Той е несистемен играч. Творчески отшелник.
Извън всякакви условности и клишета.
Няма рамка за човеци като него.
За щастие, все още.
Има си своя житейска и творческа орбита и му е уютно в нея.
Като истински творец, си е самодостатъчен. И са щастливци "пуснатите" в неговия наситен с цветно и ангели свят.
Последното - в буквалния и преносен смисъл. Събира ги. Колекционира ги. Изръшква Европа и далечните земи в търсенето им. Колекционер. На древно и старо, на стойностно и непреходно.
Има очи за красивото.
И своя вътрешна емиграция, благодарение на която създава невероятните си творби. "Брегове", както ги нарича. Свои си места за бягства. Или нови начала.
Така се спасява от Живота, който твърди, че в болката и жестокостта си е вече Параграф 22.
Момче на морето е. Бургазлия, който отдавна е пуснал корени в своята си Лъка. Кипро и китно, сгушено село на 5 километра от Бургас.
Там създава своите "брегове" и светове художникът, реставраторът и зограф Климент Атанасов. 
"Овен" по звездите и естет по призвание и природа. С чаровно "р" в произношението, което сякаш "драска" и в творбите му, които, колкото и тихи, приглушени и слънчеви да са в невероятната си нирвана, крият и един сърцераздирателен човешки крясък. Болка по все по-изплъзващото ни се красиво и човечно.
Възпитаник е на Националната художествена академия.
Освен стотици платна, в живота си Климент е възстановил и няколко десетки храма, икони и други паметници на културата. Сред тях е и параклисът на Аязмото в Стара Загора.
Заради тази си апостолска работа е единственият българин, носител на Световния орден "Чест и мъжество", връчван от Световната организация за духовно наследство със седалище в Израел. За да му връчи ордена, лично в Бургас пристига председателят на организацията и ученик на изобретателя Михаил Калашников - Александър Рабинович.
През февруари бреготърсачът и брегоразказвач Климент Атанасов гостува в Казанлък. Творчески и наяве.
За първи път след едно преди 15-годишно негово участие в творческите пленери, организирани от мецената Илиян Дончев.
В залата на ЛХМ "Чудомир" той подреди своята специална изложба за Казанлък, наречена "Брегове".
Невероятен вдъхновяващ арт коктейл от различни житейски проекции, уловени от твореца. И от неговия самобитен поглед за света, който създаваме.
Откриването на изложбата му събра тук различни хора, сред тях и видно представителство на Ордена на рицарите-тамплиери в България начело с неговия Велик приор - акад. Румен Ралчев.
"Бреговете" на Климент Атанасов ще останат в Казанлък до 2-ри март.
Климент, какво не знаят хората за теб?
Че обичам да се забавлявам и че винаги правя това, което на мен ми е приятно. Че обичам да се забавлявам, когато работя и рисувам. Май това е забавлението ми. Ако искат хората от Казанлък да се запознаят с мен, да дойдат да ми видят картините. Ще е достатъчно и ще е удоволствие за мен.
... и само толкова?
Не е малко. Никой не го прави.
Превърнал си рисуването от професия в хоби...
Не, напротив. Аз се издържам единствено с това. Нищо друго не умея да правя, освен да рисувам.
Нарекъл си казанлъшката си изложба "Брегове". Те като другите ти "брегове" ли са или... различни?
Тук се получи съвсем различна изложба от това, което съм правил досега. Някак този град ме провокира. Открих по различен начин себе си в пространството и пространството в мен. Наистина много различна изложба се получи тук.
Тоест, това е различният Климент Атанасов тук?
Да. Абсолютно различният.
Какво ти е усещането за града на Чудомир?
Приятен, хубав, спретнат град. Все още има нещо българско в него съхранено. Градът е истински.
Знам, че не обичаш да говориш за това, но открехни малко за твоята колекционерска страст към ангелите: като малки фигурки, платна, предмети, изображения. Тази твоя "ангелска" любов породена ли е от нещо?
Не. Просто действителността е различна. Едната действителност е животът на ангелите. Тези, които съхраняват живота на хората тук, на земята, тук и сега, а другата е - който може, да ги познава. Съвсем трето, отделно е съвместимостта на душата на човека с това, което се казва ангели-хранители, онова, което създава съвместната действителност, в която ние живеем.
Ти си от странните отшелници в изкуството. Защо ? Защото никой не е пророк в собствения си град или...
Да, така е. Вярна е тази приказка. По простата причина, че, ако някой е човек, който разбира за какво става въпрос, всички останали мислят, че той е по-нисък от тях, поради това, че и другите хора мислят същото. И тогава, когато много хора мислят еднакво, винаги се получава точно това.
Защо? Нали изкуството има силата да променя съзнанието на хората?
Да… но това от 19 век не се случва с нашия свят поради простата причина, че изкуството стъпва на друга плоскост. 19 век е бил единственият век, който е бил върхът на духовността и езотеризма, на това, че хората се възприемат по нов начин. Тогава започват и много видове сензорни възприятия, появява се такава литература. В началото на 20 век, след Елена Блаватска, се появяват Рудолф Щайнер и още ред други.
… и на хората се изместват потребностите и решават, че може и без това?
Не, то е начин на възприемане на нещата от заобикалящия ни свят. Хората станаха в масата си с изпразнена душа и изпразнено съзнание. Повечето просто са такива. Тъжна картина.
Нарекъл си изложбата си „Брегове“. Ти намери ли своя бряг?
Не. И не го търся. Всеки ден си е един малък бряг. Всеки един фрагмент от живота на даден човек е докосване до нещо, което е един вид край. Все пак брегът е мястото, където се разбиват вълните и където се спасяват хората. А може и да е обратното: от брега тръгваш на друго място. Брегът може и да е като начало. Въпрос на усещане, на тълкуване. На докосване до брега, който носиш вътре в себе си.
Картините ти имат някакъв таен, сгушен, граничен свят.
Не във всички. В тези тук от изложбата обаче - да. И тук граничността е свързана с възприятията ни за атмосфера, пространство, за нещо, различно от това, което ни заобикаля.
Как изглежда през очите на твореца в теб днешният човек?
Няма го. Няма днешен човек. Той е унищожен отвсякъде.
А можем ли, има ли начин да го върнем?
Не.
Категорично тъжен си. Тогава?
... отиваме по дяволите.
Коя е най-голямата човешка глупост?
... че някои хора се вземат много насериозно и не си дават сметка, че са прашинка в този свят.
Защо са толкова обезсърчени хората на изкуството?
Не става въпрос за обезсърчаване, а за действителност. Такава е действителността. В съвременното общество няма нужда от изкуство, от рисуване, няма нужда от създаване на каквото и да е. Съвременното общество унищожава всичко духовно, което е в човека. Малко като новата пандемия – коронавирус. С тази разлика, че тази човешка пандемия отдавна съществува, а коронавирусът е от два месеца. Първата е далеч по-смъртоносна.
Как се нарича този коронавирус, който яде душите ни ?
Не знам, но не е бряг. В никакъв случай не е бряг.
Тогава теб какво те държи?
Не знам. Не мога да го опиша. Така съм устроен, че не мога да не си търся моя бряг.
А защо си толкова тъжен?
Защото виждам, боли ме от това, че всичко, което е свързано с духовността на човека, се унищожава. Безпардонно. Безмилостно.
Защо българите имаме такъв саморазрушителен ген?
Не знам. Но е дълъг, много стар този ген - почти на 10 века. Не е от днес. И това е обезсърчителното.
Надежда всяка забравете?
Абсолютно. Няма нужда от надежда. Нали, ако има надежда, плановете ще отиват по дяволите. 
Тогава какво му остава на съвременния човек, който има едно крило, при това и счупено, но все още се надява да може да пърха?
Нищо. Да внимава, да трепери, да ги пази последните си пера. За да не ги изгуби.
А ще намерим ли нашия български бряг?
Не. Но нали в търсенето била истината. Така че да продължим. Да си търсим брега. Със сигурност ще са ни нужни повече от 40 години в пустинята.
Tzefai преди 1 година
Tzefai преди 1 година