Помощ за живите !
Да помълчим. Днес е ден, в който бива да помълчим. За миг. За време, колкото глътка въздух.
Която всъщност е онази дълга невидима граница, между живота и смъртта. Налага се. Не само заради утрешния голям, християнски празник, в който вярващите искрено страдат и благославят надеждата, а онези, с лицемерните физиономии си купуват прескъпи индулгенции под формата на Богородични дарове,курбани и дълбоки поклони до земи.
Налага се да помълчи заради нас. Живите. Тези, които си мислим, че всичко започва и свършва с нас. И се давим в желанието си да погълнем и невъзможното от живота. Защото „е един път“. Или поне в неумолимата гонка на дните, забравяме, че сме смъртни и че отвъд битката „за децата и хляба“, за парата и амбицията, за имането, за надцакването и ходенето по главите на Ближния, има и едни други мерки човешки, които всъщност ни правят такива. И ни различават от всичко останало.
Днес е Ден на Спасението.

Българско. Денят няма друг световен аналог, /въпреки стотиците, хиляди световни поводи/.
Онова човешко спасение, което превръща човешката всеотдайност и любов в героизъм, ако са дали лепта живота си, в името на друг живот. Ден за тези, които губят мярката в алчността, злобата, омразата, капаните на човешкото ни его, надбягването,, жестокостта, трупането, вземането. И на тези, с надчовешката мярка за даване на любов, помощ, закрила, състрадание, надежда, вяра.
Винаги съм се чудила къде е тънката граница на тази мярка.
Кога спасеният в единия случай, те прави човек, а в другия- герой, или в просто мутирал хуманоид, за който житейският смисъл се спира до: храна, вода, потомство, кеф. И да обичаш Другия, отвъд теб и твоят микросвят, да поискаш да влезеш в болката му, е висша форма на безразсъдство и губене на време.
Очевидно не е във вдигането на стени, за да оцелеем. Нито в бетонирането ни като хора, които общуват, само когато се налага и с който трябва. Не е в мярката на даването, нито пък в чинното спазване на онези Божи поръки, за едно дърво, деца и къща.
А в Смирението и Любовта. Отвъд.
Смирение пред всяко живо нещо, и любов към същото. Страданието и умението да съпреживееш чуждата болка, са само гарнитура. И тук някъде, в този непоносим житейски коктейл, е формулата на човешкото ни Спасение. Кръстът на Живота.
Онова, което необяснимо как ни прави щастливи, отваря ни пътищата, обезсилва враговете ни и ни дава криле.. Да вървим в Пътя си. Нашият път.
Днес по обед ще вият сирените. /Който чул, чул./
Не за загиналите. А за нас, живите.
Хубав начин да почетеш желанието да убиеш злобата. И омразата. Дори за ден. В името на нас. Човеците. Които е наложително да се спасим.
От самите нас.