На 10 март се навършват 74 години от спасяването на българските евреи от депортация в нацистките лагери


Казанлъчани, запознати добре с историята на своя град, си спомнят, че последният български евреин в Казанлък се казвал Исак и напуска този свят през 2015-а на 90-годишна възраст. Днес за еврейската общност в града на розите напомнят само няколко запазени къщи, които съхраняват донякъде спомените за своите обитатели. Това са къщите на Руфат Биджерано, Буко Давидов, Исак Алмалех, фамилията Каталан. Те са разположени основно в някогашния еврейски квартал, западно от сградата на Математическа гимназия, по сегашната улица „Шипченска епопея“, до парк „Розариум“.



В края на 20-те години на XX век сред еврейската общност имало 7 лекари, 2 зъболекари, аптекари, чиновници, занаятчии, обущари, шивачи, шапкари, фризьори, много търговци. Магазините на търговците евреи се намирали главно около центъра на града и на север от Царската чешма – по улиците “Скобелевска” и “Искра”. Носели различни имена като “Лилия”, “Златен лъв”, “Есперанто”, “Морето на шушоните”, „Зелена звезда“, дори “Овца”. Имало и занаятчии - стъклар “Чупи-купи”, тенекеджия, прекупвач на кожи. Сред уважаваните евреи са аптекарката Карола Биджерано и д-р Рафаил Биджерано.


През 30-те години евреите в Казанлък са били около 300 души и са водели много активен живот. Събирали се в синагогата /сградата не съществува днес, била е в двора на ПМГ “Никола Обрешков”/. Организирали са редовно томболи с награди, а с парите от билетите оказвали помощ на по-бедните еврейски семейства. “Пурим” е един от най-веселите и колоритни еврейски празници. На този ден еврейски семейства раздавали “мавлачи” - подобно на карамел, не само на своите роднини, но и на българските си приятели.


Пак през 30-те години евреите в Казанлък имали хор, където се пеят песни на иврит, и еврейска театрална трупа, която поставяла пиеси с библейска тематика. Съществували две еврейски спортно-гимнастически дружества – “Макаби” и “Ашхмер”.


Буко Давидов, първороден син на Давид Каталан и баща на актрисата Луна Давидова, организирал вечеринки, томболи, детски спектакли и имал огромен принос в развитието на културния живот в града.


В началото на 40-те години, след приетия Закон за защита на нацията, българските евреи са лишени от граждански и политически права, отстранени са от стопанския живот на страната, а имуществото им е конфискувано.

На 17 юни 1943 година всички евреи от Казанлък, Стара Загора и еврейските семейства, които вече са преместени от София в нашия град, са интернирани в Северна България – Лом, Видин, Плевен, Враца. Сутринта на същия ден гарата е изпълнена с изпращачи българи. Качвайки се на влака, евреите плачат и пеят “Шуми Марица” и „Тих, бял Дунав”. И така до гара Тулово. Във Враца казанлъшките евреи научават за кончината на цар Борис III и на деветия ден от смъртта му двама равини отслужват панихида в негова памет.

След 9 септември 1944 г. казанлъшките евреи се завръщат в града, с разсипано имущество, но щастливи, че са живи. Новата власт обаче също им създава проблеми – не признават трудовия им стаж, национализират имотите им и др. Ето защо, след създаването на държавата Израел голяма част от казанлъшките евреи емигрират там.

Близо 9 хиляди души от „стара България“ са събрани в Пловдив, но те не биват натоварени на влаковете за Полша поради официална отмяна на заповедта за депортация в последния момент. В тези събития се намесва митрополит Кирил - бъдещ патриарх Български. Той влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните, ако те не бъдат освободени. Междувременно в страната се надига вълна от народно негодувание срещу решението на правителството. Основно значение за отмяната на първия и най-организиран опит за депортация на евреите от „стара България“ изиграва бързото и решително действие на група от 42 депутати начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев. Плановете за депортиране на евреите от България са спрени на два пъти – през март и май 1943 г., след което не са подновени повече.