Тодор Загорчев. По биография: от Милево, което вече наричаме Елхово. Пак по биография: 35 години в НИТИ. И още няколко – в „Арсенал“. Инженерът-механик от Тулската политехника, където учат преди 1989-та арсеналските оръжейници, не прави съществена разлика между казанлъшкия Научно-изследователски институт в областта на оръжейното производство и предприятието тук, което в годините прилага голяма част от неговите разработки. Защото и двете са част от българския ВПК. „Аз съм труженик от ВПК и никога не съм делил предприятията в него едно от друго.

От ВПК аз не съм излизал в целия трудов път през съзнателния си живот. Не деля НИТИ от „Арсенал“, защото в първите години сме работили в много тясна връзка, както и с предприятията в Сопот, Червен бряг и Лясковец.“, обяснява Тодор Загорчев корените на оръжейническата си любов. Той не се отрича от становището си, че българското ВПК в най-силните си години, е сериозен източник на национален доход. И това му дава основания за гордост от принадлежността си към това обединение от фирми и научни звена. Преливането на кадри от НИТИ към „Арсенал“ през годините е активен и естествен процес, обяснява инженерът, който учи висше със стипендия на института, където трудовият му стаж приключва на директорския стол. Тодор Загорчев е изпълнителен директор на НИТИ шест години, до пенсионирането си през 2010-та. Преди това, на два пъти е „прескачал“ да работи и в „Арсенал“ – като конструктор и ръководител на конструкторска група. Научно-изследователската и технологична дейност в НИТИ е основното професионално занимание на Загорчев, който идва в Института като конструктор през 1975-та и последователно стига до ръководството му. Ръководил е група конструктори, бил е отговорен конструктор, ръководител на научна секция, началник на отдел и ръководител Направление до 1998-ма. От 1993-та до 2003-та е директор на Дирекция „Развитие“. След толкова години ръководен опит, сега Загорчев споделя, че има едно качество у българина, което адски го дразни: Отчаянието. И изразът:“Това няма да стане!“. Какво значи „няма да стане!“, като дори не си опитал да помислиш как МОЖЕ да стане..., ядосва се и сега ексдиректорът. Вярва:„Всеки стремеж води до нещо, важен е пътят, а не целта.“ „Приложната наука е конкретна, тя не е преливане от пусто в празно. Производството или приема нечие развойно решение, или – не!“, категоричен е Загорчев. В годините на пренагласа на дейността на института, той участва в процеса на преориентация от чисто научна и развойна дейност, към пряка производствена работа. НИТИ почва да произвежда продукция за реализация на пазара. „Някои от изделията се произвеждат и сега“, казва дългогодишният ръководител. Голяма част от разработените за други фирми продукти, почват да се произвеждат тук. Налага се собствени разработки, внедрени чужди и съвсем нови изделия, да влязат в производствената номенклатура на НИТИ. Връзката с дейността на оръжейницата става все по-видима. „Познавам всички директори, които са управлявали „Арсенал“, казва Загорчев. Познанствата възникват в работата, заради работата.“Без взаимни контакти и взаимно уважение, без взаимодействие, не може да съществуват и двете сериозни звена от нашия ВПК“, коментира още той. Макар и инженер по диплома и трудов стаж, Загорчев има странната особеност, да държи връзката си със селото жива. Даже:повече от жива. За себе си той казва:
„Хобито ми е Селянин!“
Човекът без корени е опасност, разсъждава Тодор, който никога не е прекъсвал връзката с родното Милево, сега – Елхово. Живее там в селската си къща. Сред плодни дръвчета, градинка и цветя. Цветята си гледа сам и даже бабите от селото идват да ги гледат, че през високия дувар, не се виждат, шегува се стопанинът. Но грижата му не е шега – зачервени ябълки тежат по снагата на отрупано с плод дърво, цъфтят рози и мушкато в изобилие...“Нямам нито една повтаряща се роза. Много държа на това цвете и дори в НИТИ имахме градинка, която колективът не остяваше да опустее“, казва инженерът с хоби:“Селянин“.
Истински пчели допълват идилията на елховското му битие, което обаче далеч не е идилично лишено от подреденост и здравомислие. Напротив - здравомислието на човека от село, е нещото, което Тодор най-много уважава: селянинът никога няма да спре насред работата си, никога няма да зареже нещата наполовина, защото времето не чака, никога няма да посегне на заделеното за напролет семе, от което ще покара бъдещата реколта. Ей тая мисъл за утре, планирането и подготовката на бъдещето, за Тодор е повече от важна. Причините за модерното зло и агресията в урбанизираното общество, Загорчев открива в липсата на родови корени:“Коренът е изтръгнат!“. Затова той пази своята топла връзка със земята.
Тодор е истински пчелар
Открай време. Той е пчелар от ония, които знаят къде да сложат кошера си, но и – които сами хранят пчелите си, когато няма естествен плодов нектар. „Пчелата не е като кравата“, смее се стопанинът – един кошер днес го има, утре може и да го няма. Субсидиите от ЕС, според него няма да постигнат желаното стимулиране на производството на мед. Винаги при подобна финансова мотивация, се намират посредници и потребители на помощта, които извращават добрите идеи. А и – фактът, че само регистрираните земеделски производители могат да ползват субсидиите, за Загорчев, сам по себе си, не е добра предпоставка. За нашумелите напоследък приказки за изчезващи пчели, той казва:“Синдромът на изчезващия кошел е израз за мързеливите:Никой, дори пчелите, не бягат от хубавото“. Според него, по кошерите е имало и винаги ще има болести. Но инженерът у Загорчев подозира и още една причина за бягствата на пчелите – наситената напоследък с радиовълни среда, която пречи на пчелните локатори да се ориентират. Летящите ципокрили насекоми, вероятно се объркват.
В своя живот, Тодор Загорчев се е постарал нещата да не се объркват. След пенсионирането си той продължава да търси себе си в бъдещето, подрежда и планира, доколкото е възможно. Тия дни ще се кандидатира за кмет на родното Елхово. Отдалеч му личи, че е заклет местен шовинист в добрия смисъл на думата. Събира отдавна факти от историята на селото. Иска дори да напише за него книга, нищо, че вече има и други издадени летописи на Милево – Елхово. Селото му е от онези, които са истински „селски“ села. Такива, откъдето се вади хляба, където, според него, по-често трябва да ходят управляващите, за да видят, що е то България. „Ние сме напълно нормален народ, но България остана без корени“, не спира да жали Тодор. За себе си, той е решил да остане при корените си – в селото, дало 105 жертви в Национално-освободителните войни в началото на миналия век. Където хората, наглед – малко уж простовати, са много работливи, винаги знаят какво правят, добре си постилат за утре и – никак не остават по-назад в духовно отношение. Да рови в историята на родното място, това е новата страст на Тодор Загорчев, след цял живот, заровен в тайните на стрелковото оръжие, признато и в чужбина. Остава си силно пристрастен и към това, което се случва в обществото. Гледа на политиката, наистина като средство, което може да помогне на обикновения човек, тъй че утре, да живее по-добре от днес. Българската идентичност трябва да се опази, убеден е бившият шеф на НИТИ – Казанлък: „И в Европа уникалното у всеки народ се цени“, отчита той. Своята собствена уникалност, Тодор Загорчев отдавна е намерил във формулата на биографията си:“Инженер – оръжейник с най-страстното хоби:Селянин“.
Диана Рамналиева