Представяме ви Радостин Тодоров-„Треньор на годината“ за 2016 г. в община Казанлък.
Той бе избран от специално жури, а отличието му бе връчено на церемония в Казанлък, лично от кмета на Община Казанлък Галина Стоянова.

Радостин е 31 годишен дискохвъргач, приключил състезателната си дейност сравнително рано, но пък за сметка на това започнал треньорската си кариера едва на 23. Година по-късно бронзов олимпийски медал възнаграждава усилията му.
Роден е в Казанлък, дълги години е тренирал лека атлетика в дисциплините „хвърляне диск“ и „тласкане на гюлле“ при покойната Цветанка Христова, световна шампионка в хвърлянето на диск.
В момента е треньор към Националния параолимпийски отбор, като е посветил живота си да тренира и помага на своите състезатели да докажат, че са истински спортисти.

През 2016 г. неговият състезател Ружди Ружди(избран за спортист No.1 за 2016) стигна до олимпийското злато в Рио де Жанейро в дисциплината „тласкане на гюле“, като подобри и световния рекорд, с резултат от 12,04 метра.
Брат е на параолимписката състезателка Даниела Тодорова.

От колко години се занимаваш с треньорската работа?

С треньорска дейност се занимавам от 2008 година,вече десет години.Започнах след като стана нелепия инцидент със сестра ми Даниела Тодорова,която сега е и мой състезател. В началото всичко беше твърде лично,но в последствие се запознах с Ружди Ружди и Мустафа Юсеинов и постепенно това ми стана професия.

За първи път в община Казанлък параолимпийците и останалите състезатели се оценят при еднакви критерии. Доволен ли си от това решение ?

По скоро се чувствам щастлив от факта,че моите състезатели са оценени достойно и както заслужават.Работата на спортистите е да представят своята държава достойно,да я рекламират пред останалия свят не само със своята физическа сила и спортни качества,но и със своя дух и воля.И няма значение дали си здрав или увреден,всеки човек има качествата и има правото да докаже себе си.Казват,че едно общество показва колко е развито, именно чрез отношението си към хората с увреждания.Радвам се, че в нашия град сме първите в България,които даваме този добър пример.


Въпреки трудностите и елементарните условия при които тренирате, твоите състезатели са първи. Кое ви дава сила да се борите, да упорствате и да сте Номер Едно?

От една страна е може би желанието да покажем,че може да постигаме големи успехи и в тежки условия, и в тежко положение.Аз съм възпитан от дете като спортист,радвам се,че успях да го предам и на моите състезатели, а именно истинското спортно мислене,да се бориш със всички и всичко в името на Родината,и макар и трудностите,които в спорта са не малко, да успяваш след като паднеш, да се изправиш и да продължиш напред. Често им казвам,че за да станеш голям шампион, трябва да победиш самия себе си.


Как успяваш да мотивираш състезателите си да превъзмогнат болката и да продължат напред?

По време на подготовка им, болката е техен пътеводител. Чрез нея те усещат,че правят нещо,нещо трудно, но истинско.Винаги казвам,че без болка няма успех,а той идва именно след трудните моменти,когато си натоварил психиката и тялото си до максимум.За да станеш голям спортист трябва да се движиш на ръба на човешките възможности, да отидеш до там, до където другите не биха рискували.Често им казвам,че ако видя страх в очите им, особенно по време на състезание,това ще е последното им такова под мое ръководство.
Спортът е за смелите!

За какво мечтаеш?

Най-голямата ми мечта е един ден параолимпийските състезатели да бъдат признати от всички по целия свят,защото тяхната непремиримост с обстоятелствата,техният силен
дух са пример за всички .Тогава и светът ще стане по-добър!