От рикошет
„Чакаме да се оправи държавата и ще се върнем".
От рикошет ме перва репликата късно вечерта.
Настръхвам.
Ехото й удря на незарасналото място.
30 години някой все чакаме. Някой чака нещо, което трябва да стори друг. Вместо той самият.
Докато чака, си стяга куфара и заминава. С право.
Всеки има право на щастие. И място за него.
И без.
Защото е по- лесно/ въпреки болката/ да тръгнеш, вместо да останеш.
Бягството от държавата е също като любовта.
Няма прецакани. Просто никой нищо не печели.
Живее се по- добре. Е реплика, която с основание се изрича отсреща.
Вярно.
Нормален човешки рефлекс и стремеж. Да живееш по- добре. Особено, ако имаш и възможности за по-голям човешки хоризонт.
Докато чакаш "да се оправи държавата".
Там накъде другаде, при други, където не ти е лесно, но .. живееш по- добре.

Всеки има право да избира къде да се чувства щастлив. Освен с кой.
Как беше: светът е голям и спасение дебне отвсякъде.
Често спасението е .. яма без дъно. Но не я виждаш.
Като тази, в която вече се давим. Малко остава до шията .

Докато чакат да се оправи държавата, от навярно тези, останали в нея, децата на чакащите отвъд .. забравят.
В масата си езика на родителите си. Мелодията на кръвта. / Разбира се, че има и невероятни, прекрасни примери за истинско родолюбие и грижливо пазен корен навън/.
Нищо, че и двамата са пълноправни граждани на видно китно българско село или градче и то допреди 10-тина години. Че и по- малко.
Тези с повече навън, въобще не се коментират.
И логично го забравят.

Там навън, също не е лесно. Налага се да се доказваш, бориш, оцеляваш и съхраняваш, изграждаш наново в друг свят, в друга култура, пък макар и съзнателно избрани от теб.
Разбираемо.
Неразбираемо е обаче защо отиват по дяволите коренът и езикът.

Ако не вярвате, влезте в библиотеките на България. Оставете улицата, личните впечатления, истории и нагласи.
А там, където лете е пълно с децата на заминали навън българи, които провождат децата си на летни училища и академии в родината, при баба и дядо, с цел да проговорят езика или да го научат. От библиотекарите. С повече кураж и да пропишат и прочетат.
Похвално желание и начинание само по себе си. И смело родителско решение.
Закъсняло.

Вярно, и държавата ни е длъжник на тръгналите си от нея.
Въпреки над 400-те български училища и още куп школи по майчин език в странство.
Със сигурност не са достатъчни. Но и не може във всеки град по света да има българско училище. Нищо, че половината България вече е навън ./ По последни данни, 5 милиона българи живеят извън България. Някои никога не са живели в нея/.
Невъзможна държавна задача.
Поне този век.
За другия ще е безсмислена.


Но няма как да научиш проговорило на друг език българче за 2 месеца на майчиния му и татов език, ако в дома му, там, където са корените му, мама и тато не говорят на него.
Причините може да са най- различни, и много, много важни, но със сигурност нито една от тях основателна.
Въпреки невероятно очарователните, будещи възхищение обратни примери на истински българи, далеч от родината.

Защото докато чакаш „да се оправи държавата“, а децата ти купуват в бащиното село сладолед на испански, с английски акцент, с чистокръвни казанлъшки родители, отмяташ в календара дните до края на ваканцията, разпределени между море, лекар и зъболекар, ти прегарят .. корените...
/И не е от липсата на дъжд тези дни/.
И се увиват изпод тежестта в гърлото на тези, които по някакъв начин са останали тук. Дори от глупост. Или от некураж. И волско търпение.

Един ден със сигурност ще се умориш от чакане. Или ще затвориш съвсем тази страница с чакането, /което е по- вероятно/.
А може и просто да натовариш шапката и сърцето си на обратния самолет и да тръгнеш .. отново към корените.
С английски акцент на нелошия си испански. Примерно.
С надеждата да откриеш опната държавица /а не Разкована България/, с две липи отпред ...

И прегоряло, прегоряло..


На добър час, нови българи .. Чакащи .