Националният празник. Възторгът от българския трицвет на Шипка. Гвардейци в сутрешните тв- студиа. Репортажи от върха, Плевен, Стара Загора, Вечният огън в София. Все традиционни гледки от телевизора за всеки Трети март. В емоционалните преживявания на всеки българин обаче, Трети март е и нещо лично. Само свое. За казанлъчанина с видински корени - инженер Огнян Чакълтов, Трети март е една среща. С руснак. Чийто прадядо е загинал на Шипка. Евгений Дмитриев.
1974 - та: Пускът на соц-индустриалния гигант „Соди“ в българската химическа долина – Девня. Специалисти от различни страни – българи, италианци, швейцарци, англичани и най-много – от Съветския съюз, готвят стартирането на огромния завод. Казанлъчанинът Чакълтов е един от тях. Той е инженер. За 23 години в професията, над 9 хиляди чертежи минават под неговия подпис. „Скромният“ принос към научната му и развойната дейност са два патента, 15 рационализации в „Хидравлика“ - Казанлък и още толкова научни публикации от годините му в НИТИ. Работата обаче, е само едно от нещата, които са му страст. Истински патриотичен динозавър, Огнян не спира да ровичка в историята на родния си Видински край, родолюбивата тема не престава да го занимава. Събира случки, пише за това.

Евгений Дмитриев влиза в командната зала на девненския завод в един петъчен ден. А думата, която ги среща с Огнян, е „Шипка!“. „Ще ни водят на Шипка!“ - възторгът на Евгений е неприкрит. Но Огнян не е впечатлен. Като човек, който живее в Казанлък, той постоянно среща стотици руски групи на път за Столетов, както тогава се казва Върхът на Българската Свобода. Но Евгений не е един от всички. За него пътят към Шипка е събитие. Дядо му е оставил костите си там: „Баба ми често разказваше за Шипка!“ На хиляди километри от къщи, Евгений Дмитриев отива търси мястото, където са положени костите на бащата на баща му. Надеждата му е да види името на дядо си върху мрамора в костницата на шипченския паметник: той ще е първият родственик, свел глава пред неговите останки далеч от дома. Близо 100 години по-късно... Огнян разказва, описва паметните знаци край мястото на битката. Плочите с хилядите изписани имена. Евгений попива думите за святото място Шипка. Помни. И си представя името на дядо си, запечатано в камъка на върха...За където тръгва в утрешния съботен ден.
Два дни по-късно, Евгений се прибира в Девня. Разочарован!

„Всички поздравиха приповдигнато, само Женя поздрави някак си унило. Колегите взеха да ме подбутват и смигват, за да го попитам какво му е. В командна зала го доближих:
- Женя и какво?
- Търсих, търсих. Нищо не намерих.
Очите му бяха толкова безпомощни и се забелязваха сълзи. Започнах да го разпитвам отново за всички тези места, за които му бях казал. Той само повтаряше:
- И там търсих...
Не знаех какво да му отговоря. Накрая се сетих нещо:
- Женя, там пише: „ ... и други нисши чинове...”
- Навярно...“

И други нисши чинове...

„На всеки Трети март, когото видя някой паметник си спомням този случай. Тези мои колеги бяха от гр. Стерлитамак, Башкирия, Южен Урал. Въздушният път от Шипка до там са осем дължини на България. Някой ще рече: мобилизация и толкоз. Дали няма и нещо друго? Няколко поколения в това семейство се е говорило за някаква си Шипка, някъде си в България като за Голгота“ - размисля се Огнян Чакълтов и тази година.
Като човек от едно по-отдавнашно поколение, Огнян признава, че се чуди накъде върви светът и най-вече: накъде върви България. Недоумява небрежността, разсеяността, липсата на целенасоченост у най-младите. „Сега сме объркано общество“, тъжи роденият недалеч от Дунава натурализиран казанлъчанин. Такива мрачни мисли, освен в бялото на листа, той дави и в упорството на материята – тайничко си прави малки пластики:“от каквото падне“. В тия си занимания обаче, той не бяга от разума, напротив – винаги търси обяснението за нещата. За него всичко на света си има нужното обяснение, което може да се издири. С едно изключение – местата и моментите, когато в главата му почват да идват думите в рими – идват по улиците, изненадващо. Просто идват, той само ги лови. И се опитва да ги запечатва. За деца и внуци. С тая страст към историческите отпечатъци, инженерът от Арсеналската служба по трудова медицина, потърси публиката на „За Казанлък“. За да разкаже. За да се помни. Той не спира да си размишлява:
„В последно време като наближи Трети март започват едни анализи...Това било част от имперската политика, този генерал бил етнически немец, другия бил етнически черкез. Дори и това да е вярно, ние какво сме загубили от това? Спечелили сме свободата си. Защото няколко века по-рано, това което знаем е навярно нежна любовна песен в сравнение с това, което е ставало. Най-красноречиво е това с оня дядо-столетник от гр.Свищов, който като видял началото на колоната от навлизащата под строй войска се сгромолясал сред множеството от хора на площада. Неговите съвременници разказвали, че му се е пръснало сърцето. Вероятно, заради същата любовна песен. Впрочем преди да избухне Руско-турската война се създава движение от доброволци, които искат да участват във войната. Тридесетина години по-късно това ще се повтори. През 1912 г. когато Турция обявява война на България, Сърбия, Черна гора Варшавската гара в гр.Санкт-Петербург ще се напълни с войници, офицери и медицински сестри, които искат да участват във войната. Някой ще изсвири химна „Славянка изпраща сина си на война”. Нямам нищо против историческите анализи, но на Трети март да прочетем някъде: „ ... и други нисши чинове...”. Другото в този момент е цинизъм"

На снимката: Огнян и съпругата му с внучето.
Записа: Диана Рамналиева