Животът е дълго бягане

Вместо потрет:

Тя е от онова поколение журналисти, които са учебник. За онези, които сърцато и искрено желаят да следват примера им.
Определя себе си като „топбандит“ в професията, но не и в живота.
Името й ще остане в историята на българската журналистика.

Тя е първият кореспондент на България в Япония, където се открива и първото кореспондентско бюро там. Нещо повече: тя е и първата жена, чуждестранен журналист, акредитирана постоянно в Япония.

Тя става очевидец на ритуалното харакири на Юкио Мишима през 1970 г. Големият японски писател е прочут, колкото с публичното си самоубийство, толкова и със световния си роман „Златният храм“.
В гилдията за нея казват, че е „като отворена книга“. Разлистваш която и да е страница или влизаш в нейния файл и можеш да научиш много за Изтока, за тази земя, в която са събрани всички култури, влияния, морета, океани на далечната Азия.

Тя е сред дългогодишните автори и създатели на програмата за международни документални политически филми „Светът в действие“ и то в години, в които да си във всяка гореща точка на света бе привилегия на западната журналистика.
Отразявала е четири войни.

Тя е и най-дългогодишният репортер на Националната телевизия, който работи и до днес и на когото поверяват едни от най-тежките и отговорни репортажи с влиятелни личности от света. Имала е професионалния шанс да интервюира имена като генерал Заяб, военачалник на Хо ши Мин, Далай Лама, Индира Ганди и сина й Раджив Ганди - минути преди бомбения атентан срещу него, и много други. Била е на всички горещи точки по света - тогава, когато дългът й на репортер го е изисквал.

За колегите си тя е Ди Ди Кей или, иначе казано, Даниела Данаилова Кънева - журналист от БНТ.

Нещо повече: ветеранът на БНТ в тази професия.
Артистичното обръщение й „лепва“ колегата-журналист Димитри Иванов, с когото години наред работят заедно.
Срещаме я на церемонията по удостояването на арсеналеца Христо Стоянов - ръководител на ансамбъл „Арсенал“, с най-високото японско отличие Орден на Изгряващото слънце Сребърни лъчи.
Самата тя е носител на същото отличие.
Не крие възторга си от стореното от Христо Стоянов и от отношението му към българо-японските дири. И от заряда, който младите хора тук носят. Навита е да снима тези българо-японски мостове с казанлъшки корени.
Между другото споделя, че всъщност никога не е мечтала за журналистиката и смята, че тази професия не се учи в университета. "Журналистиката е начин на мислене", убедена е журналистката Даниела Кънева. Която временно само животът „бутнал“ в друга ниша - ядрената физика. Може би заради убеждението й, че „общата молитва е положителна енергия, която, като се събере, може да балансира енергийното равновесие в света“.

И пак, като типичен физик, признава, че сама за себе си е все още непозната. Тъй като „човек непрекъснато се търси и колкото повече години минават, толкова по-близо до себе си стига“.
Убедена е, че нашата цивилизация може да оцелее, „ако Изтокът и Западът се съберат“.
Столичанка, детството на която минава в музика. Голяма част от него - в прочутия детски хор „Бодра смяна”. Оттам идва влечението й към сцената, декорите, театъра, ядрена физика, английската филология, международните отношения, режисурата, актьорското майсторство. Бивша гимнастичка.
Има богат родов корен - издънка е на рода на епископа на Цариградската патриаршия Иларион Макариополски. По тази линия се родее и с бившата еврокомисарка Кристалина Георгиева.

Има житейското и професионално щастие да познава стотици световни величия, писали човешката история през последните 50 години. Сред тях е и певецът Рей Чарлз, който пристига в България, според мълвата - и заради нея, през 1979 година.
Така се стича животът й, че не създава семейство, но отглежда дъщеря.




- Госпожо Кънева, как оцелява и се пази човек толкова дълго време в един занаят, който опустошава?

Не знам. Не мога да ви кажа. Вижте, журналистиката е много трудна история. Аз съм от хората, които никога не са мечтали да бъдат журналисти. След десетилетия чак си дадох сметка, че целият ми живот е журналистика. Според мен, това е една много благородна и нужна на хората професия, особено в днешното време - на интензивни комуникации в света. Защото светът може да е много по-добре, ако хората се познават по-добре.


- Можехте да направите кариера с Вашия опит, но останахте и до днес вярна на репортерството, на пътуващото кореспондентство. Защо?

Да. Репортерите са много ценни с това, че могат да казват на другите за другите от първо лице и по този начин да събират хората. Мисля, че това е много отговорна професия.

- А как се оцелява в нея?

В журналистиката остава само този, който може да оцелее. Като при олимпийските игри е в тази професия. Отсяват се на турове най-добрите. И просто само най-добрите издържат във времето. Това е една професия, която изисква много всеотдайност, защото е работа, която се работи 24 часа. Журналистиката не е професия, в която можеш да се откъснеш от нея, особено от репортерската работа. Ти никога не знаеш какво ще стане пред очите ти и дългът ти е, както аз казвам на моите по-млади колеги, да го съобщиш. Примерно, че пред Народното събрание има маймунка. Сега, ако вътре има депутати, те може да смятат, че това е слон. Но твоята работа е да кажеш, че това е една маймунка, приятелски настроена. Защото те може и да докажат, че това е слон, но това е проблем на политиката и на тяхната работа. На журналиста обаче работата е друга - да каже, че това е маймунка. В крайна сметка аз се считам за богопомазана, не само за семейството си, за учителите си, за хората, с които съм работила по цял свят, но и за тази професия, която ми разтвори, разтвори, разтвори света - че и извън земята, извън нашата галактика. Аз по принцип съм човек на точните науки, на физиката. И, ако вземем това, че днес науката прави за хората всичко така, за онова, което десетилетия за хората е било мистика, легенди, вярвания, или религия, тя едно по едно доказва, че това не е нищо друго, освен наука. Природна наука. И сега, по повод на тази прословута Истанбулска конвенция, журналистиката и досегът й с хората могат само да покажат, че човекът е част, една малка прашинка от всичко онова, което е сътворението. И не ни е на нас, хората на земята, отредено да се бъркаме в Божиите работи, което общо взето означава да се бъркаме в природата, защото не можем. Човек не е всемогъщ и неговата сила не е в това да се мъчи да кара слънцето да изгрява от запад и да залязва на изток. Човек не е само физическо тяло, но и много други невидими неща. Моят брат, който наскоро си отиде, Бог да го прости, все казваше: Оставете я сестра ми, с нейните невидими светове! Но сега дори и учените доказаха, че невидимата, черната част от галактиките, е по-важна. Тоест, човекът има за задача на земята да измине един път пълноценен, земен, в синхрон с природата. С всичките си физически, интелектуални, емоционални и други качества, да използва пълноценно природния си капацитет. Защото ние, хората, както казват учените, използваме 10% от капацитета на мозъка си. А човекът има огромна енергия. И, разбира се, животът е направен между плюса и минуса, между отрицателната и положителната енергия. Животът не е купон. Но животът е и едно страхотно привлекателно изпитание, едно дълго бягане с препяствия, което крие много радост и много светлина, и тя се усеща най-добре, когато минеш през страданието. Самото мое репортерство беше и продължава да е, слава на Господа Бога, доста безумно: с войни, със сблъсъци, с много грижа за болни хора по болници, но животът си струва. До последния дъх!
Защото, ето, аз толкова дълго работех в Япония, вече 47-48 години, но ме просълзи вашата церемония...

- Защо?

Защото, ето, една група от обикновени хора от Казанлък - и то толкова млади, е успяла да се докосне до японската душевност, защото човек не стига толкова лесно до това. Те са много чисти като група, като народ, те са много избистрени, много грамотни генетично - как да живеят така, че да не изпускат живота си и да се научат от земята. Затова винаги много се радвам на всяко японско нещо. Нашата сага с Япония е доста дълга. Догодина се навършват 110 години от първия контакт между Япония и България. Тук е имало един принц от края на миналия век - Митишано. Мисля, че колкото и да сме различни, ние, както Христо Стоянов каза пред камерата на националната телевизия, някъде дълбоко в нас има нещо общо. Което, според мен, ни нарежда сред най-грамотните, в човешкия смисъл на думата, духовно извисени хора в света.

- Вие сте единственият разказвач и дълбок познавач на Изтока в българската журналистика. На какво Ви научиха цялото това пътуване натам и срещите Ви с личностите от Изтока?

Знаете ли, то е просто съдба. Всеки човек си има своя път, има своя кръст. Каквото и да учиш, съдбата ще те изведе на твоя път. Бях престъпно млада, трябваше да сменя един колега, Фреди Криспин, в Лондон, един много силен български оператор и журналист, но така се получи, че ме пратиха в другия край на света. Аз се оказах първият български кореспондент в историята на България в Япония, открих първото кореспондентско бюро там. Между другото, акредитира ме дядото на днешния японски премиер Шиндзо Абе, когото съм интервюирала многократно. Но аз съм интервюирала и дядо му, когато ме акредитираха, и баща му, когато бе тук през 1983 година като първия японски външен министър, сега пък Шиндзо Абе се оказва първият японски премиер. Както казаха и Христо, и хората тук, Япония е една земя, вибрираща 24 часа. Аз я наричам „островна гърбица земя“ и, за да оцелее човек, трябва да бъде много точен и много искрен, и много да работи. Защото този свят около нас има нужда от опознаване. Япония те пуска направо в океана, в най-дълбоките води и нямаш друг избор, освен да оцелееш или да не оцелееш. Един от моите филми се казва „Уважението прави силата“. Това е една уникална човешка общност, която стои високо в света, най-добрата, която знае как живеят хората заедно. Много малко хора в света, вместо да спасят себе си, тръгват да спасяват другия. И това стана много ясно, целият свят го видя при голямото земетресение преди няколко години. Къде ще видите цунами да отвлича колата ти навътре в океана и от покрива на своята кола човек да подаде ръка на другите хора. Според мен, това умение на японеца е от вековете: да знае, че не е сам в света, че човек е роден, за да бъде заедно с всички. Та аз самата не бих била тази Даниела Кънева, позната повече в света, отколкото тук, ако до мен, зад мен, не бяха десетки хора с техния труд - оператори, редактори… нямаше да съм това. Стотици хора са ми помагали. Но това е човешкото. И на това те учи Япония. И най-важното, на което те учи тази страна там, е да не се пропилява божия дар, наречен живот. Аз лично вярвам, че вървим по един кръговрат и идваме много пъти на този свят. И всяко идване на земята е едно завръщане. Но този, в който ние сега с вас си говорим, е единствен. И той не ти е даден да го пилееш. Сигурна съм, че не съм пропуснала нито частица от секундата на тоя свят. Животът няма пауза, няма втори дубъл.

- Япония е половината Ви живот. Какво Ви даде тя?

Япония ми отвори широко вратата към света и Изтока, една съкровищница на мъдрост. Изтокът - това са народи, откъдето идваме и ние и затова аз лично много се радвам, че има и други хора, които споделят това усещане. Които се докосват така до Япония. Вижте как едно докосване до Япония от вас, от вашия град, как прави една голяма група хора други българи. И най-страхотното е, че всички са 90% млади хора. Браво. Тази ваша история заслужава филм.

- Казват, че досегът с Изтока, с неговата философия, променя човека. Кои Ваши заблуди срина този източен свят по отношение на познанието и човешкото съвършенство?

Много са. И без другото осъзнаване, което докосването на Изтока дава, трудно бих се справила с много изпитания. Но Изтокът ми даде да разбера, че човекът не е всемогъщ. И че човек е силен, само ако може да се схване като част, малка част, от целия голям свят. И не е без значение какво носиш в себе си. Важно е човек да осъзнае и да не се плаши от това, че животът е коктейл от успехи, провали, радости, болка, светлина, мрак… Старите хора у нас казват: „Господ не ти дава никога да преживееш нещо, което не можеш да издържиш“. Вярвам, че е така. Всеки човек си има своя кръст и своята голгота и той сам трябва да го изнесе… И едва тогава си тръгва от тоя свят. Както ни учеше Свами Дев Мурти, 108-годишният легендарен индийски гуру от Хималаите, когато посети сега България след 40 години и пое след това вечния си път: „Обичта е най-големият учител. Да обичаш, означава да забравиш за себе си и чак тогава можеш да обичаш“. В основата е опрощението. Прошката и обичта. Обичта е най-големият смисъл на човешкия живот. И е хубаво да го разберем, докато сме още тук.


- За какво Ви е мъчно в българската журналистика?

За нищо не ми е мъчно. Ние винаги сме имали силна журналистика, независимо от превратностите на историята. И по мое време, което те сега много ругаят, ние, в „Светът в действие“, имаме десетки документални филми на нивото на BBC, макар че нямахме тези пари. Не сме пропуснали десетилетия наред една гореща точка в света. И най-ироничното е, че сега, когато имаме по-голяма свобода и бягането ни е спринтово, не с препятствия, както беше, ние не създаваме толкова стойностни неща. Което означава, че може би човек трябва да е в някакво напрежение, да търси, да се бори с нещо, за да му роди главата нещо. Колкото по-лесно ти идва всичко наготово, се разсейваш - човек така е направен. Мъчно ми е, че младите колеги не докрай разбират едно нещо, което е основа на нашата професия. Те трябва да са много независими. Независими от всичко. Дори, ако се наложи да предават за събитие, което противоречи на техните разбирания за света. Защото те са първоизточник на информация. Особено телевизионните репортери и журналисти. Ти отиваш при човека, който се е прибрал от работа и седнал пред големия екран. „Свалил“ е всички гардове, разтворил е душата, сетивата и емоциите си и ти му наливаш в главата какво ли не. Журналистът трябва да знае, че влиза в душите и умовете на хората и това е много отговорно. Много важно. Мисля, че имаме страхотни млади журналисти. Иска ми се малко повече да съзнават, че това е една професия, която се учи до живот. Че ние винаги сме в подножието на Еверест, че винаги има какво да разбереш и че не си всемогъщ. И трябва да си много независим. Не трябва да има страх. Не трябва да бъде поръчков журналистът. Нито страхлив. Нито да зависи от информацията в смартфона. Това са много важни неща.