Мишини мурафети

Два дни след като прикадихме по Апостола, а някои дори го изядоха и на салата, гарнирано с аператив, пак сме в капана си.
Нашият български. Дето все ни щраква по кокалчета, колчем се насилим да скачаме, макар и не „лъвски скок“, и поради който все с рани си ходим. И не работят крилете ни. Затова и мъчно ни се удава летенето.
Предпочитаме сигурното- да пъплим и лазим. В най- добрия случай .. снишавайки се смушнато.

Затова и все бъркаме големите животни с крякащи кучета и летенето с прехвърчането на плюнки и искри.
Такава ни е орисията. Българска.
За нея знаел и Дяконът. И за мурафетите ни да пъплим, вместо да стърчим, и по тази причина мъчно имал съратници. А и не дирел много.
Затова виснал на бесилото. Сам.

Силният е винаги сам.
Мишингуващият и мишкуващият – с ята. Рояци.

Мишките са отбор. Винаги. И бързо се множи отборната им популация.
Може и да не бележат, но гарантирано пакостят.
Важно е да са в играта. И са.
Вече са много. Поради лесното им множене и даването за пример.
Да си мишка днес у нас е престижно.
Дават се дори бонуси. Кариера, възможности, растеж. Гарантирано.
Погледът на мишките винаги се рее в бляскавите бъднини. Които сами си създават.
При това неилюзорно.

Затова и мишкиният отбор е силният отбор у нас. Особено откак виснахме на бесилото Дякона.
Колко ли мишки са гризали от плътта му ?.. И паметта му.

За мишките е важно да са добре нахранени. Не толкова кой ги води.

Лесно е да си водач на мишки. Те са с колективен ген и са подходящи за всякакви видове опитности.
Мъчно е памет на Апостол да пазиш.

Особено с мишки и от мишки.
И никак не е майсторлък, нито пилотаж кулинарен да го накълцаш на салата. С мезе.

Висш национален пилотаж е от замезващите с Апостола, да спретнеш народ.

От ятото с мишки да отделиш и отгледаш водачи.. на крилатоподобни.

И да имаш куража ... да понесеш земетръса от рехавото махане с криле, на малцината останали неокуцели малки птиченца у нас.

В днешния N-ти ден от поредното българско зацапване и кудкудякащо олайване, пак палим кандилото Дяконе, белким съзрем нишани от теб ... оцелели в настоящата ни историческа тиня и киша, за да продължим.

Да баем на земетръса, дето чакаме от махането с криле на малцината останали живи, неокуцели малки птиченца у нас.

Всъщност.. де ги, Апостоле ?

И дали не ги наръфаха и тях мишките?