Колко дяволи могат да се съберат на върха на една игла?

По- малко от две седмици остават до вота за нов състав за Европейски парламент.

Европейски, не български парламент.

Важно уточнение.

В някои държави от Евросъюза оставащото време е дори още по- малко, тъй като за някои изборите ще започнат още на 23-ти май.

Десетина дни преди изборите за нов състав на Европейския, а не на българския парламент, българинът е объркан, много демотивиран за участие в тях, оглушал за посланията, обезнадежден, с изключение на твърдите избиратели и фенските групи около тях.

За разлика от други избори, сега градовете ни са чисти откъм попиляна хартия и предизборни послания, кандидатите за вота ни са уморени, макар че трескаво обикалят страната, Фейсбук е пълен с фейкове, а олайването е на макс.

За капак предизборните послания с европейските хоризонти за България и европейските послания, поръчки, очаквания, нужди и ангажименти, които като страна може да изпратим там, са .. почти нулеви.

А там, където ги има, едвам пробиват през крясъка ..

И дори и тези, които искат да ги чуят, трудно успяват ..

От предизборни крясъци някои вече дават на пресипнало, други погрозняват, а народът пуши ли пуши ... ушите си.

Високият децибел, политическото съскане и омраза никога не са били добра изборна карта.

Няма европейски хоризонти, няма проекции на надежда за младите, няма прагматизъм и визия за това как с помощта на парите на европейския данъкоплатец, част от който сме и ние като народ, можем да продължим да променяме държавата си.

Ако мъдро и умно си наредим картите и ако на сините столчета в Европейския парламент дадем право да седнат българи, независимо от фамилията им и окончанията на имената, защото живеем в пъстър свят и още по-пъстра Европа, но искрени патриоти, хора с визия и сърце за отговорните задачи пред света, Европа и страната ни в близките години, ще е ИНАЧЕ.. Българи, за които България не е просто „земя като една човешка длан“, а място, в което могат да се сбъдват мечти и в което е добра житейска опция да останеш.

Вместо това това политическият писък и махане на пръст в стил „ ти на мене“, аз на тебе“, търсенето на „под вол теле“ и решаване на гатанката“ колко дявола може да побере върха на една игла“ е в разгара си.

И ако бълваната омразна реч можеше да лети, то щеше да е обиколила света няколко пъти.

Идва в повече това тази вреслива проекция за иначе прекрасния проект – „Европа наш дом“. В който гласът на всяка една страна и нейните граждани е равнопоставен и може да бъде чут.

В който принципите за солидарност, сътрудничество, помощ имат реално изражение и могат да бъдат „пипнати“.

Предизборното солово викане и тук там с беквокали, не само че не работи за бъдещето на всички ни, колкото и да е завито с найлончета с надпис „грижа за българите“ и „ни есме по- добри, като дойдем, ще видите“, а е плашещо дори за некасаещи ги наблюдатели на българското викане в момента, като сдържаните германци например.

Или като всичко разбиращите като емоция италианци, испанци.

Грозна е картинката отстрани, на моменти дори изключително жалка, и не енищо повече освен избиване на комплекс. Личен, партиен, каузален, политически, исторически, кумирски. Ганьовски комплекс.

Комплекс, който още повече ни задънва и ни превръща в наистина европейски слабини, които могат да бъдат нищо повече от просто периферия.

Не искаме това, нали?

Нито човешкото ни его мечтае за подобен еврохоризонт.

Какво ще стане например, ако на 27 май БСП има с един глас по- малко от ГЕРБ, каквато драма очевидно съзират в столетницата и затова имат програма минимум- „ с един глас, ама повече от ГЕРБ“.?

Ще се бием ? Ще вдигаме въстания?

Ще палим сгради и ще викаме „УУУ“?

Ще опустошим с викове и разруха и малкото останал, което сме съхранили или успели да изградим с общи усилия?

Или ще развием байраците, ще се наредим под тях, за да водим бой последен..?

За какво?

Кому е нужна цялата тази омраза. Злоба? Игра на всичко коз?

И на 27-ми май ние ще сме си същите.

Българи. Лутащи се в търсене на смисления начин да наредим страната и живота си. В търсене на проекция Добро.

Същите хора, независимо за какво „бутаме“ урната, и за какво после ругаем.

Важно е, разбира се, да дирим отговорност.

И да се спазват законите.

Всъщност и двете опции важат за всеки един от нас, без значение колко високо се е покатерил по житейската и обществена стълбичка.

На 27 май ще сме си същите хора.

Единствената разлика ще е, че за пореден път ще сме доказали на Европа, света и основно на самите нас, че най- големият враг на една страна може да е нейният собствен народ.

И че е геометрична прогресия броят на дяволите, които могат да се съберат на върха на една игла, а в главите на политическите елити на една страна дяволите са повече от хоризонтите.

А всъщност може да е ИНАЧЕ.

ИНАЧЕ, в което основната ни мисъл да е за нас и как да подобрим живота си тук, с общи усилия, изполвайки сътрудничеството и възможностите, които ни дава заслужената ни европейска перспектива.

ИНАЧЕ- за децата ни,които имат свободата да избират къде да учат, какво да работя и как да редят живота си, при това с възможността на отвъд отеснелите рамки на града и страната, а в целия широко скроен и жаден за техния ум и потенциал европейски дом.

И няма ерес в това, и ще се върнат, ако ТУК е като там.

ИНАЧЕ – за родителите ни, за които грижата и уюта, с цялата семплост на българския модел сега, могат да имат достойни измерения.

ИНАЧЕ- и за тези, които припознават страната ни като свой дом.

„ Съединението прави силата".

Пише на сградата на българското всенародно съгласие.

И все забравяме за това. Особено във времена на избори. Всякакви.

А иначе се пъчим, че сме били древен и мъдър народ.

Що за мъдрост има във всенародното и повсеместно олайване?

Кога всъщност ще узреем за това?

В национален и наднационален смисъл..

И ще превърнем Ганьовщината и политическо викане, на моменти дори с фалцет, в реални политики, за реалния ни живот.

Тук, в България и в общия ни дом- Европа.