Преди утрешния събор на русофилите: Стотици казанлъчани са завършили висше в Русия

Сред хората, които традиционно пристигат на събора с организирани автобуси и личните си автомобили, има и възпитаници на съветските висши учебни заведения. Огромната част от тези, вече отдавна завършили студенти, които сега развиват частен бизнес, управляват водещи научни институти у нас и могат да бъдат открити по високите нива на българското общество – от управлението, до бизнеса и неправителствените организации, са хора, заминали за тогавашна Русия, да се обучават за кадри на родния ВПК. По обясними причини, заради „Арсенал“, такива в Казанлък има много.

Трима са в последните 20 години кметовете на Казанлък с дипломи за висше образование от Русия. Голяма част от руските възпитаници години наред са в управлението на града и общината. Освен Стефан Дамянов, руски възпитаник е и бившият кмет Иван Гороломов, завършил Тулската политехника. Квалификации от Москва в областта на военното дело има и екскметът генерал Стефан Дервишев. Той е завършил Военната Академия „Фрунзе“ и Академията на Генералния Щаб на Въоръжените сили „Ворошилов“.

Повече от 100 са руските възпитаници в областта на специалното производство, които имат принос към развитието на „Арсенал“. Един от тях е и изпълнителният директор – Николай Ибушев, завършил Тулския Политехнически институт.

За цялата система на българския ВПК, обучените в Русия и бившия СССР, са стотици, а може би - хиляди. Но разговорите ми с толкова оръжейници от 2011-та насам, подсказват едно име, което всички, които са работили в системата, не пропускат в личните си спомени – това на генерал лейтенант Георги Ямаков, ръководител на ДСО „Металхим“ с център в Сопот, а по-късно и главен конструктор на стопанското обединение на предприятията от ВПК. Генерал Ямаков е човек с размаха на стратег на бъдещето.За него се разказва, че самият той е отгледан и живял от ранно детство в СССР, след като остава сам с майка си при погрома на Септемврийското въстание. Връща се в България, става пример за стотиците млади кадри. Днес, вече опитни в бранша, много от тях, говорят за него като за „Баща на българския ВПК в годините на най-голямата му мощ в средата на 80-те години на 20-и век“. В навечерието на Националния събор на русофилите на язовир Копринка, който събира хора от цялата страна, темата за онези, които носят Русия в спомените на младостта си, идва съвсем естествено.

Началото на 60-те години. В групата от първите осем българи, запечатали в черно-бяла снимка началните си стъпки по Червения площад, двама са от Казанлък. Иженер Георги Марков е първият, прибрал се у дома с диплома от СССР, която го прави специалист в производството на оръжие. По неговите думи, останали в паметта ми повече от 4 години, снимката, която публикуваме, е направена след пристигането на групата, в която има и две момичета. След пристигането си в Москва, първите български студенти-оръжейници в СССР, трябвало да се разпределят по университети и специалности. Всъщност, пътуването за Москва е едва на следващата година след полагането на изпитите в България, разказва в спомените си един от тях – Стефан Дамянов. Заминаващите били вече студенти у нас. Много от тях – задочно, защото работят в оръжейните предприятия. Одобрението на съветските власти за обучение в секретните специалности се чака дълго. Това налага младежите от първата група да се обучават известно време в Москва в други ВУЗ-ове, извън системата на т-нар. „закрити институти“. Едва след няколко месеца, правителството на СССР дава карт бланш и всеки българин може да поеме към своя университет, си спомня в своите мемоари „Живот в две епохи“, Стефан Дамянов, кмет на Казанлък от 2003-та до 2011-та година. Заедно с инж. Георги Марков, те са двамата казанлъчани в групата. По думите на Дамянов, изпитите за класация по пътя за СССР, се провеждат от специална комисия, дошла в „Арсенал“, по времето, когато той вече работи и учи задочно в софийското МЕИ. Но след това, той държи изпити пак.

В Казанлък, завършилите в Русия са много

След изпращане на първата група студенти за кадри на оръжейното производство, почват години на редовно изпращане на стипендианти от „Арсенал“, НИТИ, ВМЗ - Сопот, както и от другите сродни предприятия. Изпращат се вече приети в българските ВУЗ-ове момчета и момичета, подбрани по висок успех и добри автобиографии. Тулския Политехнически институт; Ленинградски политехнически институт – сега Санкт - Петербургски държавен политехнически университет; „Военмех“ в Ленинград, сега – Балтийски държавен технически университет /БГТУ/; Ленинградския технологически институт, сега – Санк-Петербургски технологичен институт, университети в Москва и Харков, дават кадри за българския Военно-промишлен комплекс. В заводите от ВПК работят и завършили университети в бившата СССР, подготвящи кадри за областта на културата. Такъв е случаят с поета Румен Денев, учил в Литературния институт „Максим Горки“, а кой арсеналец не помни директора на Дома на културата – Милко Миланов и съпругата му - Олга, следвали във Висшата профсъюзна школа в Москва?...

Хореографът Христо Стоянов, художествен ръководител на Фолклорен ансамбъл „Арсенал“, директор на Дом на културата „Арсенал“ има квалификация от институт „Игор Мойсеев“. Сред сегашните управленски кадри на „Арсенал“, учили в Русия, са инж. Станил Станилов, първи заместник-изпълнителен директор и Владимир Чучумишев, ръководител Направление „Техническо развитие“. Възпитаници на руската оръжейна школа са директорите на заводите 4 и 3. Ръководителят на производството в Мъглиж – Георги Ненчев е учил в Санкт Петербург, Георги Добрев е учил в Тула. Кадрите са стотици.

Към средата на 70-те години на 20-и век, само в Ленинград има около 500 студенти, спомня си Катя Киликчиева, бивш обществен посредник и секретар на Община Казанлък, която е завършила Ленинградския Технологичен, имени Ленсъвета. В нейните спомени има срещи на Земляческата група, общи празници за 8-и декември, младежки купони, тържества. Българските студенти в СССР имат своя комсомолска и партийна организация по градовете, където учат. Така контактите между тях да близки и чести. Предприятията, които ги изпращат като стипендианти, поддържат връзка с бъдещите инженери. През 1973-та година, делегация от „Арсенал“ пътува за Тулския Политехнически инситут за среща с българските студенти. Снимка за спомен е запечатала събитието за архивите на участниците, сред които – първият секретар на Партията в Казанлък, Петко Влаев и тогавашният директор на оръжейницата, Стефан Дамянов. Ето какво споделя в мемоарите си бившият кмет Дамянов, който е и първи председател на Землячеството на българските студенти 1962-1968 година: “Впечатляващо беше първото ми посещение в Института /Тулския политехнически институт/. Закрит институт с над 22 хиляди стиденти. Неговата дейност е продължение на специалности от Бауманския институт в Москва, където се подготвят най-добрите специалисти в областта на отбранителната промишленост, ракетостроенето, на Космоса, на прилагането на всички нови проекти и технологии, свързани с усвояването на различни направления в този отрасъл....Беше специално създаден Деканат за чуждестранни студенти. До тогава нито един външен гражданин, от която и да било друга страна, не беше получавал правото да учи тук. ...В ТПИ това, което изучавахме, ни погълна много бързо, защото за първи път се сблъскахме с модерни оръжейни конструкции, с нови непознати технологии. Учеха ни и се запознавахме с водещи руски оръжейници, лауреати на държавни премии – Михаил Калашников, акад.Лев Кошкин, проф. Генадий Толокольников, Николай Макаров, професорите Василий Грязев и Аркадий Шипунов – изтъкнати специалисти в противоракетната отбрана и скорострелните оръжейни системи, доц Богоридицки, доц.Трофимов, доц.Марков и много други. Дълбок поклон пред това, което сториха за нашата професионална подготовка и човешкото им отношение!“./“Живот в две епохи“, Любчо Иванов, изд.“Труд“, 2011 г., стр. 18/.

Последните стипендианти за Русия в по-ново време, са изпратени на ръба между 20-и и 21-и век, спомня си завеждащият Отдел „Кадри“ в „Арсенал“, Пенко Тотев. След това тази практика на обучение се прекъсва. Иде времето на промяна на политическата обстановка и въвеждането на известни забрани от страна на Русия, относно обучението в специалното производство. Оръжейният бранш у нас в началото на новия век, изпитва големи затруднения. Кризисните години след 2000-та, са причина за разпиляването на доста специалисти, сред тях има и руските инженери. От 20 завършили в последните стипендиантски групи, половината вече години наред, активно работят за „Арсенал“. След промените през 1989-та, до към 2000-та година, заминаването за Русия става след подбор от Комисия в „Арсенал“, която преценява подготовката на бъдещите кадри и готовността им да работят за казанлъшката оръжейница с договор от пет години след завършването, спомня си днешния ръководител на Отдел „Кадри“, Пенко Тотев.

В годините назад, студентите се разпределят по руските ВУЗ-ове, според това, къде ще практикуват след това. Младежите са стипендианти на различни предприятия. Специалностите, които изучават са избирани, според профила на предприятието.

Тулската Политехника и Военмех

Тулският политехнически институт дава най-много кадри за „Арсенал“. Конструктори по стрелково оръжие, стрелкови установки, машинни инженери, инженери – механици, специалисти по системи за автоматично управление, по елементи на полигонните установки...Възпитаници на този институт днес са по всички нива на военната индустрия и търговия. Негови възпитаници са в научното ядро на филиала на Софийския Технически университет в Пловдив, Института за космически изследвания и Института по системно инженерство и роботика БАН.

Ленинградският Военмех, сега – БГТУ, е дал подготовка на трима руски космонавти. Българите там имат достъп само до един факултет, но е той е достатъчен за сериозната подготовка на много инженери, предимно в областта на приборостроенето и системи на управлението. Специалисти по оръжие и системи на въоръжение, артилерийско оръжие, технология, боеприпаси са сред кадрите, които се готвят там за българския ВПК. Ленинград приема български студенти – оръжейници и в други университети, тогава – институти. Ленинградската Политехника и Ленинградския Технологичен, отварят врати за български младежи, предимно в химическите специалности. Но има студенти и в други съветски, а после – руски висши учебни заведения.

След промените от 1989-та, много от съветските кадри напускат ВПК, голяма част от тях, после развиват бизнес в същата сфера. Други се впускат в политиката, личния бизнес, оглавяват свои неправителствени организации. Но – несъмнено, руският дух, култура и дори – начин на мислене, са органична част от личното им съществуване.

Диана Рамналиева