Ранно съботно утро. 16-и януари 2016 г. По телевизора алармират за сибирски студ. И дълбок сняг. Зад прозореца блести влага в клоните. Все още e само влажно. Първо сънливо кафе на балкона. Кафето върви бавно, цигарата – бързо. Погледът се приземява от плочата на съседния блок в ламарината на гаражния покрив под терасите. И – О.о! Мъж върху студен ламаринен покрив! Даже двама мъже...Нещо напасват. Нещо коват. Коват с тесла по оребрената броня на нещото, което в общинските анали се води „премествяем контейнер“. Но всички в Казанлък му викат „метален гараж“. За нула време половината покрив на временното съоръжение – контейнер, бива окован по хоризонтала в опнати летви. Може би си мислите, че няма как пирон да пробие метала, при това зачукан с обикновена тесла? – не сте познали, нашенец, минал поне веднъж в живота си през арсеналската машиностроителна школа, може всичко. Никой не го е еня, че е грозно, никой не мисли, че тая работа е леко нередна: то самите гаражи сами по себе си са на ръба на закона, камо ли – да се „дострояват“ по подобен безумен начин...! Но...Неволята учи.
Лично аз не съм виждала другаде подобно гаражно строителство. Малко трудно през мрежата на съня в първото си съботно кафе, проумявам, какво аджи ба, цели тая работа. Знам, че този именно гараж, не е просто гараж. Гаражът е работилница. Железарска, дърводелска, художествена, каквато дойде...
Знам, че това не е в реда на нещата, но вече съм свикнала - масово се практикува в металните „контейнери“ на Казанлък, да се подвизават я кози, я овце, да се редят дърва за огрев, да се кътат за всеки бедняшки случай сантименти от соц-а като хладилника „Мраз“, старата „Перла 05“ и телевизора „Велико Търново“. Банциги, резачки, косачки, картофи, въглища, кюнци, буркани..., са очевидни знаци, че последното нещо, за което нашенецът ползва прословутите гаражни клетки, е вкарването на личния автомобил на завет, далеч от крадливи погледи. Автомобилът, обикновено е паркиран някъде до блока. Знам, че металният казанлъшки гараж, е новият сайвант, изба, мазе, че дори и обор на гражданина второ и трето поколение, гражданинът - местният пролетарий, който в събота и неделя, се набутва в гаража си, независимо дали в Източното, Западното или в Централна градска част, премита го като къщен селски двор – старателно и по домошарски и го подрежда в едно със спомените за майчината или бабината стряха, останала завинаги някъде надалеч.
Но тая съботна януарска утрин, преглъщайки първото кафе на балкона, съм истински изненадана – гаражът се опакова с черен найлон като компостиран боклук на сметище. А що не – като произведение на изкуството с препратки към Кристо и Жан Клод? – мъжът върху студения ламаринен покрив се старае като художник. Подпъхва найлона, изпъва летвите, кове с точни и бързи движения..., асистентът долу му помага като чирак на калфа и всичко е ок.
Кое е ок? – нещо не вдявам, но всичко ми светва едновременно със събуждането при следващото кафе. На другия ден. Светва ми в ранната неделна утрин, когато ярката белота на първия дълбок казанлъшки сняг, не е оставила и помен от черния найлон, под който спокойно биха могли да никнат ягоди, примерно. Или теменужки...Защо не ? – покривът на гаража е удобно място. А колко гаражни метални покриви имаме в Града на розите? – хиляди... Десетки хиляди квадратни метра свободни за творчески идеи площи! Това ако не е туристически ресурс! И екологичен, също! Атракция и кислород в едно!
Всъщност – просто никой не се е сетил да насипе тънък слой почва, да бодне некой стрък, да похлупи полиетилена и просто да зачака...
Човекът на студения ламаринен покрив – Маестрото и неговият чирак, просто спасили машините в работилницата си от течовете на тежкия сняг отгоре, току виж, се оказали иноватори. Беден човек – жив дявол! – колко му е, свикнахме с редиците контейнери – марката на Казанлъшкия квартален живот; свикнахме с многофункционалното предназначение на вътрешните гаражни разгънати площи; що пък да не свикнем, с едни Вавилонски градини отгоре им? – явно, щото още никой не се е сетил. Което не значи, че челният опит на съботния януарски човек от студения ламаринен покрив, непременно ще остане единичен случай. Точно обратното – сигурна съм, че ако се наложи, ще бъде приложен масово и повсеместно. А ще се наложи скоро – и най-яките ламаринени гаражи, след 15-20 години се пробиват отгоре. Никой няма да остави дървата си мокри. Нито въглищата, бурканите...Камо ли банцига, косачката, че и стария „Мраз“, и пробитата „Перла 05“... А асфалтът – скъп...и гумираните покрития, също... Найлонът и летвичките са друго нещо. Изпитана работа. С потенциал да стане иновативна технология с огромно бъдеще в Града на розите.