„Аз съм Ману, сравнително кротко момче от малък квартал. Животът ми е една драма“. Това са първите редове от първата книга на едно 16-годишно момче. От Казанлък, по-точно – от Бузовград. Животът му е повече от интересен. Особено, след като публикува „Светът на тийнейджърите през моите очи“. 79 страници чудесен текст. Учудващо добър за възрастта му. Лаконичен изказ, искрен разказ, достоверни герои – порастващи деца, почти мъже: той, Джон, Мери и самият Флекс. Не са в едно училище, но това не им пречи. Те мразят. Те обичат. Те са приятели. Те са децата на нашето време. Те са тези, които светът на възрастните не познава. Според Али, светът на възрастните и светът на тийнейджърите са два крайно различни свята. Да не кажем, противоположни. На Али му се иска двата свята да се срещнат. Да си проговорят, да се разберат. Да станат свои, особено у дома. Посвещението на първата му книга не е цитат от чуждо слово. То си е негово. И звучи така: “Семейството е моят дом, приятелите ми са стаите в него, а близките са стените, които ме обгръщат“. Хубаво, нали?


Али носи звучната фамилия Аптраман. Точно като за писател. Не е нужно да си търси нарочен псевдоним. Името му се помни. Така е по-лесно да станеш известен. Момчето знае това. Но не това е целта му. Написал е книгата си, защото не е могъл да не я напише. Точно, както при големите автори – напира му отвътре. Големите автори имат какво да кажат, имат как да го кажат и го казват така, както не е казвано от никого до сега. Али още не знае, че, за да станеш голям автор, трябва да пишеш различно от всички други, да имаш само свой, отличителен собствен стил, да бъдеш добър разказвач. Но някак си нещата му се получават. Това изненадва и самия него. Прочетеш ли „Светът на тийнейджърите през моите очи“, ще я запомниш. А това е обещаващо. Да поискаш още от нещото, което си опитал, е знак, че нещото ти е харесало. 78-те страници на първата книжка на ученика от Механото в Казанлък се харесват. Странно, те се харесват от връстниците му, харесват се и от възрастните... Значи, Али е успял. Срещнал е двата различни свята. Да среща светове е неговата мисия. Посоката, която вече е избрал. „Лесно е да следваш посоката. Всеки го може!“, казва момчето. Но пояснява: “Само, ако посоката, която си избрал, е вярната посока“.


Всичко започва в час по биология...


Преди две години ученикът в седми клас започва да си рисува нещо, поради скуката в час по биология. Решил, че може да стане комикс. Малка книжка от рисунки с кратък текст към тях. Думите обаче така се намножили, че надвили рисунките, придобили свой отделен смисъл и път. Първа забелязала това учителката на младия Аптраман по български език и литература г-жа Христина Гитева. Али още бил ученик в основното училище „Мати Болгария“. Момчето толкова се радвало на общуването с г-жа Гитева, че при завършването дори плаче: тези разговори ще му липсват. Щастливата развръзка в тази малка лична драма идва в новото училище. В Професионалната гимназия „Иван Хаджиенов“ младият автор среща Габриела Василева. Новата преподавателка по литература поема грижата за дарбата на Али. Става редактор на първата му книга... “Благодарен съм, всичко се случи с обща помощ: от учителката ми, от приятели, от майка ми...“, не е лесно да издадеш книга, вече е научил Али. Не е лесно, но това не го плаши, защото вече пише втора, даже – трета книжка. Намерил е дори редактор, който обещава да го представи на голямо столично книгоиздателство. Първата му книжка излиза в края на юни в местно казанлъшко издателство. Тиражът не е голям, по-скоро – пилотен.


Али очаква второто редактирано издание на „Светът на тийнейджърите...“ да излезе за Коледа. Тогава ще направи и премиера на книгата си. Още не се е срещал с четящата си публика официално на живо. Но не точно, защото сам лично разпространява книгата си директно сред хората. На улицата. С приятели носят всеки ден части от тиража из града. Най-често, в Розариума. Там са връстниците, там го търсят, там купуват книгата му.


Али Аптраман мечтае.
Но и работи. Освен двата по-големи текста, пише и есета. Последното си есе е подготвил за участие в литературен конкурс. Наградата е престижна публикация. Али я иска. Пише вечер, нощем. Пише, когато няма да учи. Защото успеха в училище счита за важен. Девети клас в Механото е приключил с отличен 5.71. Животът на момчето е интересен не само с писането и училището. Той тренира футбол. Занимава се сериозно. От този сезон е в Школата на „Арсенал“. Стартирал е в „Розова долина“. Но от няколко месеца е с екипа на „Арсенал“. Тече есенната подготовка. Вече се играят и мачове. „Тук е по-добре във всяко отношение. Имаме всички условия, теренът е по-добър, екипировката, подготовката – всичко е на ниво“, казва играчът от центъра на терена. С Розите е бил стопроцентов защитник. Сега усвоява нова роля – гради връзката между защита и нападение и от него се очаква дори да вкарва. С две думи: атакуващ полузащитник. Халф. Друг в семейството не е играл футбол. Не е и писал. Майка му е текстилка. Тя се грижи за Али сама. Баща му не живее тук. Благодарен е на мама Емир. С баща си се вижда по-рядко. Но имат връзка.


Али избира компютърните науки в „Иван Хаджиенов“ съвсем самостоятелно. Изборът му е съзнателен. Като всичко останало: да пише, да издава, да тренира футбол, да се учи отлично. Истински Овен. И още: да цени приятелството, семейството, добрите отношения. Да чете. Чете повече в интернет. Предпочита съвременните теми, класиката - не толкова. Познава изданията на любимеца на поколението Емил Конрад и неговите истории от „Нещата, на които не ни учат в училище“. Не го копира, макар темите в книгите им да са близки. И Али пише за всичко, което вълнува големите ученици, порастващите деца. Пише за тях, но не всичко у тях харесва. Не харесва това, че сега, след написването на книгата, изведнъж се оказал заобиколен от повече „приятели“. Известността привлича, но аз съм си същият, мисли той. Не разбира защо трябва да се пуши. Не проумява как можеш да вървиш срещу здравето си. Препоръчва спорта. Препоръчва го горещо. Спортът е здраве. Той гради характер, осмисля свободното време. „На нашето поколение май му е интересно всичко, с изключение на това, което изисква да се мисли...“, казва Али не без съжаление. Разбира се, тийнейджърите не са по правило немислещи, но много са точно такива, казва младият писател. Той затова и прописва, за да отвори други врати на своите връстници. Но и на техните родители, които, ако прочетат книгата му, със сигурност ще научат неща, които да ги сближат със собствените им порастващи деца. Иначе, защо да се пише, ако написаното остава нечуто, ако не прави хората по-човечни, по-близки и по-разбиращи се помежду си, ако няма поука.


„Дойде и краят на една история, надявам се, да сте се поучили от разказите и да сте готови да оцелеете в тийнейджърския свят!!!“ – това са последните редове от книгата на 16-годишния Али Аптраман. Интересно момче. Новият Емил Конрад с футболната фланелка на „Арсенал“ – защо не!


Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"

Материалът е от новия борй на вестника