SOS за Тракийката!

Пука ми.
Като я гледам така: изящният символ на Казанлък. Или поне един от символите на Казанлък.
Тракийката.

Скулптурата на покойния велик Доко Доков, дарена на Казанлък в далечната 1982 година..

Не й върви на тази красота, нищо, че е на пъпа на градеца К.
Някак все в сянката остава, нищо, че красотата й боде очи. на всеки, който има очи за изящното.

Преди години дълго стоя, заради безадресни вандалски набези едноръка, мръсна, затисната от клони на дървета и без красивите си обици.
На никой- властник или важен „градски“ гражданин не му пукаше за това, улисан в къде по-важни работи. Само авторът й малцината, имащи очи за красивото и стойностно цъкаха жалостиво, задето не пазим и не тачим.

После местна фирма, която вече е част от градската история, реши да подаде ръка на едноръката казанлъшка красота и двама съратници на Доко Доков я върнаха в живота на града: като почистиха полепналата по мраморната й снага смола, възстановиха липсващата ръка и обици.

По рисунка, пратена от германска болница, където тогава спасение от тежка болест диреше великият Доко.
Трогнат от жестта на съгражданите си и подкрепата тогава на градската управа, големият творец намери сили да се изправи на крака и да продължи да създава, обнадежден от стореното от съратниците му. Възможността да види рожбата си в нов блясък и нов живот, даде сили на Доко. И го дари с още няколко години живот.
Покрай градските нови площадни подредби, стана така, че Доковата Тракийка мени няколко пъти и мястото си: на новото се наложи и да се поокастри пораснал кипарис, за да се открие красотата й.

И тя блесна:

с голям прожектор, също дар от грижливи хора, почистена и цяла. И запосреща гостите на градеца К. Великолепна.
И нямаше такъв, дошъл, видял, който да не се увековечи за историята си пред изящния мраморен казанлъшки символ.

В последните години Доковата Тракийка е в немилост.
/И това не е заради неговата Японка. /
Отдавна е загаснал осветяващият я прожектор, вградените край нея други тела също не светят, самата скулптора е забулена от прораснали клони, нажетали сега и от мокрия сняг. Щедро по снагата й се е изсипала и доволно количество смола. И се сипе.

Изящният казанлъшки символ тъне сред кал, огромни дупки от човешки крак, пътечки от животински стъпки, жалки остатъци на повехнала есенна растителност, и щедро забравени огромни камъни и въжета от предприемчиви търговци на мегдана.

И всичко това на пъпа на града.
В който със сигурност на местната управа това не й е първият дерт, но и някак неприлично, обидно изглежда да оставиш малкото ни останали истински стойностни неща тук, да тънат в мизерия, кал, мръсотия, полепнала смола и ... негрижа. Види се.
Защото, когато оставиш нещо отвъд Времето, на произвола на времето и на човешката ни небрежност и немара, на самотек, е винаги нелюбов.

Каквито и прекрасни цветя да сееш под него.
Защото когато видимото ти боде очи, всякакви добри иначе намерения, се изпаряват.

Нищо лично!