25 години чалга стигат !

Липсва ни ансамбловото чувство като народ. Това твърди в интервю за новия брой на вестник "Трибуна Арсенал" едно от лицата на визитната картичка на Стара Загора и района от средата на 80-те години- Вокална група "Траяна"- певицата Надя Тончева от Казанлък.

Животът й е музика. Пее, свири. От щастливите е: пораснала е с Елла Фицджералд, Луис Армстронг и други, докато някои са сричали още буквите. Дължи това на виниловите плочи и на баща си - Стефан Тончев, тогава икономически директор в „Хидравлика“.

Съставът е визитната картичка на Стара Загора от средата на 80-те години на миналия век. Надя Тончева е един от членовете й. Самата група е минала през различни формации: била е група за политически песни, после вокално-инструментална група, рок-група и в този си вид - формация за акапелно пеене, основана от Кирил Тодоров през 1985 г. Тази есен ще се честват 30 години от създаването на групата.

В последния състав на ВГ „Траяна“ са: Надя Тончева, Лиляна Дойчева, Марияна Влаева, Апостол Гурков и Трифон Лангазов.

Минават за елитарна група. Акапелното пеене е висок клас продукция, трудно се приема от хората, изисква много труд. В „Траяна“ пеят некомерсиална, нетърговска музика. Първото издание на единствената им плоча свършва на пазара за седмица. Преиздават я отново. Казанлък става и щастлив град. Избран е от „Балкантон“ да представи през 1988 година новата си продукция в хотел „Казанлък“. Значимо място в това представяне заема и премиерата на плочата на „Траяна“.

Бях на 20 години, когато ме откриха. Пеех в ресторант „Роза“ като завърших училище, с местна група. Една вечер дойдоха при мен Апостол Гурков и Кирил Тодоров, ръководителят на „Траяна“. Знаеха за мен. Те търсили тогава вокалистки, за да започнат новото начало на „Траяна“. Слушали ме цяла вечер, като свърших, дойдоха и ме попитаха дали искам да отида да пея в „Траяна“. Бях млада, казах си: „Защо пък не?“. Отидох, видях за какво става въпрос и ми хареса. Останах в „Траяна“. Тогава бях студентка в Музикалната академия в Пловдив. Имало е моменти, когато съм спирала, почвала съм пак после. Но ми хареса това, че за първи път в България се прави такова нещо. Въобще продукцията на Кирил Тодоров е много интересна. Той е един много талантлив човек. Разбира от трите стила музика: класически, джаз и фолклор. В композициите си съчетава и трите елемента. С „Траяна“ за първи път започнахме да правим подобен тип музика.

Малко. Около 5-6 години. Трудното време за нас започна с промените. Имахме и един нещастен случай, с два загубени живота, една катастрофа, която ни възпря. Не беше лесно да се преживее това. Иначе, може би щяхме да продължим. Някак, след катастрофата, като че ли нещата се скъсаха и всеки тръгна по собствен път. Аз заминах тогава за чужбина и близо 10 години работех навън. Така че - тези 5 години, от основаването й до 1990-91 година, бяха най-силните за „Траяна“. Докато направим плочата, имаше година-две, в които само репетирахме. И след това започнаха концертите ни. И за 2-3 години имахме много интензивна концертна дейност. Пребродили сме цяла България, били сме навсякъде с концерти. И то на много високо ниво. Били сме с наш концерт в НДК, с всички естрадни изпълнители - „Да бъде ден, да има мир и песен“. Страхотен концерт беше.

Освен това, сме били 2 пъти на фестивала „Златният Орфей“ - изнасяли сме там рецитали по времето на Генко Генков. Той също беше уникален, невероятен човек. Такива личности като него са малко. Изключителен човек! Дори имаше желание да ни прати на фестивал за такива групи, като нас, в Сан Диего. Но той почина. Някак нямахме късмет. И тогава наистина вече ние се разбихме като група. Така свърши всичко. Неговата смърт ни подейства някак съвсем обезкуражаващо. Мисля, че ние очертахме една диря в музикалната култура на България. Неслучайно ни има и в учебниците по музика от 2000 година на издателство „Булвест 2000“. Там присъстваме и като творчество, и като нов подход в музиката. Така че сме и част от музикалната история на България. И това наистина е много. Не си давахме сметка, докато правехме всичко това, какво всъщност правим. Явно времето трябва да мине, за да ти покаже пак какво всъщност си направил, какво си оставил. Но е хубаво да виждаш, че многото ти усилия не са били напразни и са си стрували.

- Имате вече и последователи. Разкажи ни повече за тях.

О, да. Дори вече работим с тези млади хора и заедно с тях стягаме 30- годишния юбилей на „Траяна“. Надявам се да успеем за тази есен, планираме го за края на ноември, в Държавна опера Стара Загора. Честването на „Траяна“ ще бъде съвместно с две момчета от група „Спектрум“. Това е софийска група от ентусиасти, която пее нашите песни. Песните на „Траяна“. Освен тези две момчета, има още и две момичета. С всички тях и ние двете от „Траяна“ - аз и Лиляна Дойчева, се надявам да направим концерта. В момента репетираме заедно. Подготвяме песните на „Траяна“, основно песните от първата ни дългосвиреща плоча, която се казва „Траяна глас концерт“. Много се надявам да се справим добре и хората да останат доволни. Момчетата са съвсем млади, но те ни откриха, те ни напомниха, че имаме юбилей тази година. И беше много вълнуващо. Намериха ни по фейсбук, пожелаха да се запознаят с нас. И ни предложиха да работим съвместно. Намерили са цялото ни творчество, записите ни в телевизията, в радиото, записали ги на дискове и ги научили. Беше много мила, много вълнуваща среща. Ние с Лиляна не вярвахме, че е истина това, но се оказа… истина. Момчетата са много възхитени, с много голям респект към нас и към всичко, което сме правили, и вече цяла година репетираме заедно. Надяваме се за юбилейния ни концерт есента всичко да е наред. Заедно участвахме на старозагорския джаз фестивал тази година с 3 изпълнения. Имаме вече опит заедно. В края на юни бяхме на участие в хоров празник, с концерт в Свищов. Приеха ни много добре.

- Какво остана в годините от „Траяна“? Освен теб и Лиляна Дойчева, къде са останалите?

Мъжете, като по-неиздръжливата част на планетата, се отказаха. Апостол Гурков е доста възрастен вече, не пожела повече да пее. Трифон, който пееше бас, също вече не иска да пее, макар че той е много добър музикант. Пое си по свой път, собствен бизнес. Кирил, той е изключително творческа личност и му свалям шапка. Живее в Ягода, макар че е почетен гражданин на Стара Загора. Той създава музика за един хор - „Български Лондонски хор“ се казва, който се дирижира от старозагорка - Десислава Стефанова. В този хор са 40-50 души, представители на различни националности, които пеят български народни песни. Невероятни са! В народни носии, с акомпанимент на български народни инструменти. Кирил прави музиката за тях, изпраща им я и те пеят обработките му. Много е хубаво това! „Траяна“ беше една школа за мен. Школа по дисциплина, издръжливост и професионализъм. Това, което правехме, е много трудно, не всеки може да се справи с това, което ние правехме. И това, което най-вече ценя от „Траяна“, е развиването на ансамбловото чувство. Това, което ни липсва на нас българите. Да работим, да живеем в ансамбъл и да се получава хармонично пеене от това. А това е важно, много е важно. Да си хем „тухла в стената“, хем да се получава общата хармония. Говоря за музиката, но е така и в живота, и в обществото. Всеки един е важен.

Това е моя мечта от много отдавна. Но нали не бива да оставаме само на ниво мечти, затова се захванах. Всъщност, аз съм пораснала с джаза. Баща ми от всяка командировка в София ми купуваше плоча с джаз. Бях много малка, но той идваше с плоча джаз. Тогава продаваха такива плочи само в Полския културен институт. А относно фестивала: всъщност, без подкрепата на госпожа Галина Стоянова, кметът на община Казанлък, фестивалът нямаше да се случи, защото за тази организация се изискват финансови средства. Общината подаде ръка в това отношение, но много помогнаха и спонсори. Щастлива съм, че в рамките на 3 дни - 28, 29 и 30 август, в Казанлък се събират големите имена на джаза у нас. И понеже джазът включва много и различни проявления на музиката, в подборката на групите, които ще участват в джаз фестивала, съм се стремила да има стилово разнообразие от групи, които свирят мелодичен джаз, защото има и доста по-елитарен джаз. Като за начало тези, които съм поканила, са много приятни групи и музиканти, представители на най-популярния джаз. Васил Петров ще закрие фестивала със своята програма, посветена на 100-годишнината от рождението на Франк Синатра. Преди него на 30 август е групата „Джипси джаз проуджект“. Те ще представят музика на белгийския китарист Джанко Райхард и Стефан Грапели, която също е много приятна за слушане. Две китари, цигулка и контрабас, в схемата на циганската музика. Самият Джанко Райхард е циганин по произход, но за разлика от нас, които тук внасяме едно значение на думата „циганин“, по света това не е така. В Европа на циганското не се гледа с лошо око.

О, да. Всички концерти от фестивалните вечери са различни и стилово разнообразни. Откриваме фестивала с „Ройъл дикси бенд“. Това е една невероятна смесица от диксиленд, суинг и стандарт. 8 невероятни музиканти от Търново с една изненада за казанлъчани: ще свирят във влакчето, с една почетна обиколка, като за начало на фестивала. На 29 август, в събота, предлагаме коктейл от „Латино джаз проуджект“. Това е нашият концерт. Аз, Васил Пармаков - пиано, Стоян Янкулов-Стунджи, Борислав Ясенов - флейта, който е най-добрият флейтист в България, и Живко Велев - китара. Тук искам да кажа, че моят опит за джаз фестивал в Казанлък не е първият. Преди 20-тина години Илиян Дончев организира съвместно с Борислав Ясенов първия джаз фестивал тук. И тогава Васил Петров също е пял, като млад певец. Казанлък се оказва, че има традиции и публика за джаз. Надявам се да мине добре, хората да го възприемат и харесат. Смелите ми планове са този джаз фестивал да стане традиционен и част от Програмата на тракийските празници.

25 години стигат. На чалгата. Те може и да са повече, но аз ги обещавам толкова. В последните години виждаме едно чалгазиране на музикалната ни култура и не само на нея. Това важи и за журналистиката. Този плевел е прораснал навсякъде. Като че ли идва времето, в което хората искат да се обърнат към нещо по-професионално, по-истинско, по-значимо и аз съм оптимист. Джазът е една от тези територии, в които хората са с надежда, че там ще срещнат това. Защото наистина стигат 25 години на плейбеци, на силикона, на флирта с публиката, на пошлите текстове и този разклатен ритъм. Едва ли не, всички си мислят, че в страната ни най-много се котира чалгата или поне този вид музика. Аз не мисля така.

Защото хората, които харесват поп фолк музика, чалга или както да го наречем, те се събират на едно място. Имат просто по-силно развито стадно чувство. Докато другите, по-интелигентните хора, те не биха отишли на концерт по други причини, разни. Аз съм рок фен примерно, но не съм ходила на нито един рок концерт, но много обичам рок. Просто не съм част от тази публика, с нейния маниер, по който изразява емоциите си.

- Не куфееш като тях?

Да, точно. Но това не ме прави по-малко почитател на тази музика, нали? Куфея си, но тихо. Не е вярно, че джазът не се харесва. Напротив. Става все по-предпочитана музика за слушане точно по тази причина: там има свобода, повече креативност, повече артистизъм и повече професионализъм. Ренесансът към доброто, желанието да слушаме, да виждаме доброто около нас ще дойде един ден. И аз съм оптимист в това отношение. И виждам как по-младите поколения наистина не приемат вече чалгата. Свърши й времето. Или поне свършва времето й. Аз не съм против тази музика, щом я има, значи има кой да я слуша. Но така или иначе, хубавото ще пробие. Няма да е задушено от този плевел. И джазът е, така да се каже, опонент на тази агресивна музика, наречена чалга.