да е почетен гражданин? Или поне вписване в Почетната книга.

Тия дни общинският вестник „Искра“ навърши достолепните 92. Повече от сто са неговите главни редактори, редактори, автори, дописници, художници, фотографи... Хората, които са записали за поколенията, живата история на Казанлък. Нима това не е по статута на наредбата:“Дългогодишна обществено-полезна дейност за гр. Казанлък и общината“...? И ако това не е дело достойно, то кое друго?

Ще ви кажа.

Първият въпрос е: “Как е по Казанлък, има ли работа, „Арсенал“ работи ли...? „Добре сте вие там, имате си „Арсенал“...

“Има ли рози, как вървят розоварните? – винаги ме питат.

„Какво прави Пеньо Терзиев?“, е най-често заваните ми въпроси от писатели, поети, класически музиканти, художници, директори на театри и цялата театрална гилдия... „Как е Румен Денев?...“

„Не ми се идва в Казанлък. Казанлък не е същият без Весо Стоянов“, ми казаха национално именити поети като Виолета Христова и Димитър Гачев...

„Как е Данаил Пърнаров...?“, винаги ме питат вестникарите и други хора на словото...

С последните двама, единият – Бог да го прости, далеч не съм била в прекрасни отношения...Но хората питат за тях, значи, нещо са оставили. Казанлък се свързва с тях.

Много ме питат за музиканти... За повечето и аз не знам, вече са разпилени по света. Но знам младата Надежда Цанова, възпитаничка на Елена Юлиянова. Не е ли тя вече изпълнител от световна величина? Нима Теньо Попминчев, ученик на Тео не направи научна сензация? – направи, президентът Плевнелиев дори го забеляза.

Ние – не.

По време на Чудомирови празници, една от гостенките, с която се запознах, дългогодишен кадър на Министерството на образованието, ми каза: “Казанлък! Толкова пъти съм идвала тук за националните състезания по математика. Какво време беше! Как е Христо Лесов, който ги организираше?“

Бях изумена, когато под асмата на една къща за гости край морето, семейство от Пирдоп ми каза: “А, Казанлък – колко се смяхме на „Между два стола“, гледали сме и „Ъндърграунд“, и „Деул“, искаме още...“

Далеч съм от мисълта, че свързаните с горните въпроси казанлъчани, непременно трябва да стават почетни граждани. Но в Наредба 27 има и други отличия по реда на значимостта им: Грамота за заслуги към община Казанлък; Почетен знак на община Казанлък; Почетна значка на община Казанлък; Почетна книга на град Казанлък. Да се реши, кой какво е заслужил, не е лесна работа. Има натиск от заинтересовани, има незнание по много въпроси, паметта за миналото бледнее. Затова трябват критерии. А като всички българи, и ние сме ги позагубили. Малко ни е трудно вече да отсеем тухлата „Итонг“ от архаичния камък, мириса на естественото дърво от блясъка на ПВС-то, доброто от злото, стойностно от фалшивото, преходното от вечното.

Губим се в превода на понятията. Губим се в мярката си за естетика, губим се в мярката си за етика, губим се в мярката си за морал. Все по-често се губим в превода както на наредбите, тъй и на простите човешки думи. И дела. За туй днес, на Празника на града, изхвърлихме от хамбара на ценностите си и зърното, ведно с плявата. В хамбара на духовните ни потреби е зейнала една огромна липса: Признанието пред хората, които движат Казанлък напред. Нямаме своя пример, морален авторитет, житейски път, който младите да следват, да поискат един ден и те да минат по него. Да продължат да градят.

Загубихме се в превода. Дано – догодина, не! Честит празник, казанлъчани! Не пропускайте „Канарите“ и Веско Маринов – преводът на техните послания, не е толкова труден.