Проф. Петя Кабакчиева: Баща ми вярваше в Доброто

- Разбира се! Това е не просто родният град на баща ми, а любимият му град! Той винаги се е представял като казанлъчанин. Как милееше за „Розова долина“, независимо от класирането му във футболните групи! Това беше много важно за него. Винаги е бил фен, а на млади години е играл в местния волейболен отбор.

Казанлък да има свой театър! – това е негова отдавнашна мечта и аз съжалявам, че не можа да види този театър. Но той, особено в последните години от живота си, имаше надежда, че това ще се случи всеки момент. Ако изобщо има небеса, той би бил много щастлив, че най-сетне Казанлък има театър и си мисля, че този факт би го радвал по-скоро сам по себе си, отколкото факта, че този театър носи неговото име. Защото той беше скромен човек и искаше Казанлък да стане културен център, какъвто, всъщност, винаги е бил. Когато идвам тук, винаги се изумявам, колко книжарници има, страхотна художествена галерия! Много художници, музеи, новият Музей на фотографията – от тук е тръгнала цяла школа…! Читалище „Искра“ е създало много и талантливи актьори, певци, страшно много хора, допринесли за културата. За мен Казанлък е един истински културен център. Малко градове могат да се похвалят с такъв културен живот. Поздравления и към общинските ръководства, които поддържат, както театъра, така и цялостния културен климат в града!

- Да, някои неща гледам в София. Театърът е изключително добър и е бил винаги добър. Не гледам на него спрямо това кой е бил директор, всички директори са отдадени на добруването на театъра. В театъра винаги е имало изключителни актьори и страхотни представления и много ми е мъчно, че досега няма награда „Икар“ или „Аскеер“, надявам се това да се случи. Абсолютно заслужава, има изключителни представления. Тук са работили много добри режисьори, винаги е бил млад екипът от актьори, но и възрастните са страшно добри. Само българско е усещането, че има провинциални и столични театри. За мен това разделение не съществува – има добри и слаби театри. Казанлъшкият театър е един много добър театър, със забележителни спектакли, силно аплодирани навсякъде. Това е чудесен театър, което много би радвало баща ми, защото тук има дух, присъства етосът на театралното изкуство, нещо много важно.

- Актьорите не избират ролите си, това е избор на режисьора и драматурга на театъра. Баща ми беше изключително дисциплиниран и много коректен в професията си, никога не е претендирал за роля или отказвал роля. Играл е и абсолютно незначителни роли, без да се оплаква, и всяка вечер имаше представление. Като малка бях едно ощетено дете - него винаги го нямаше. Не е избирал, но имаше неосъществени мечти за роли – искал е на млади години да играе Хамлет, но не се случи. В зрелия си период мечтаеше за Крал Лир, Шекспир му беше любим, но, уви, няма много роли в Шекспирови пиеси. Игра в много пиеси от руската класика, беше чудесен Иван Карамазов в „Братя Карамазови“. Изигра Тургенев в „Елегия“, а един от най-известните му филми, с ролята на Инсаров, е „В навечерието“ по Тургенев. Двете му любими роли са на образи с еднаква фамилия – Федя Протасов от „Живият труп“ на Толстой и Павел Протасов от „Деца на слънцето“ на Горки. Може би не са най-известните му роли, но са емблематични с общото в тях –образът на интелектуалеца, който се измъчва от безсмислието и лошотията на света, а те истински притесняваха баща ми. Той беше идеалист, който искрено вярваше в доброто и в това, че трябва да има добро. Той не можеше да обиди човек, дразнеше се от скандали, впускаше се да помага. Искаше животът и светът да имат смисъл, дълбоко свързан с човешки ценности. Обичаше двамата Протасови, може би защото нещо го притесняваше в света, в който живеем. Вероятно е считал, че интелектуалците не могат да се впишат по начина, по който искат в този свят. Двамата Протасови са олицетворение на драмата на изолиранияот света интелектуалец, отделен сякаш с пропаст от другите, което е проблем. Баща ми се измъчваше от това. За него бе важно животът да има смисъл отвъд парите и „службата“, да няма пропаст между света на идеите и всекидневието. Интелектуалците следва да задават някакви идеали, които да ни измъкват от ежедневието, но без да налагат абстрактни, крайно чужди на хората, утопии.

- И сега е същият проблем, вижда се и в политическата ситуация. Няма среща между едните и другите и това е един от проблемите ни. Решението е смирение. Да си даваш сметка за собствените си недостатъци и положителни качества, да си любопитен към другите, да не съдиш „на ангро“. Да съдиш конкретните постъпки, а не колективните вини, към които съм скептична. Свързано е с колективната отговорност, тя се осъзнава трудно. В Германия се случи спрямо нацизма. Германците масово осъзнаха, че са били невежи или са се правили на такива, относно това, което нацизмът направи там. Ние също трябва да решим въпроса с преосмисляне на комунистическото си минало, да си дадем сметка за недостатъците, престъпленията като Народния съд и убийствата без съд и присъда, престъплението „Възродителен процес“ и за тоталитарната власт, която отнемаше свободата и правото на отговорност, давайки социална грижа, за която хората да са благодарни, но която им отнема правото да отстояват, да искат! Всички, които сме живели тогава, не само управляващите, носим колективна отговорност. Не бива и да отричаме постигнатото – индустриализацията, масовото образование, здравеопазването. Става дума за отсъждане спрямо мярата. Ние тук непрекъснато отхвърляме и мразим някакви колективни субекти. Не може да отхвърлим всички, които са живели тогава и са били съпричастни към комунистическата идея. Така и сега. Не може да се зачертава цяла група от хора като нечитави същества. Решението е да правиш опит да разбираш другия, къде да се отреже и къде да се търси диалог, компромис. Мен ми тежи много, а това бе характерно и за баща ми, този ужасен език на омразата, този невъзпитан, груб, арогантен, просташки език, който се появи и в медиите, и на официално ниво. Трябва да се възпитаваме на уважение към достойнството на другите.

- Моят син Любомир постоянно се тревожи за спазването на човешките права, още от малък търсеше решението не в сблъсъка, а във взаимното уважение. Изследваше социалните неравенства, „възродителния процес“, продължава в тази посока. Семейството му е в Германия, където децата се учат на толерантност в самата среда, в която живеят още от детската градина, тъй като там има дечица от различни етноси и раси, тя е мултинационална среда. Те не забелязват разликите в цвета на кожата, например.

- За съжаление, от началото на т.нар. преход, с доминирането на чалга-културата, сякаш се получи едно объркване на ценностите. Но напоследък образованието започна да се осъзнава като ценност, правят се опити за промяна. В културата обаче – и като бюджет, и като политики, категорично не сме добре. Може книгите да се освободят от ДДС, сериозно следва да се стимулират нови авангардни творчески форми на млади хора, защото комерсиалните сами си намират публиката. Така би се намерил балансът между тях и високото изкуство, което често е пред празни зали и има проблем. Има какво още да се желае, но аз не съм песимист. Работата със студентите ми вдъхва надежда. Аз съм оптимист, целенасочен оптимист! Младите ще оправят нещата.

- Моите студенти са прекрасни! Различни са в сравнение с тези отпреди 30 години. По-любопитни, по-отворени към света. Разбира се, като изследовател си давам сметка, че има голям процент деца, които не получават качествено образование, а е изключително важно всички деца да имат не просто достъп до, а да получават добро образование. Това е значима кауза, за която да се борим. Но точно при нас идват ученици от елитните училища, отворени, инициативни, активни граждани, които не са безразлични към това, което се случва. Те искат не просто по-добър живот с високи заплати, а общество с ясни правила и закони, които да се спазват. Общество без корупция и с повече справедливост, с морални ценности. Щастлива съм с моите студенти!

- Да, той много си обичаше студентите! Изключително много, а те го наричаха Учителя – Даскала. Много държеше на тях, не казваше за никого лоша дума и се гордееше с всички. Може да е семейна черта да си обичаме студентите и да вярваме не просто в талантите, а в моралните им качества –че са добри хора, както и, че ще постигат успехи.

- Ние сме просветители, така е…Баща ми си беше винаги леко дидактичен, беше често обвиняван, че играе много положителни роли и че у него има нещо патетично в изпълнението. Но това не е случайно, той наистина виждаше това, което прави, като просветителска мисия. Той вярваше, че интелектуалецът трябва да е просветителска фигура, да си спомним неговият Даскал Киро в „Опит за летене“ на Радичков!

Учителството е в родовата Ви кръв и памет, какво пази семейният летопис по този въпрос?

- Прадядо ми – учител, идва в Казанлък от другаде, починал е рано. Дядо ми Петко, сирак /бащата на Любомир Кабакчиев/, учи в семинария и със стипендия – право в Женева, връща се, за да участва като доброволец в Балканските войни, завършва след това в Софийския университет. Жени се за любимата си след 7 години и през цялото време тя му праща учителската си заплата, за да се издържа. Това е любимата ми семейна история! Седем години в ситуация на любовна неопределеност, но връзката между тях е така силна! Дядо Петко е социалдемократът в семейството. След 9 септември 1944 са го назначили за народен обвинител, той отказва, отказът е публикуван в Държавен вестник, в резултат е лишен от адвокатски права. Баба ми Стефанка е тази, за която всички казваха, че се раздава за хората, кой за каквото я помоли. Жена-естет, с усет за красивото. Тя е тази, която подкрепя баща ми в неговите изяви в театъра, докато баща му иска да стане юрист като него. Баща ми завършва право, но избира театъра. Родът на баща ми е голям. Роднини сме и с Христо Кабакчиев, известният деец на Коминтерна, в крайна сметка починал от сталинистките репресии в затворите в СССР. Баща ми имаше двама братя, единият юрист, Христо, той остана в Казанлък, другият – лекар, Георги, отличен специалист по УНГ. Братовчед ми Петко е син на чичо ми Георги и е също известен специалист УНГ.

- На дядо Петко и дядо Петър. И по линия на майка ми историята е много интересна. Нейният дядо праща баща ѝ Петър да учи инженерна химия в Германия. Той се сгодява за германка, но се връща в България, след като получава писмо от баща си: „Аз не съм те пратил в Германия да се жениш и оставаш там, а да се върнеш да работиш за доброто на България“… И така, в крайна сметка, съм се появила аз…

- Всеки в своята област нека се опитва да прави каквото трябва, пък да става каквото ще, както се казва. Но трябва да сме отговорни пред децата си, пред всички! Да бъдем почтени, работливи и да правим нещата така, както трябва да се правят. Баща ми вярваше, дълбоко вярваше в това. Аз не помня по-добър и възпитан човек от него. Не съм го чула да ругае. Съседите го помнят как върви след представление към къщи и винаги, щом срещне дама, спира и вади почтително ръце от джобовете си. За неговите вежливи обноски има даже вицове. Той се опитваше да помага, да дава. Не обичаше йерархията. В дългия спор дали Съюзът на артистите да бъде творчески или чисто синдикален съюз, баща ми, като председател, беше твърдо за синдикален съюз, защото беше убеден, че театърът е колективно дело, в което принос имат не само актьорите, но и всички други зад сцената, до последния сценичен работник. Той не се е преживявал като звезда и затова сценичните работници много го обичаха. Той винаги се сбогуваше с „Да си ми жив и здрав!“, в който израз май има нещо типично казанлъшко.

- Да, дълги години беше председател на Съюза на артистите, опитваше се да помага на артистите, изслушваше техните проблеми. По негово време Съюзът стана член на Международната актьорска федерация и на Международния театрален институт, беше близък приятел с дългогодишната президентка на този институт Марта Коание. Тя заобича България и дълги години след неговата смърт, чак до своята кончина, идваше в България и помагаше на български артисти и режисьори, тя доведе тук известния американски драматург Едуард Олби. Една от най-добрите роли на баща ми беше на Джордж в „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ на Олби. Баща ми организира първия Театър на нациите в България. Последното му представление, преди смъртта му през 1986 г., „Ретро“ от Александър Галин, всъщност беше на американска сцена, в театър Проджект в Балтимор, след смъртта му там поставиха барелеф, който и досега стои. Този барелеф е знак за таланта на баща ми, оценен от американските театрали.