Арсеналка е правнучка на най-дълголетния Ботев четник

На 8 май тя навърши 93 години. Гена Христова Ковачева, потомка на Цанко Минков – най-дълго живелият Ботев четник. Въпреки среброто в косите й и натрупаните десетилетия нелек житейски път, тя е с бистър ум, ясен поглед и спомени, които увлекателно разказва. Спомени за комитата Цанко, чиято правнучка е. Родена е в Павел баня, в къщата на своя прадядо Цанко Минков. Завършва гимназия в Казанлък, а целият й трудов път минава в „Арсенал“. Започва в Завод 2, после отговаря за складове към Главна дирекция. Съпругът й Нено Ковачев бил главен счетоводител в едно от казанлъшките предприятия. Ученическа любов, която не угаснала нито за миг в дългите години на съвместния им живот. Имат две дъщери и трима внуци. За съжаление, преди време Нено си отишъл от този свят, но за достолепната жена той продължава да живее в спомените. А за своя прадядо Цанко Минков може да разказва с часове, че и с дни. Помни всичко, което й е казал. Била е 16-годишна, когато той починал през 1944 година. Тогава Гена учела в гимназията в Казанлък, но се прибрала в Павел баня и успяла да си вземе последно сбогом с легендарния си родственик. И до днес си спомня думите му:
„Ние знаехме, че отиваме курбан да станем за България“
И заръката: „Добро да правим, за сираци да се грижим“. Благословия от човек, видял много мъка, борба и превратности в своя живот.
Първите спомени на 93-годишната днес потомка на комитата Цанко Минков са свързани със семейните сбирки и празниците, когато всички се събирали около прадядо ѝ. Пред очите й още са подаръците, които той правел на внуците и правнуците си. „На момичетата, - разказва Гена, - дядо Цанко даряваше рокли и сандали за Лазаровден, а на момчетата за Коледа – ризи и обувки“. И продължава със спомените си: „Прадядо ми никога не оставаше сам. При него винаги имаше посетители – приятели, гости, журналисти. Често го канеха и в училището в Павел баня, за да разказва спомените си за Ботевата чета…“. И започва Гена Христова да ниже спомен след спомен, които, по препоръка на дългогодишния уредник в Историческия музей в Казанлък Радка Калева-Инджиева, чинно събира в една папка.
Последният Ботев четник Цанко Минков е роден в село Турия през 1859 година. Рано остава сирак. На 17-годишна възраст заминава да чиракува в една тухларска работилница в Гюргево. Зимите, когато другите се връщали в България, Цанко оставал в една кръчма близо до Гюргево – хем за хляба, хем да е на топло. Нали нямало кой да го чака в родината?! Така там в студените зимни вечери попада сред хъшовете и се запознава с патриотичните им идеи. А когато Христо Ботев започва да събира четници за великото дело, Цанко Минков, без да се замисля, се записва в тефтера му.
Спомените на правнучката Гена Христова
„В деня, когато се качват на парахода, Ботев наредил да вземат един петел“, - разказва Гена Христова по думите на своя прадядо. - И когато дошъл ред да качват сандъците с оръжие, един от четниците пуснал петела във водата. Птицата уплашено започнала на крещи, пътниците се втурнали да видят какво става и в това време българите натоварили сандъците...
Имали много сражения с турците. На Милин камък дядо Цанко бил ранен в дясната ръка – точно в китката имаше дупка и всичките му пръсти бяха изкривени надясно, така остана и до края на живота си. Когато го раняват, той от болка се свил до един храст. Ама срещу него тичал турчин с пушка и затъкнат нож. Дядо Цанко с последни сили притиснал пушката си с дясната ръка, а с лявата дръпнал спусъка. Така се спасил. Но турската потеря вървяла по петите им. По едно време, - предава разказа на Цанко неговата правнучка, - се развикаха:
„Войводата, войводата падна, убиха го!“
Всички се вкупчихме на мястото при него, беше страшно. На бърза ръка го заобиколихме с камъни, отрупахме го с клони да го скрием и всички се разпръснахме“. Криели се из Балкана, гладни, жадни. Ранената ръка на дядо Цанко гангренясала. Скрили се в една мелница до Литаково, но заптиетата ги открили и ги откарали в Орхание, а оттам в Софийския затвор. На 30 юли 1876 г. бил помилван... Прибрал се Цанко Минков в родното село Турия, сестра му Рада се зарадвала, нахранила го, преоблякла го. Но съселяните му се страхували, че в селото има комита и по заповед на кмета го арестували още на втория ден и го закарали в Казанлък. Пазачът на килията, където бил затворен, всеки ден му носел хляб и му казвал, че един човек му го праща... До края на живота си дядо Цанко така и не разбрал кой бил този човек. След като го освободили, не се върнал повече в Турия. Отишъл да чиракува на юг. Като изкарал някой лев, си купил място в горния край на Павел баня. Там построил първата си къща и се задомил. Родила му се дъщеря – Гена, а тя го дарила с три внучки – Мария, Пена и Дона. „Искам да опровергая нещо, което не знам от какви съображения някои пишат, че дядо Цанко е починал в мизерия – споделя още неговата наследница. – След като внучките му се омъжили, дядо Цанко заедно с дъщеря си и зет си построили втора къща с осем стаи в долния край на Павел баня, до читалището. Първата подарил на една от внучките си – Пена, кръстена на жена му (майката на нашата разказвачка Гена Христова).
„Дядо Цанко получаваше и немалка пенсия, - продължава правнучката му. - Периодично през няколко години му изпращаха пълен комплект военна униформа. Той обаче ходеше с потури.
Шапката с лъвчето стоеше винаги до възглавницата му,
а когато излизаше навън, винаги я слагаше на главата си и се намяташе с военния шинел. Не мога да кажа коя точно година, но когато останал последният жив Ботев четник, Н.В. цар Борис III го повикал в София и му предложил, като на последен четник, награда – дворно място близо до паметника на Цар Освободител. Дядо Цанко обаче категорично отказал, благодарил, че има добра пенсия и че Бог му е дал дълъг живот и желанието му е с чисто чело да отиде при другарите си на онзи свят.
Често казваше: „Аз съм късметлия човек, защото вие не знаете какво нещо е да слушаш Ботев как говори. Ще го слушаш захласнат.
А какъв хубав човек – с това голямо чело, тия черни очи… А бе, българска хубост!“
Винаги го наричаше Войводата и когато говореше за него, се вълнуваше. Често го канеха в училището в Павел баня да разкзва за четата в часовете по история. Постоянно имаше хора в дома му, идваха и журналисти. Чудомир също го посещаваше. А всяка година на 2 юни дядо Цанко събираше цялата фамилия. Даваше курбан.
Спомням си как посрещаше коледарите. Всички се събирахме в бабини и ги чакахме да дойдат. Първо пееха коледарски песни, а после задължително идваше неговата песен – „Тих бял Дунав се вълнува...“. Дядо Цанко с шапката с лъвчето и военния шинел, застанал прав до вратата – и очите му се навлажняваха. Няма да забравя последната Коледа. Той вече беше доста отслабнал, повече беше на леглото си, с неизменното цигаре в ръка. Нея вечер баба му пригови стол до вратата, докато слуша коледарите, да е седнал. Но, като дойде ред за песента за Ботевата чета, повика баба и дядо да му помогнат да стане, за да я слуша прав, на крака. Очите на всички ни се насълзиха... Дядо Цанко почина на 5 октомври 1944 година на 85-годишна възраст... Моята баба – неговата дъщеря Гена, редовно искаше да му правят снимки и все ми поръчваше да ги пазя. Медалите, които има, тя ги дала на наш съселянин за Историческия музей в Пловдив. Търсих ги тези медали да ги предам на музея в Казанлък, но следите им се губят. На нашия музей дарих много красива медна тенджера и два медни сахана, ползвани от дядо Цанко и жена му Пена.
На 2 юни 2006 г. беше открит паметник на Цанко Комитата в Павел баня
Гледах паметника и не вярвах на очите си. Виждах дядо Цанко – млад, обут в цървули с бели навуща и кръстосани черни кадънки, с шапката с лъвчето и с пушка в ръка... Виждах го и възрастен, замислен, седнал на леглото със същата шапка и военния шинел. Колкото величествен, толкова и скромен... Поклон доземи на вас, герои на България!“.
Подготви: Юлия Младенова