Българите откриват двойната дестилация за получаване на розово масло, на принципа на ракиения казан, и първи правят износ на розово масло

Гюлово време е - до обед слънце, следобед - дъжд


Д-р Косьо Зарев е посветил 45 години от своя живот и професионален път на маслодайната роза. На 23 години започва работа в музей „Искра” като етнограф, където се заражда и неговият огромен интерес към розата и розопроизводството. Напълно закономерно темата на докторската му дисертация е „Розопроизводството в България 17-20 век”. В периода 1992-2012 година е директор на ИМ „Искра” - Казанлък. При подреждането на експозицията на новия Музей на розата е привлечен като консултант. Д-р Зарев не пропуска да каже: „Сбъдна се мечтата ми за истински Музей на розата”.

- Д-р Зарев, оказва се, че Пътят на маслодайната роза до нашите земи е не толкова дълъг като разстояние, колкото продължителен във вековете назад?

- Много интересни са последните изследвания, които имахме щастието да направим за историята на маслодайната роза у нас. Тук искам да подчертая, че наши колеги – нумизмати от София много ни помогнаха за това, че става въпрос за известната в науката тракийска роза. В 46 година след новата ера Плиний Стари казва, че траките обработват 12 вида рози, но една - тракийската роза, има най-силна миризма. Още в 5 век преди новата ера Херодот говори за тази супермиризлива роза, която се намира в Тракия. Гърците поставят същата роза като великолепна емблема върху монетите, които секат на остров Родос.


Затова, когато говорим за пренасянето на маслодайната роза по нашите земи, трябва да кажем, че това са два етапа на пренасяне. Първият е античният период – 12-6 век пр. Христа, когато тракийското племе бриги начело със своя цар Мидас я пренасят от Мала Азия на наша територия. Оказа се, че розата е била разпространена и в нашата долина, защото една от монетите, която е намерена, именно с розата, е тук. Цар Аматок за първи път в тракийската нумизматика решава да сложи розата, която е толкова известна в поетичния свят, като използва две емблеми – тракийската брадва, символ на тракийското единоначалие, и разцъфващата роза в горния край, а отдолу пише името си Аматоко.


През 1898 година Добровски потвърждава това сведение – така, освен от нумизматиката, и от литературата вече съвсем със сигурност можем да говорим за тракийската роза. През 46 година Тракия влиза в територията на Рим като една нова провинция, когато римските императори използват розата във всичко – те дават таланти със злато, за да внесат рози от всички територии на света.

Около 5-6 век интересът към розите запада. През 6 век с появата на мохамеданите се забелязва едно ново развитие на интереса към розата. По време на първите кръстоносни походи вече говорим за втория етап на пренасяне на маслодайната роза по нашите земи от Близкия Изток – това е Дамаската роза, времето е 11 век. Интересното е, че един кръстоносен поход пренася розата през Балканите, а друг кръстоносен поход я пренася покрай северните брегове на Африка до Мароко и до Грас. Така се пренася розата – при нас е дамасцена с до 60 листа, а отдолу е центифолия – столистната. Оттогава тръгва новото възраждане на розата. В 11-12 век дестилацията е позната на алхимиците и постепенно излиза от техните лаборатории и влиза в големите производителни центрове за розова вода.


- Кога и как се заражда самото производство на розово масло у нас?

- През 15-16 век в България се произвежда много розова вода, но тя се изнася през Цариград за Арабските емирства, тъй като в най-горещите празници единствено розовата вода ги спасява от неописуемата жега. Ние изнасяме с хиляди дамаджани розова вода, за да се пръскат и да живнат. Това е първият период, когато се произвежда само розова вода – производството на розово масло все още не е известно, двойната дестилация не е влязла в бита на европейците. Позната е единичната дестилация в Индия. Всъщност там е първият период, в който се прави розово масло, където няма охлаждане на съдовете, в които преминава парата, а се охлажда съдът, в който се събира розовата вода. Поради тази причина се получава много малко розово масло. Даже една легенда разказва, че откриването на розовото масло става съвсем случайно. Индийската принцеса Нурджихан, като се къпела в басейна с розова вода, забелязала, че плуват малки мазни петънца – това е било розовото масло. Тъй като е било в изключително малки количества, то било много скъпо. Арабите, Индия, Иран не използват двойната дестилация.


Но тук, на Балканите, на базата на ракиеното производство, ние въвеждаме двойната дестилация. Получава се така, че българите получават 4 пъти повече розово масло и то става продукт за експорт – с корабите през Цариград, Марсилия - за Грас. Времето е 1724 година и френската фирма, която използва българското розово масло, е „Убиган” в Грас. Тя получава розово масло в конкуми от България през Цариград и ги използва за парфюми. Интересен факт е, че най-напред французите парфюмирали кожените си ръкавици, с които пренасяли ароматната течност върху перуките си, а не си пръскали тялото.


Заражда се парфюмерията с двата центъра - в Грас, по-късно и в Париж. Тогава ние започваме да изнасяме розово масло и по суша – с конски кервани, през Букурещ, Виена и до Париж. Така се изнася розово масло по два пътя – по вода с кораби до Англия, и по суша с кервани до двата френски центъра. Това е 1820-1840 година. По това време, когато възрожденската икономика набира скорост, се създават първите къщи за розово масло в Казанлък.


- Кои са казанлъшките розотърговци, които всъщност завладяват световните пазари с българското розово масло?

- В ранния период от 1858 година до Освобождението Папазови са много силни в търговията с розово масло. През 1858 г. те правят кооперация с богати западноевропейци и построяват фабрика за розово масло, а към 1890 година построяват и първата фабрика за розова помада. Папазови изнасят розово масло през Цариград за Франция и Англия, а по-късно за Ню Йорк. Българското розово масло е високо оценено и няма аналог. То притежава качества, които са неповторими – създава голяма трайност на парфюма и му придава един специфичен аромат.


През 80-те години Шипкови стават най-мощната фирма – двамата братя наследяват къщата от баща си Кънчо Шипков и стават най-големите търговци на розово масло не само в Европа, но и в Щатите. Те продават 40 вида масла, никой друг търговец не го прави това. Шипкови завладяват американския пазар с 40 хамура – хамур е комбинация от масла, получени от рози, отглеждани в различни селища на Розовата долина, с което се получават различни букети от миризми. Например, смесват се розови масла от Енина, Шипка, Хаджи Димитрово - селищата са все в Долината, но добитото розово масло във всяко едно от тях се различава – от жълто до зелено на цвят. Правейки хамур от масла от рози от няколко селища, се получава нещо полифлорно, букет от миризми. И именно Шипкови правят 40 хамура, които рекламират и продават успешно на американския пазар. Христов и Орозов също са известни розотърговци, но Папазови и Шипкови са ненадминати.

За съжаление, последната издънка на Шипкови – Кънчо Шипков, който живееше на ул. „Искра”, беше билкар, знаеше 5-6 езика. Приживе той казваше, че голямата му грешка е, че се насочил към билките, а не към розите, и не е продължил традицията на фамилията. Единствените, които продължават традициите на своите предци –розопроизводители в региона, са наследниците на розоварна „Еньо Бончев”. Те имат голяма заслуга – първи направиха градина от роза алба, която дава специфичен аромат на маслото, а оттам - и на парфюмите.


- Новият Музей на розата е факт. Вашата сбъдната мечта...

- Фондът, с който разполага Музеят на розата наистина е много богат. Събиран е в течение на много години, с подкрепата на различни хора.


Никога няма да забравя един партиен лидер, който беше виждал снимка на лабораторията на Христо Яръмов и явно е имал остър поглед, защото идва в музея и ми казва, че знае къде се намира. Аз не повярвах – тя е работила до 1918 година, а къщата, където се е помещавала, е съборена. Води ме той в къщата на улица „Христо Ботев” и какво да видя – цялата лаборатория, всички уреди са тук - немски, от началото на миналия век, където никъде ги няма, стотици шишенца, лампи, всичко. Много ми е помагал и Росен Георгиев, който дълги години бе директор на „Българска роза”. Обажда се, че ще ликвидират екстракторната колона в Манолово – първата екстракторна колона в България от 1912 година, във Франция няма такава. Демонтирахме цялата система и я докарахме в музея. После – за едно австрийско бюро, конкуми взехме за музея – 100 броя различни по размери, които той трябвало да бракува.

В новия музей подредихме 200-килограмовата конкума на Шипкови, болтът още мирише на розово масло. Тук е експониран 800-литровият казан, който е единственият казан в света от 1902 година. Сложихме голямата каса за съхраняване на розовото масло, тъмните бутилки за розова вода, колби, шишета, направихме една търговска кантора, после подредихме витрини с тефтерите на Папазови, Шипкови, на Христо Христов, Орозов.


Експозицията е така подредена, че да проследява хронологично развитието на розопроизводството у нас, от пренасянето на маслодайната роза, през всички периоди, включително историята на Института по розата, до днес.


- Д-р Зарев, нека все пак уточним, коя роза отглеждаме днес в Казанлък?

- Правилно е да се каже, че като биологичен вид тук е казанлъшката роза – тази роза се трансформира в един нов тип, това не е тракийската роза, тя не е дамаската роза, не е центифолия, не е алба - тя е специфична роза, която носи белезите на климат, води и почви на тукашния регион.


Триста години казанлъшката роза носи спецификата на този край. Към 1620-1630 година нашата розова вода заема пазарите на Османската империя и тогава говорим за розопроизводство. Роза Дамасцена идва много по-рано, но преминава през два етапа – на розова вода и на розово масло. Нашето розово масло има 166 компонента – климат, вода, почва са факторите, които никъде ги няма и които определят неговата неповторимост. Местният микроклимат и способността на българина да се грижи за розовите насаждения създават тази маслодайна роза. Когато си правех дисертацията, имаше възрастни хора, които ми казваха: „Ей, момче, ти знаеш ли по време на жътва сме оставяли жътвата, за да прекопаем розите. Розата не търпи трева около корена си!”. Такава пословична грижа за розата съм запомнил аз, ненапразно розата присъства и в изкуството, в дърворезбарството, в каменоделството, в текстила, в погребалните обреди, в стиховете...

- Подготвяте поредната си книга за розопроизводството – този път е за Празника на розата.

- Да, в момента пиша книга за празника на розата в България, като проследявам традициите в Казанлък, Карлово, Розино, Гурково – откъде тръгва и как се развива.

Защо в Казанлък през 1903 година става първият празник на розата? Имаме едно тотално развитие на занаятите в края на 19 и началото на 20 век. На базата на развитието на розопроизводството Казанлък държи първо място. През 1903 г. се построява Лъвовата чешма, 1902 година се открива храм „Рождество Христово” в Шипка, преди тях – в 1901 е основан музеят. Още през 1895-1898 година казанлъчани започват да издават картички, свързани с розобера с текстове „Елате в Казанлък на розовата седмица”. Изявени културни дейци и Общината организират и първия празник на красотата и милосърдието през 1903 година.


В Карлово правят първия празник през 1906 година, посветен е на Васил Левски и на розата. 1912-1913 години продължават и в двата града да се провеждат двата празника. Един местен патриот от Карлово обаче казва защо Казанлък ще е първи, когато ние сме преди него, но казанлъчани, без да се препират, с дипломатически усет отговарят, че розата идва първо в нашия регион, че сме дали розопроизводството, но не претендираме, че сме единствени, и че Долината е от Клисура до Твърдица и в нея влизат и Казанлък, и Карлово. През 1936 г. Чудомир възражда празника в нов стил – имаме железопътна линия, прави се специална розова седмица, дори въвеждат томбола с награди.


Когато настъпват предвоенните години – 1938-1939 година, се стига до упадък на розопроизводството. Германия поставя въпроса да произвеждаме ягодов пул, картофи за немската армия. За 3-4 години хиляди декара рози са изкоренени, десетки хиляди левове са изплатени за изкореняването в периода 1939-1942 г. ... Какъв празник да се прави?! През 1990 година започна възраждането на розопроизводството, което в исторически план показва редуване на апогей и перигей. Много любопитни факти съм събрал от различни архиви и се надявам книгата да предизвика интерес.


*Хамур - комбинация от масла, получени от рози, отглеждани в различни селища на Розовата долина, с което се получават различни букети от миризми.