За  дългия  път на една Голяма българска книга.  И  знаците на Съдбата.


Невидяла живот повече от 115 години книга бе представена в Казанлък в навечерието на 142-та годишнина от Шипченската епопея. Книгата е уникална и е съхранила паметта за героичните събития от Освободителната война и участието на българите в тях.
Едноименната монография на ген. Георги Вазов, написана през 1902 г. и вдъхновена от неговия брат - патриархът на българската литература Иван Вазов, се издава за пръв път благодарение на бившия директор на къща-музей „Иван Вазов“ в гр. Сопот Цветанка Неделчева. Тя е и съставител и редактор на книгата, която е направена на база пазения в Държавен военно-исторически архив - Велико Търново ръкопис на генерал Вазов.


Специален бе жестът на директора на Архива Светлин Радев, който предостави на казанлъчани възможността да се докоснат до ценния оригинал, който вече е реставриран, след неговото даряване от Цветанка Неделчева, в архива, през януари тази година.
Монографията се издава за първи път и се посвещава на 5 юбилейни годишнини – 140 г. от обявяването на Руско-турската Освободителна война; от създаването на българското опълчение и от Шипченската епопея; 115 г. от написването на монографията и 110 г. от рождението на Вера Вазова, дъщеря на генерал Георги Вазов.


Монографията съхранява още едно късче памет за събитията по време на Освободителната война. Написана е от генерал, който влага своето отношение към военните действия.

В изданието се публикуват за първи път ценни спомени за преврата през 1886 година. Ценното историческо издание съдържа много автентични снимки и моливни рисунки на семейство Вазови, които са имали дарбата да рисуват.
По ирония на съдбата генерал Вазов си отива от света само 13 дни преди официалното откриване на Паметника на свободата на връх Свети Никола на 26 август 1934 година.


Изключителният досег до събитията от онова време и до голямата личност на генерал Вазов станаха възможни благодарение на НПМ „Шипка- Бузлуджа“ и ЛХМ „Чудомир“ в Казанлък, превърнали в своя професионална и институционална кауза запазването на народната памет, почитта и преклонението пред големите имена в българската история.



„Достойните личности оставят след смъртта си сияние, в чиято светлина живеем. Ще бъдем полезни, ако предадем това сияние на бъдещите поколения“.

Вера Вазова, дъщеря на ген. Георги Вазов,
племенница на Иван Вазов





Цветанка Неделчева - от Калофер, редактор и съставител на монографията
33 години е директор на музея на Иван Вазов в Сопот, завършила е българска и руска филология, дългогодишен изследовател на фамилията Вазови, лична приятелка на дъщерята на генерал Георги Вазов - Вера Вазова. Генералската дъщеря си отива от света на 102 години през 2009 година.
Именно от нея Цветанка Неделчева получава разрешението да издаде Монографията на нейния баща - генерал Георги Вазов, посветена на участието на българите в Освободителната война. Работи по ръкописа 3 години.


За ръкописа


“Участието на българите в Освободителната война“.
Това е тетрадка голям формат с размери 21,5/34 см. С меки корици, със 137 номерирани листа хартия, пожълтели от времето. Ръкописът е изписан изключително красиво само на лицевата страна на листите.
Ръкописът има няколко редакции, правени от генерала, със синьо и черно мастило. Има и редакционни бележки, правени от Алипия Генчов Влайков, брат на писателя Тодор Влайков. Самият ръкопис е завършен през 1902 г. и е предаден в редакционния комитет на „Българско Отечество“. Така и не вижда бял свят. Първото му издаване прави именно Цветанка Неделчева, благодарение на знаците на съдбата. И съдбовната й среща, белязала това.
Монографията на генерал Вазов става книжен факт и благодарание неоценимата финансова подкрепа на Дочо Шиков, дългогодишен служител на ВМЗ - Сопот, голям родолюбец.

В монографията си генерал Вазов има интересен подход. След всяка глава прави обобщение и свои изводи и анализи за причините за победите и пораженията в битките с българско участие в Освободителната война.
Останал в историята, както с голямо признание за военното си дело, така и в обществения живот, ген. Георги Вазов в монографията прави много ценни изводи за боевете при Шипка и Шейново. Той познава всички руски източници за Руско-турската война. Позволява си да критикува руската армия.
Във втората част на Монографията, наречена „ Спомени“, е поместена „Кратка автобиография на Георги Вазов, генерал от запаса“. Това е увлекателно описание на неговия живот - от рождението, чиято дата реално не се знае, а се приема датата на неговото Свето кръщение, до 1898 година.




Любопитно


В ръкописа „Участието на българите в Освободителната война“ генерал Вазов използва интересен знак, наподобяващ знака за високо напрежение, като четворка, тире и сричката КА отгоре. Оказва се, че това е знак, който висшият военен използва, за да замени думата „противника“.
Две години и половина са били нужни на редакторката и съставителка на Монографията на генерала – Цветанка Неделчева, да разбере значението на този знак.


Кой е генерал Георги Вазов?



Български и руски офицер (генерал-лейтенант), военен министър. Той е сред основните организатори на проруския преврат от 1886 година, целящ детронирането на княз Александър I Батенберг. По време на Балканската война командва Източния сектор при обсадата на Одрин, където е извършено настъплението, довело до превземането на града. Участник в две войни - в Сръбско-българската и в Балканската.
Създава поредица от историко-мемоарни съчинения. По това време са готови ръкописите на „Монография за участието на българите в Освободителната война“, „Спомени от Съединението и Сръбско-българската война“, „Укрепване на северната граница на България“ и „Българската флотилия“. През 1919 г. генерал Вазов обнародва спомените си „В пустините на Средна Азия“.
Генералът е автор на десетки статии в областта на военното дело.
Умира на 13 август 1934 г. в София.
Погребан е с военни почести в Централните софийски гробища.
Генерал Вазов има четири деца - двама синове и две дъщери. Съпругата му Мария е от Велико Търново.
Брат е на Иван Вазов.



За съдбовните знаци и националната памет



- Госпожо Неделчева, какво е усещането да си „избран от съдбата“, за да съхраниш за поколенията родовата и национална памет на една от великите фамилии в българската литература, в обществената, политическа и военна история, каквато е фамилията Вазови?



Става смисъл на живота. Представете си само: от една разписка, в която няма нито телефон, нито адрес, нищо, освен име, при това и никакви други координати на този човек Иван Цанов не знаеше госпожа Вера Вазова, аз да поискам и да обещая, ако един ден този ръкопис попадне в ръцете ми, да го направя достояние на българския народ. Не знам откъде ми дойде този кураж. Имах чувството, че никога няма да намеря този човек, но… Аз обещах. Дадох обет. После минаха години и не случайно се срещнахме с него. Иначе, години преди това тя ми бе показала писмото, едно от малкото запазени писма на Иван Вазов със служебен характер в качеството му на министър на Просвещението, с което той вменява на брат си Георги Вазов да напише монографията „Нова военна история“, а именно „Участието на българите в Освободителната война“. Това писмо бе запазено от Вера Вазова.


- Колко години по-късно открихте Иван Цанов, след като поискахте това от Вера Вазова?




Не съм го търсила. Съдбата ни срещна. Как да намеря игла в купа сено? Представяте ли си колко ИванЦанови има в България, просто не съм го търсила. Съдбовно беше. Наредено отгоре. Просто един ден нашите пътища се пресякоха, за да се срещнем случайно и неочаквано. В Карлово. В една аптека. Макар че сега си мисля, че изобщо не е било нито случайно, нито неочаквана срещата ни. Съдбата е била. Като си представя, че втората съпруга на Иван Цанов, която всъщност аз познавам и която е от Сопот, Светла, но живее в София, колко пъти в годината примерно си ходи до родния град, да ме срещне, да ме покани да ме откара до Сопот, което е само на 4 километра от Карлово и аз да се окажа в една кола с нейния съпруг. Тогава тя, Светла, му каза: „Моята приятелка е директор на къщата-музей на Иван Вазов в Сопот“. А аз питам: Вие кой сте?. Отговорът бе: Иван Цанов. „А, така ли, викам, къде е ръкописът на монографията на генерал Георги Вазов „Участието на българите в Освободителната война“? Госпожа Вера Вазова ми завеща да го направя достояние на целия български народ“. Той се притесни. После го даде човекът. Днес тази монография е факт. След години упорита работа: редакторска, уточняваща, пояснителна. Това е историята.

- Каква жена беше дъщерята на генерал Георги Вазов - Вера?

О! Тя беше велика жена. Много обаятелна. В същото време пословично скромна. Както и Бинка Вазова, първата й братовчедка, дъщерята на най- малкия брат на Иван Вазов - доктор Борис Вазова, доктор на юридическите науки, завършил право в Париж и направил докторат там. Дъщерята на генерал Вазов беше много точен човек, прецизен. Имах такъв случай: веднъж ме покани на обяд. Казах, имам много работа, не мога. Тя тропна с юмрук по масата и каза: „Аз съм генералска дъщеря, в един и половина те искам тук!“. Редът и дисциплината при нея бяха на завидна висота. Винаги за годишнината от смъртта на своя баща - на 13 август 1934 г., тя правеше любимата на генерал Вазов торта гараш.
Вера Вазова ми беше повече от роднина. На последния й рожден ден, на 16 юни 2009 година, тя се гордееше с датата си на раждане, защото била същата като на Царя - Симеон Сакскобургготски, на 102-та си година тя казала: „Къде е Цветанка, искам да дойде“. Обадиха ми се, отидох дни по-късно.

- Какво ви заръча тя за последно?

Последната ни среща беше... тъжна. Тя беше вече болна, с рани от залежаване, но бяха се погрижили за нея. Чаках да дойде на себе си. Успях да й кажа, че за мен тя е повече от роднина. Не знаех тогава, че това е последната ни среща. Беше тъжно. Тази сърдечна жена много ми липсва.


- Защо българите не умеем да почитаме големите си хора, големите си личности и те потъват в забрава?

Исках тази книга да е един достоен паметник на генерал Георги Вазов. Тя е негова книга, но исках да е и негов паметник, още повече, че истинският му, на гроба, беше поруган през 90-те години. Що се касае до забравата ни и нихилизма към големите ни личности от историята, то нищо ново под слънцето. Такава ни е народопсихологията. Безпаметни сме. Та кого не сме поругали? Кого? За кое от големите ни имена не сме прочели клевети или небивалици. А защо е така ли? Защото се работи много усърдно по въпроса да нямаме национална памет. Да нямаме корени и устои, с които да се гордеем. И големи примери, които да следваме. Тъжно е. Но е факт. В замяна на това се издават поръчкови книги с помощта на различни фондации, щедро се изсипват пари за създаване на четива, които подменят националната памет или създават безродие. Трябва упорито да се съпротивяваме срещу това и да работим в посока тези след нас да има какво да знаят и помнят. Достойните книги и книгите на истината, като тази за генерала и на генерала, трябва да виждат бял свят. Трябва да се борим срещу забравата.



Пазителят на ръкописа Иван Цанов.
В ролята на Съдбовната случайност.



Иконимист. На 70 години. 17 години е бил журналист. От Видин. В момената завършва право.
Родственик е на Найчо Цанов, избран за председател на 18-тото Народно събрание през 1919 година.
Има интерес към историята, пише за различни издания статии на историческа тематика. Така се свързва и с дъщерята на генерал Вазов - Вера. Посещава я в дома й по нейна покана, след като тя чете статия, написана от Иван Цанов за нейния баща.
По време на визитата се оказва, че двамата са и съседи. Така започва през 70-те години познанството на Иван Цанов с дъщерята на генерала.

Която години по-късно, в началото на 80-те, ще му връчи на отговорно пазене тетрадката с ръкописа на „Участието на българите в Освободителната война“. Вера Вазова връчва ръкописа на своя баща само срещу една разписка, заради доверието, което двамата изграждат помежду си.
Пази я цели 35 години в библиотеката си. До срещата в онези съдбовни 4 километра между Карлово и Сопот.
Която нямало как да стане, ако междувременно не бил срещнал Светлана Цанова от Сопот.


Пътят на тетрадката до книгата е дълъг, тъй като междувременно Иван Цанов се развежда, жени се за жена от Сопот, с която печелят през 2011 година „Зелена карта“ и заминават за Америка. Американският живот не им харесва и след няколко години се връщат в България.
Завръщането им прави възможна и съдбовната среща, дала живот на Монографията.
В противен случай тя може би никога е нямало да се осъществи.
Твърди, че срещата му с Цветанка Неделчева и всичко, свързано с историята на Монографията и нейното издаване, е „уникално и съдбовно. Определено свише“.
Вярва, че сега живеем в смутни и мътни времена, но ще дойде време, когато тази мътна вода ще се изтече и ще е ред на златната вода. Тогава хората ще си кажат какви големи и велики личности е имало тук.
„Тези са създателите на България: човек, превзел Одрин, бил се на Шипка, а не някакви химикалки, които да правят някаква история. Вярва, че България е райско място и че един ден всичко ще си дойде на мястото. Независимо от тъжният факт, че „се промениха усещанията на хората помежду им“.
„Не е далеч времето, когато тази книга ще е библиографска рядкост, уникат. И това е така, защото пръснатата по света българска интелигенция ще бъде принудена да се върне, изтласкана от местата, където е сега. И ще проумее, че трябва да се върне, за да си възстанови гнездото и отгледа децата тук. Като щъркелите“, убеден е Иван Цанов.
Пазителят на ръкописа.