Торес или ветеранът от 6/130

При Никола Желев от 6/130 ме води директорът на Завод 6 Ивайло Арнаудов. Намираме го на заточната машина, с която сякаш се е сраснал. И сигурно е така, щом близо 40 години най-завързаните операции все на него ги дават и все на тази машина. А той смята, че работата не трябва да се подбира. И колкото и нови работници да се е опитвал да обучава, все не се получава. Трудно е, а отговорността е голяма и се изисква сериозно отношение.

„Няма вече хора от неговата професия. Има някои калибри, които само той може да изработва. Затова вече 2-3 пъти го връщахме на работа след пенсионирането му“, казва началникът на цеха Иван Василев. А той го познава от 40 години. И продължава: „Казват, че нямало незаменими хора, ама ето, излиза, че има изключения от правилото. Бяхме закъсали за това работно място. Работим по технологии, утвърдени отпреди години, а

той е усъвършенствал работата си до най-малката тънкост

На 72 години вече, Никола Желев е един от тези работници, които няма как да не уважаваш и цениш. Всички колеги са единодушни – ако той спре да работи, спира цехът. А Никола Желев е изключително скромен, макар да съзнава, че го връщат на работа точно заради това – защото е ценен. Сега само предава опита си – затова се е върнал за пореден път. До него на машината има колега, който поема работата – Рафи Василев. Надяват се той да навлезе и да разчитат на него, както са разчитали на Никола Желев. „Искам вече да си почина, доста години навъртях тук“, споделя Никола и умората проличава в очите му.
Никола Желев е от старозагорското село Казанка. Попаднал в „Арсенал“ още от заводското училище – тук изкарал стажа си, тук започнал и след казармата. Преди него на заточната машина работил Витан Стоянов. Прикрепили го към Витан уж да се учи от него, ама не съвсем.

Още тогава се уверих – занаят се краде, не се учи

Но старият майстор не се предавал така лесно. Щом нещо ново и завързано излезе като операция, го пращал де за вода, де за инструменти. Как да се научи човек?! Малко по малко, обаче взел да навлиза, „открадвал“, както казва, по нещичко. Ден, месец, година – и то човек се научава. Осем години бил лекалчик и вършил най-черната работа. После и на други машини се учил да работи, но на тази машина, на която работи вече десетилетия, може всичко да прави.
Колегите му го знаят още като Торес. На времето, като започвал работа, Португалия станала шампион по футбол.

Тогава го оприличили на един португалски футболист – Торес

И Никола като него – слаб, висок, строен. Но в цеха се обръщат към него и със свойското „бай Кольо“.
Сега мечтата му е да предаде опита си на колегата Рафи и той да поеме сериозно работата. Не го разбира това – да знаеш тънкостите на занаята и да не ги споделиш. „Къде ще си носиш майсторлъка?...“, – чуди се доайенът от завод 6. Но има и друго – старият майстор не е от тези, дето, като излезе някакъв проблем, ще тръгне да обяснява как нещо си не може да се свърши, а търси начини как да го разреши.
Но на Витан Стоянов, първият му наставник, за друго му е благодарен Никола – той го запознава с бъдещата му съпруга Вълка. Тогава тя била у тях на квартира. След като стават семейство, идват в Казанлък през 1962 година. Веднага му дават апартамент от завода.

Голямата му радост са двамата синове и внуците

И голямата му болка са пак те. Малкият му син Николай от 16 години е в Сейнт Луис, САЩ, със семейството си – тръгват със зелена карта от тук, когато внук му Венислав е още на 9 месеца. „Малък беше, нищо не разбира. Ама като тръгнахме да ги изпращаме – много плака. Сякаш разбираше какво става. Като че ли все в ръцете на баба си искаше да стои… Скъса ми сърцето…“, – и очите му се пълнят със сълзи. Поплаква си и сега понякога, като му изпратят снимки от там. Трудно е да преодолее болката от това децата да са далеч зад океана. Да, идват си на двете години веднъж, но друго е да виждаш как растат внуците пред очите ти, на живо да им се порадваш, да ги прегърнеш… Той не е ходил в Щатите.

Жена му Вълка е била три пъти там да помага за децата. Тази година трябвало да си идват, но пандемията объркала плановете им. Сега внуците му са големи – Венислав е на 17 години и обмисля по-нататъшното си образование, а Калина е на 14 и е с американско гражданство. Трудно се адаптирали там, но вече са се устроили.
Тукашната утеха са големият му син Живко, семейството му и внукът Никола, който е завършил пети клас. Живеят близо до тях и честичко се виждат. Даже Живко за малко е работил при него в Завод 6. Малкият Никола е все при баба си. Тя, откакто се е пенсионирала, се е отдала изцяло на децата и семейството си.

И Вълка е бивша арсеналка

Идва във фабриката след майчинството си и е работила в цех 130 на завод 2 до навършване на години и стаж за пенсия. Сега е на 70 и чака вечер съпруга си след работа – добре е да има кой да те посрещне, да ти сложи масата, да си кажеш някоя приказка. А през почивните дни отиват в село Найденово. Не садят много зеленчуци – само колкото за салатка да има. Повече иска да си почива.

Не са малко 72 години. Години, в които какво ли не преживява човек – и радости, и болки, и мъдрост, и стремеж да направиш колкото се може повече – за семейството, за децата, стремеж да се утвърдиш и като личност, и като професионалист. Всичко това се трупа с всеки изминал ден. И натежава.

Но знае, че разчитат на него в цеха и на работа ли е – работи се. Това е…