На 6 септември 1885 година в китния подбалкански град Казанлък нищо не подсказва, че в България са станали съдбовни събития. В общината известията за преврата са посрещнати със смесени чувства на недоверие, радост и безпокойство. Страхът от евентуална турска окупация след станалото надделява: „Благоразумният Казанлък посрещаше с радост акта на Съединението, ако той е станал, но не желаеше да стане играчка на някоя авантюра и затова искаше положително да знае действителността.”

Стефан Мирчев, съвременник на събитията, описва как вестта за провъзгласяване на Съединението е приета в Казанлък: „Като ученици, постъпили в четвърти клас, отишли бяхме в местността „Саръ-аланъ” – на изток от Казанлък, да гледаме обучението на войниците от местния гарнизон, които се приготовляваха за маневри, начело с началниците си. При обучението дойде човек на кон, подаде книга на командиря - настъпи раздвижване, радост, посърналост, униние! Съединението между двете Българии – Северна и Южна, било провъзгласено! Княз Александър Батенберг щял да пристигне с войски от Търново!”

Костадин Касев - кметът на Казанлък, по време на когото е обявено Съединението на България преди 135 години

В 11 часа на 6 септември съмненията на казанлъчани са разсеяни – от Пловдив пристига редовният пощенски куриер и потвърждава станалото. Камбаните на всички църкви в града забиват, развяват се знамена. В съборната църква „Св. Йоан Предтеча”, препълнена с народ, е отслужен молебен от архиерейския наместник, а учителят Ботю Бояджиев държи прочувствена реч. Навсякъде в града вестта за съединението се посреща с искрена радост!

Успокоение предизвиква телеграмата за признаването му от княз Александър І, прочетена на площада на осми и съобщението, че ще посети Казанлък. Князът пристига в града вечерта заедно с министър председателя Каравелов. Посрещнат е възторжено от кмета на града Костадин Т. Касев и градските първенци, а около издигнатата по пътя за Шипка триумфална арка се стича множество народ. След като двамата приветстват казанлъшката общественост, за кратко си почиват и заминават за столицата на Съединението - Пловдив. Веднага след Съединението на Княжество България и Източна Румелия, общинското самоуправление в Казанлък започва да се развива под знака на партийните борби. На 7 май 1886 г. за първи път е разпуснат Общинският съвет в града.

Въпреки волята на Великите сили, през пролетта на 1885 г. в Пловдив е създаден Български таен централен революционен комитет (БТЦРК) под ръководството на Захари Стоянов. Потърсена е и помощта на княз Александър I Батенберг, който подкрепя Съединението. Определена е датата 15 септември за обявяване на този акт.

На 4 септември в село Голямо Конаре (днешно Съединение) се събира чета под ръководството на опълченеца Продан Тишков с прозвището Чардафон Велики, състояща се от няколкостотин въоръжени мъже и една жена. На другия ден четниците тръгват към Пловдив. През нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, отстраняват правителството и генерал-губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич.

Съставено е временно правителство, оглавявано от Георги Странски, член на БТЦРК. На 8 септември Александър І Батенберг издава Манифест към българския народ. В него князът съобщава за провъзгласеното Съединение и за решението си да го приеме като общонародно дело. На другия ден той е посрещнат тържествено в Пловдив, откъдето изпраща телеграма до правителствата на европейските Велики сили: "Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме провъзгласи за свой княз".

Националният девиз „Съединението прави силата“ е резултат от заимстване на девиза на Белгия, като е следвана аналогия с белгийската конституция, послужила за модел на Търновската. Девизът е поставен на главната фасада на сградата на Народното събрание, след построяването ѝ през 80-те години на 19 век. Бил е премахнат след 19 май 1934 г. и заменен с „В единението е силата“, впоследствие върнат. Въпреки че „Съединението прави силата“ се среща в различни проекти на герба на България в следосвобожденските години, официално той става част от него едва през 1927 г. След 1948 г. девизът отпада от новата комунистическа Конституция, но остава върху фасадата на Народното събрание. След промените през 1989 г. и приемането на нова Конституция през 1991 г., девизът е възстановен.