Ветеран от "Арсенал" бди по нощите за хляба на Казанлък
Петко Малчев. Един от всички. Така майсторът – електричар, който познава „на пръсти“ подстанции, машини, технологични линии и всичко останало, през което минава ток на територията на казанлъшката оръжейница, определя 40-годишното си житие-битие в „Арсенал“. „Вършили сме много неща, справяли сме се с много неща и никога не сме се чувствали унижени или пренебрегнати от ръководителите и директорите, които сме имали. Работата вървеше, бяхме задружни, без значение, кой на какъв пост е. Времето сигурно беше такова и 40 години в „Арсенал“ минаха като насън“. С тия прости думи и едното наум, че – „другото е ненужна хвалба“, Петко Малчев се съгласява да открие тайната на живота си, която му дава сила и днес, отдавна пенсионер, да продължава да работи.
Откривам Петко чрез познати в казанлъшкия Хлебозавод. Това е сегашното му работно място. В нощната смяна. Осемте му десетилетия живот, не му пречат да носи отговорността за „спешната помощ“ в това непрекъснато производство. С дисциплината и куража, възпитани у него в „Арсенал“, тук, по тъмно, той е човекът-монтьор, електротехник, изобщо – човекът - всичко, който гарантира бързото отстраняване на авариите, така че „да не изгори хлябът“. Да, хлябът тук е най-важната задача – работи се, докато излезе – изпечен и читав. Извънредни опасности, в тая си работа, Петко не намира. На практика – работата му по поддръжката на оборудването е същата, като тая в „Арсенал“. Машините са си машини, електричеството си е електричество. Пък и друга професия той никога не е имал, нито е мислил да има. Тъй както, докато се пенсионира, никога не е мислил да прави друго, нито да напуска казанлъшката оръжейница. Което не значи, че е било лесно: Електротехникът има три задачи, в които всичко е трудно, казва Малчев – да опазиш хората, да опазиш себе си и да свършиш работата. Тия прости правила за сигурност на живота на хората и машините, той спазва. И всичко е наред. Арсеналската Електролаборатория, където Петко идва след завършване на казанлъшкия Механотехникум като един от първите в специалността „Електрообзавеждане на промишлени предпирятия“ в края на 50-те години на миналия век, на практика, има отговорност за техника и мрежи на цялата територия на тогавашния завод. „Правили сме всичко. През нас е минало изграждането на арсеналските подстанции, работехме за цялото ДСО, което имаше предприятия и цехове из цяла България“, спомня си Петко. „Групата за бързо реагиране“, както ги наричало ръководството, „хвърчала“ денонощно към всяка проблемна точка на огромния български Военно-промишлен комплекс. Особено нужни казанлъшките ел.техници станали, когато „Арсенал“ ги оборудвал с нов, най-модерен за времето си автомобил, съоръжен с всичко нужно за откриване на местата на авариите и за тяхното отстраняване. С бивши колеги от лабораторията, Петко се вижда и сега. Приятели има и сред колегите си от Завод 5, където работел в агрегатното производство, покрай което обиколил доста места, включително и в чужбина, където оборудвали и внедрявали модерните тогава свръхмашини. Приятелството от онова време се поддържа, но времето не спира и както той казва:“Повечето не са между живите“...Приятелства има и с по-младите колеги, общата професия и общите спомени за заедно преборените в работата проблеми, свързват хората. По-младите колеги и сега, в Хлебозавода, го приемат нормално, но има и такива, които се чудят, как така 15 години след пенсия и след още 40 преди това в „Арсенал“, един човек, продължава да има сили и желание да ходи на работа...Че и нощна смяна....
За Петко, това е в реда на нещата
Ниските пенсии са само една от причините, хората да продължават да работят, за да си помагат на издръжката, обяснява Малчев. Другата е:“Какво иначе да правя по цял ден...?“. Денят на Петко сега е подреден така, както винаги е било – покрай работата. Застъпва дежурството си край хляба в 18 часа вечер/отива на работа пеша/, прибира се по нощите към 2 - 3 часа, поспива понякога и през деня, свършва по нещо у дома и ...пак отначало.
Вкъщи електроспецът прави ремонти на битова техника само за приятели. И без заплащане. Не му е хрумвало да изкарва от уменията си пари, но иначе – признава, че е домашен майстор за всичко по тая част. 54 години вече е навъртяла семейната история – със съпругата са заедно, „откакто се помнят“. Тя също има арсеналска нишка в трудовия си стаж. За работите у дома, Петко също не е многословен:“Засега всичко е наред“, казва простичко той. Пак – с едното наум, че излишните приказки са празна хвалба. Животът може да бъде толкова прост и лесен, мисля си, докато едва склонявам Малчев за една единствена снимка за вестника. „Не може ли без снимка?“, пита той и отхвърля варианта: снимка от по-млади години, с аргумента:“Е, вече не сме на ония години, да се покажа така, ще е нещо като хвалба...“. Хората, които с чиста скромност мислят за себе си като за „един от всички, които са си вършили работа както трябва“, не правят такива неща..., мисля си за довиждане с един човек, който не спира да си върши работата, където и да е тя. Вече цели 55 години. 40 от тях – само в „Арсенал“.