Фотопленерът „В Долината на розите“ събра в Казанлък местни майстори на светлината и техни колеги от страната за снимки и изложба в рамките на тазгодишния Фестивал на розата. Наред с именити млади таланти като Красимир Матаров, Иван Миладинов, Веселин Атанасов, в пленера участва и Димитър Димитров, един от инженерите на „Арсенал“, част от екипа на Направление ПИС – Проектиране, инвестиции и строителство, ръководено от инж. Цветан Шиков. Фотоси на Димитър са част от изложбата на пленеристите в казанлъшкия Музей на фотографията и съвременните визуални изкуства.
Димитър е увлечен от фотографията отдавна. Време за хобито си намира винаги. „Това е въпрос на желание, дори да си притиснат от задачи или друго, искаш ли, ще го направиш, ще се случи“, казва той. Димитър снима за себе си, заради удоволствието „да хване“ красотата на мига. Интересни са му художествените фотопортрети. Играта между светлината и сянката през емоцията на един човешки миг той е запечатал в куп черно-бели фотографии, в чийто фокус стои женският образ. Много от снимките му не са известни никому. Други той показва през възможностите на различните специализирани сайтове и групи в социалните мрежи. Следи руския сайт club.Foto.ru, популярните във фейсбук групи „Фотосвят“ и „Видяно в България“. Изпраща снимки за тях. Участвал е във Фотоваканция, снимал е в Гърция, Унгария, Виена, Словакия, но като цяло – повече у нас, отколкото в чужбина. „Не е въпросът в това, да се напъваме да се надпреварваме за дестинации, защото нещата във фотографията като идея и качество, не зависят от това кой къде е бил и кой колко е пътувал“, смята Димитров. При днешните средства за комуникация в нета фотографите у нас и по света се знаят. Следят изявите си, „сверяват си часовниците“. Такова „сверяване на часовника“ Димитър прави и през новите си запознанства в сегашния казанлъшки пленер – един от най-старите и престижните в България.
Първият му фотоапарат е някаква „играчка“ – имаше такива масови фотоапаратчета с ленти преди 20-на години. Първите му стъпки в тайнството на фотомагията са в детските години в училището в Енина, където и сега живее. Всички тогава докосват най-напред някаква версия на съветските апарати „Смяна“. Това е времето, когато стотици, че и хиляди, български деца се „палят“ по фотографията в училищните клубове, каквито има почти навсякъде. Логичното продължение през тия години е опитът със „Зенит“ и пътят към заводските Фотоклубове. Такъв клуб някога е имало и в „Арсенал“. Още се помнят отличното му оборудване и водещите постижения в конкурси сред сродните организации по предприятията в Казанлък и страната. Сега клуб в „Арсенал“ няма. Но арсеналци-фотографи продължава да има. Има дори арсеналски фотомодели. Точно арсеналските красиви момичета са запечатани в портретите на Димитър. Той признава, че модели се намират трудно. Не всички момичета с излъчване искат да се снимат. А и не всички могат да позират, да допускат обектива до своя вътрешен свят. Хората с необичайно излъчване Димитър открива навсякъде. Като човек, който единствено и само е работил в „Арсенал“, той вижда желаните си модели предимно тук. Нещо повече – фантазията му реди картина след картина, сюжет след сюжет, извадени от ежедневието на производствениците. Димитър обаче не ги вижда в банализираните образи на ударници, така характерни за т.нар. „социалистическо съревнование“ от миналото. Неговите типажи са оплетени покрай друга идея – те са изстрадалите в трагедията на Втората световна война човеци. Колеги, приятели и просто – познати, Димитър си представя като сурови мъже от баталните сцени на фронта или като приведени в ежедневието на тилажени и деца, впрегнати в тежкото производство на съветските военни заводи в началото на 40-те години на 20-ти век.
Темата за Втората световна
Любима! Димитър е направо обсебен от историята на Втората световна война. Чете книги по темата непрестанно. „Волоколамското шосе“ на Александър Бек му е любима, вероятно защото е написана по преживяното от действителната личност на старши лейтенант БаурджанМомиш-Ули. Димитров избягва да чете само руски източници – вярва, че цялата истина за войната е в описанията на всичките страни, дали своите жертви в нея. Прочел е десетки книги в търсене на различните гледни точки. Димитър предпочита достоверността на документалистиката. По същия начин, както обича да разказва истински истории чрез снимките си. Противник е на подхода „да се щрака“ безспир. Но и не обича да пропуска хубавите моменти за запечатване. Снима и природата. Понякога просто тръгва с карта и компас в раницата, където неизменно е и фотоапаратът. Точно това прави и в празничните дни из Долината заедно с пленеристите. Дебне изгреви, залези и женски усмивки в розовите градини, кръстосва от Жребчево до Тъжа, катери към Ботев и Бузлуджа. Харесва натюрморта. Репортажната фотография също му е на сърце. Човешките емоции в празника на някой рок-концерт или в еуфорията на казанлъшкия фестивал също са на фокус пред обектива на неговия фотоапарат.
Години наред фотолюбител, Димитър вече има пълно техническо оборудване. Помни в подробности първия си опит да си купи сравнително добър дигитален фотоапарат - два пъти „бил път“ до Стара Загора в търсене на модел, за който научил от рекламна брошура. Първо липсвал точно този модел, после нямало този цвят, не била наред комплектовката - с опаковка и документация…Искали му парите в брой, пък той имал малко по карта и малко в джоба…За първия си добър апарат Димитър има цяла лична история. Сега нещата стават по-бързо. Отдавна е сменил Panasonik-а с Canon600, снабден с различни обективи. Оборудването за това хоби не е лесно, нито евтино. „Но само така можеш да работиш по-качествено“, обяснява арсеналският участник в „В Долината на розите“. Той търси своите сюжетии лица навсякъде. Бил е и на „Арена Армеец“. Снимал е рок-банди, снимал е самата Доро Пеш в Каварна, където случайно се сдобил с медийна акредитация и няма как да забрави тоя си щур късмет: Доро Пеш отблизо! Снимал е Epika, снимал е шоу на лед с Албена и Максим. Признава, че тия снимки не са от най-лесните. Но са му от любимите. Все пак, Митко е „страстен рокаджия“ – „без да съм рокер!“, шегува се сам със себе си той. Рекламни фотографии не прави. Не го влече това. Пък и основната му работа все пак е в „Арсенал“. Не е като да си фотограф на свободна практика.
Завод 0
Ежедневието в ПИС Денят на работещите в ПИС не е лесен за описване – тук всеки ден е различен. „Снимката“ на случващото се в отдела за Димитър е също толкова интересно нещо, колкото и истинското заснемане с фотоапарат. Разликата е, че онова е хоби, а това е професия. Затова е и по-поглъщащо, по-отговорно и задължително ежедневно занимание. Не е въпрос на свободно желание. Димитров става инженер с диплома, завършвайки специализираното бивше военно училище за строителни кадри ВСУ „Любен Каравелов“ в София. Винаги е упражнявал професията си само в „Арсенал“. „Тук и само тук! От 13-и януари 1998-а!“ – знае той точната дата на постъпването си в казанлъшката оръжейница. Първо минал през Строителния цех, после дошъл в Капитално строителство. Работи като инженер-конструктор, но и всичко друго, свързано със строителството на огромната площадка на фирмените заводи. „Тичането“ по институции, даващи разрешителни, заверки и прочие, също е част от работата му. Категорично е на мнение, че „Арсенал“ е мястото, където законите се спазват безпрекословно, пропуски не се допускат, а контролът на оторизираните органи е завишен в сравнение с други фирми и организации - производството е специално. Затова хората на Шиков са свикнали да бъдат перфектни в професионалните си задължения, подчертава инж.Димитров. Тук нещата не са въпрос на случайност. Докато при хобито, се иска и късмет. Който снима, го знае – залезът не винаги е красив, светлината не винаги става… Повечето неща сякаш идват почти на късмет“, обяснява Димитров гонитбата на фото-миговете, които е натрупал и са вече запечатани в компютъра му в хиляди файлове. За публиката на „Трибуна Арсенал“ Митко подбра някои от тях. Повечето се публикуват за пръв път. Като всеки човек, изкушен от някакъв вид творчество, Димитров си мечтае за още и още хубави кадри. И за добри модели, които имат какво да покажат като емоционално вътрешно състояние, не само като чиста красота. Не се прощава с мечтата си, дори – напротив, все по-възможно му се струва тя да се сбъдне. Мечтае за филмирането или поне за събирането в изложба на характерните арсеналски лица, които среща всеки ден като колеги - работници и служители. Но в авторските му мечти те се редуват ту като редови фронтоваци, ту като политкомисари, ту като тиловаци… все от епоса на Втората световна. В тия неща, както Димитър си казва, и времето, и случването, стават само, ако следваш желанието си. Той го прави. В стотици, в хиляди кадри.
Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"
Снимката на Димитър Димитров е на Йонко Русев, негов учител във фотографията
Evwtfl преди 1 година
Evwtfl преди 1 година