„Вярвам, че професионалното удовлетворение и израстване, особено при младите хора, е в това да приемат компанията като свое семейство и да работят така, че тя да ги иска”, казва ръководителят на офиса на „Арсенал” в Индия бригадир Равиндер Мета*

Когато съдбата те срещне с човек от ранга и с достолепието на бригадир Равиндер Мета, не ти остава нищо друго, освен на благодариш. И във всеки делник, лесен или труден, да си повтаряш неговите думи, че в живота човек често е изправен на кръстопът и, какъвто избор да направи, той никога не е случаен.
Равиндер Мета, или познат като бригадир Мета, ръководи представителството на „Арсенал” в столицата на Индия – Делхи. Това е първият офис на дружеството извън България, а неговият ръководител е с чин на висш военен от Въоръжените сили на Индия. Бригадир Мета е посветил 34 години от живота си на армията, след това е работил в сферата на банковото дело, в различни корпорации и в публичния сектор. Пенсионира се след дълга и богата трудова кариера. През 2008 година са първите му срещи с представители на „Арсенал”. Партньорството продължава до днес, цели 15 години. Тази година, на 31 декември, бригадир Мета е решил да приключи своята активна професионална дейност, предавайки поста, заедно със знанията и опита си, на своя млад колега Томас Джордж. Дни преди това да стане факт, в Управлението на „Арсенал” моята съдба ме среща с бригадир Мета и с Томас Джордж. И докато благодаря за възможността да направя интервю с него, моят събеседник мъдро отговаря: „Аз Ви благодаря, защото се чувствам уважен. Перото е по-силно от меча”.

- Бригадир Мета, бихте ли ни разказали за себе си. Вие сте от страна, която за повечето от нас, българите, все още е някак си е далечна и тайнствена.

- Ние в Индия вярваме в съдбата. Дори и да вървим към определена цел, вярваме, че сме водени от някаква сила. В живота често си на кръстопът и се чудиш дали да тръгнеш наляво, надясно или направо, но изборът никога не е случаен... Сега съм на 88 години и навлизам в своята 89-годишнина. Роден съм във време, когато Индия не беше разделена с Пакистан. Родното ми място е Лахор. Израснал съм в семейство на лекари. Само най-малкият брат на баща ми избира да служи при военните – в далечната 1935 година. Когато бяхме деца, всички го боготворяхме. За съжаление, той беше убит през 1942 година по време на операция срещу японците. След обявяване независимостта на Индия родното ми място остана на територията на Пакистан и се наложи да се преместим в Индия. За щастие, баща ми беше на държавна служба и, макар че загубихме цялата си собственост – движима и недвижима, ние бяхме късметлии, защото тогава много хора загубиха живота си. Благодарение на баща ми и неговата работа, бяхме от малцината, които имахме осигурена храна на масата, много от емигрантите живееха в лишения.

След завършване на училище започнах да уча в Колежа по инженерство, но бях решил да кандидатствам за офицер. През 1952 година се присъединих съм военните сили, за да се обучавам за офицер, като предметите не бяха свързани само с военното дело, но и академични. Първият ми чин бе втори лейтенант (Б.р. – днес този чин е премахнат като ранг в индийската армия),след това станах лейтенант, като на всеки две години можеш да държиш курс за повишаване на ранга. В зависимост от това как се представяш в службата, командването решава дали да бъдеш повишен в чин и да растеш в йерархията на военните. Участвах във всички сблъсъци между Индия и Пакистан като командващ батальон, в годините 1965-а и 1971-ва. Когато си с по-висок чин, можеш да командваш не само пехота, както в началото, но и артилерия и танкови бригади. Общо 34 години бях в армията до момента, в който получих предложение да премина в търговската сфера. Работил съм в областта на банковото дело, в корпорации, в публичния сектор и най-накрая реших да се пенсионирам.

- Всъщност, пенсионирането за Вас не е означавало почивка, а ново предизвикателство - „Арсенал”– Казанлък...
- Само няколко месеца след решението ми да се пенсионирам сключих договор с „Арсенал”. Дойдоха и ме попитаха дали искам да консултирам фирмата. Първият човек от „Арсенал”, когото срещнах, беше Христо Ибушев, както и Петьо Асенов. Това беше през 2010 година, но в действително контактите ни бяха от 2008-а. След това в Делхи се видях с Николай Ибушев и от това време започнах да работя с „Арсенал”. Искам да кажа, че се смятам за голям късметлия да съм свързан с „Арсенал”. Още в началото открих, че културата на хората от тази компания е ясна, прозрачна. Това предизвика пълна увереност в мен, вземаха под внимание съветите, които им давах, и така започнахме да работим заедно. В началото беше неформално. После Николай Ибушев и Христо Ибушев решиха, че е настъпил моментът, когато може да се работи директно на пазарите в Индия. И е най-добре да имаш информация от твоите хора, които са там, на място, отколкото чрез агенции. Така бе създаден първият офис на „Арсенал” извън България и той е в Индия. Беше много трудно да получим разрешение от правителството, отне ни 3 години да го направим. Изискваше се разрешение от 12 различни институции, но с помощта на хората от „Арсенал” ние успяхме. Освен Николай Ибушев, Христо Ибушев и Петьо Асенов, в първоначалния екип бе и Станил Станилов, който ми стана много близък приятел. Офисът се намира в престижен квартал в центъра на Делхи и за установяването му на това място се погрижи Петьо Асенов. Тогава към екипа се присъедини Пейо Сизов, а на по-късен етап – и Томас Джордж.

- Ако обърнете поглед към изминалите години на съвместна работа с „Арсенал”, какво виждате?
- Винаги е имало изключително добро взаимодействие между офиса в Индия и „Арсенал”, както между ръководството и мениджърите, така и с всички специалисти, с които са провеждани изпитанията, с преводачите Надежда Костадинова, Донка Пеева, Тодор Георгиев, който впоследствие се присъедини и към Търговския екип на „Арсенал – 2000“ АД. Благодарение на преводачите се осъществяваше перфектната връзка между индийския и българския екипи.
Индия е много труден пазар. В началото дейността ни имаше своите спадове и висини, но сме се справяли във всяка ситуация и офисът се утвърди. Лично аз по всяко време съм получавал подкрепа от топ мениджмънта на фирмата, от административния и техническия персонал, от екипите, които са били изпращани. Станахме не само добри партньори, станахме приятели. Аз ги чувствам повече от семейство. Николай Ибушев ме удостои с тържествена вечеря, на което присъстваха директорите на дружеството. Процесът на предаване на ръководството на нашия офис наистина бе много вълнуващ.

- Не изпитвате ли тъга от тази раздяла?
- Доволен съм и в същото време ми е мъчно. Срещнах известни трудности, особено с промените в правителството в Индия. Но виждам, че има голям потенциал, който може да надмине добрите постижения, които сме имали. Занапред Томас Джордж и екипът ще се грижат за интересите на „Арсенал”. Всеки път, когато идвам в България, се чувствам като вкъщи, а повечето хора, които са идвали в Индия, съм ги посрещал в моя дом. За мен беше голяма чест да посрещна Христо Ибушев и ето сега – и Томас, и Пейо са моето семейство. Съпругата ми винаги казва, че когато пътувам и Томас е с мен, тя е много спокойна, но още е по-спокойна е, когато и Пейо е заедно с нас. Казва ми: „Можеш да пътуваш, където искаш”... С това искам да подчертая какво означават тези хора за мен и за моето семейство.
Аз няма да прекъсна връзките си с „Арсенал” и предавам офиса в добри ръце заедно с моята благословия. Желая успех на „Арсенал” и се радвам, че мениджмънтът гледа занапред в бъдещето, независимо от сложната международна обстановка.

От ляво надясно: Томас Джордж, бригадир Мета, Пейо Сизов

- Бригадир Мета, какво знаехте за България преди да получите покана от „Арсенал” и да станете част от екипа на компанията?
- Не знаех много. Когато съм участвал в разни военни операции, за щастие, България никога не е била участник в тях. Видях България, когато започнах да работя за „Арсенал”, и искам да кажа, че това е велика страна, макар и по територия да е малка. Хората са много коректни, отговорни и приятелски настроени.

- Има ли място в България, което особено Ви привлича?
- Харесвам Пловдив. Казанлък, разбира се, който чувствам като свой дом. Петьо Асенов ме заведе в неговия роден край близо до Видин, на Дунав. Аз и моята съпруга посетихме Паметника на връх Шипка, изкачвайки всичките стъпала догоре.

- Каква, според Вас, е тази спойка, която е събрала хора от две далечни и различни по култура и традиции страни, сближила ги е дотолкова, че да станат не само бизнес партньори, но и приятели?
- Имаме много общи думи, които се използват в българския език и в хинди. Макар че не говоря български, аз разбирам някои думи. Езикът на тялото, който ползвате българите, говори така, че аз усещам нагласата, настроението, те са толкова изразителни. Усещам, че няма нищо фалшиво и, когато срещна някой в България, който ми се усмихва, зная, че наистина се усмихва.

От дясно наляво: Пейо Сизов, бригадир Мета, Томас Джордж, Донка Пеева, Юлия Младенова

- Бригадир Мета, какъв съвет бихте дали на младите хора, които са в началото на своя професионален път - кое е най-важното, което не трябва да забравят?
- Когато говорим за професионално развитие, вярването ми винаги е било, особено при младите хора, че трябва да чувстват, че принадлежат към организацията или фирмата. Трябва да приемат фирмата като тяхно семейство, а не като място, където си получават заплатата, прибират се вкъщи и на следващия ден същото. Трябва да работят и да се държат така, че самата компания да ги иска. Нормално е всеки да иска по-големи приходи и професионално развитие. Ясно е, че трябва да има баланс във всичко. Най-важното за хората, които работят тук, е интересът на компанията, както и компанията дължи на своите работници грижата си за тях.

С любезното съдействие на Пейо Сизов и Донка Пеева

* Бригадир е висше военно звание, което в индийския военен ранг е между полковник и генерал-майор. В йерархията на Българската армия това офицерско звание е бригаден генерал.