„Беден човек, жив дявол“. Това ми идва на ум точно в 12 на обяд в обикновен зимен делничен ден. Казанлък. Февруари 2016. Жилищен квартал в централна градска част. Стройна дружинка от трима работливци – домошари играе „предай нататък“ в щафета с цепеници за огрев.

Организацията е стройна: пенсионерка зарежда суровиците – вади ги от металния гараж – склад зад блока и пълни с тях малка овехтяла торбичка – младеж пренася ценния товар до изходния пунк на съоръжението за качване до четвъртия етаж – друг младеж чака на балкона на четвъртия етаж да го поеме и складира в апартамента. „Съоръжението“ е проста ръчна макара с обикновено въже. И кука. Макарата е постоянно позиционирана на балкона. Стои си там и зиме, и лете. Операцията с качването се извършва два-три пъти месечно. Умно, казвам си. Спестява ценна мускулна енергия между етажите. Макар да изглежда като пионерско поръчение за Тимуровска команда от 1975-та на отряда от 5-и „б“ клас в N – ско българско основно училище. Пенсионерката „в дъното“ на стройната организация наистина е учителка, виждам по-късно. И ми дожалява...Някога, в истинската 1975-та, сигурно е била безмерно щастлива с големия си тухлен апартамент в центъра. Монолит! 120 квадрата, мазе и таван. Простор! Топлина! – нафтовата печка буха до пръсване в хола, токът тече без сметка в детската и спалнята. Още по-щастлива е със сигурност през 1985- та. В очакване на парното. Целият квартал е с инсталация за топлофикация. Но радиаторите в апартаментите днес, са само спомен - сантимент към високия стандарт на живот на централното отопление. Последно, блоковете се простиха с топлата вода от ТЕЦ-а преди 6-7 години. Токът пак „скочи“, пенсиите „заспаха“ и на ход е акция:“Оправи се сам“. „Оправи се сам!“ продължава близо час и половина в топлия февруарски казанлъшки ден на 2016. Всъщност, наблюдавам я от години. Отскоро наблюдавам и една друга рационализация против болки в кръста по стълбищата в престижните кооперации в центъра, където ниското строителство не предполага асансьор. Не предполага и дървата като суровина за отопление. Но всеки казанлъчанин, поел яка глътка сутрешен въздух на път за работа, знае, че последващата кашлица, е точно толкова от ширещия се грип, колкото и от изгорялото твърдо гориво от хилядите печки за дърва и въглища.
Та – Рационализацията!
Предвидлив домакин от съседен блок в същия квартал е спретнал подобрение на технологията. Той е монтирал във вътрешното стълбище на кооперацията, в която живее – електрифицирана инсталация за качване на цепеници. Въжето си е въже. То се задвижва обаче, не с ръчно издърпване, а с електромотор. Токът идва от апартамента на стопанина – изобретател. Плаща си го сам. Дървата се зареждат от мазето и без капка човешки напън стигат до площадката на третия етаж. Откъдето се прибират към локалното парно в апартамента. Чудно! – чисто, бързо, не пречи на никого и дори – спретнато монтирано и подходящо боядисано в тон с оцветяването на общото пространство... „Оправи се сам!“ в случая е едни гърди напред. Живата сила е интензифицирана в електрозахранване....
Иде лято. Ще налази жега. Нашенската творческа мисъл на „Нация техническа“ – както проповядваше Тодор Живков, очаквам да роди всевъзможни технологии за охлаждане, както е родила технологии за затопляне през зимата. Очаквам градежа на всевъзможни инсталации от маркучи – кранове, помпи и надуваеми басейни по тераси, покриви и защо не – междублокови пространства. „Беден човек – жив дявол!“.