Голяма любов. 53-годишна. Тя на 47, той на 73.
Тяхната обща история става за филм. С уговорката, че не бива да разтягам локуми. Не ги обичал.
За разлика от вярната любов, при това споделена с точните науки - математика, механика, техническо чертане.
Споделя тезата, че в живота или се оправяш сам, или те оправят и се предаваш. Както и че е добре да вярваш в хората, но преди това трябва да си изработиш механизъм да ги претегляш. Защото всеки тежал различно, имало и откровени въздухари.

Тези прости, но трудни за учене житейски уроци, изповядва пред мен Монката.

Един от арсеналските символи, безспорен талисман на Инструменталния завод 6 на „Арсенал“ и неговия цех 120. Работникът на координатно- пробивната машина.
Симеон Железчев.
Ветеран.

От онези, които трудно ще бъдат заместени. Просто, защото такива като него рядко се намират. А работа - колкото искаш. Стига да ти се работи. Бай Моньо, както го знаят всички в цеха, е от стария материал. Не се огъва от работата, знае й цаката и е половин инженер. Нищо, че заради времето и трудната си житейска орис не сколасал да учи над Техникума в Ямбол.
Възпитаник е на професионалните училища от онова време, в които знанията са на ниво университет днес. Тогава всичко се учеше както трябва - математиката, механиката, техническото чертане, материалознанието. И днес са ми свежи тези уроци, без да съзнава за респекта, който прави с познанията си, ей-така - между другото, споделя бай Моньо.

Наученото в ямболският техникум и днес, на 73 години, му дава самочувствието на човек, който се справя с трудните професионални задачи. И то така, че още преди години с качеството на своята работа от фирмата му дали собствен качествен щемпел.
Това много гордее бай Моньо, който казва: Сам съм си контролата! Самочувствието му идва и от купищата примери назад в годините, в които по разни причини от разни места връщали разни детайли за доизкусуряване или грешки. И нито веднъж сред тях не е било нещо, излязло изпод ръцете на майстора от координатно-пробивната машина. Където точността е 5 микрона.

С точните си изчисления и невероятни познания и усет за материала бай Моньо често дивял и технолозите.
В стара дебела прошнурована папка е събрал и събира своите изчисления, след което буквално се кефи, когато коскоджамити технолози дойдат и съобщят същото.
Роденият в котелското село Седларово младеж завършил транспортния техникум в Ямбол - специалността „Двигатели с вътрешно горене“. От малък си бил техничар. И има две любови. Всичко на всичко.
И двете са преполовили век.

Първата отпразнувал скромно с близките си през декември и неговата вярна и оправна Славка, с която са под един покрив от 1968 година. Славка също била кадър на Завод 6 до пенсионирането си - работила там като касиер.
Другата, още по-голямата и по-дългогодишната любов, бай Моньо чества всеки ден. Тя е с немската красавица, с която е неразделен вече 47 години от всичките 53. „Красавицата“ била една от първите машини с електроника в „Арсенал“.
Знаят си всичко, верни са си, не са си изневерявали, нито са се разделяли. Единствено с годините красавицата от време на време се опитвала да погажда номера на бай Моньо. Засега обаче й държи юздите. Справя се.

Голяма любов. Професионална. И по-дълга от житейската. И често – по-всеотдайна.

Макар животът така да се е увъртолил около Монката, че все да има за кого да се грижи и кого да мисли.
Координатно-пробивната немска красавица и Симеон Железчев си служат вярно.
Единият гони точност, другият брани марка. И качество.
И в двата случая без знания и всеотдайност не става, казва старият майстор и с тъга нищи проблемите на днешното професионално образование. Което и след 12 години, често и след универститет, пак не давало добър плод.
За тази работа, освен мерак, и знания трябват, казва Монката. А и учителите били важни. На своите той дължи всичко в работата си до ден-днешен. Научили го читаво на техниката. Признава, че щял да си тръгне щастлив, ако успее да обучи млад човек, който да му поеме работата. Такива идвали, но не оставали дълго при застаряващата немска красавица. Момчетата имали желание, но... не се получило. Единият станал сервитьор, другият намерил друга работа във фирмата.

Монката попада в „Арсенал“ през 1966 година. След като просто дошъл на гости на роднини в Казанлък, които вече работели във военната фабрика. По това време младежът бил работник в автосервиз в Котел. От дете обаче имал проблем със слуха заради прекаран менингит. Майсторът в сервиза казал тежката си дума на иначе схватливия и с техничарски нюх работник: „Монтьорската работа по двигателите с вътрешно горене е като музикантската - трябва да имаш ухо да чуваш колата“. С намаления слух на Симеон Железчев това си било сериозен проблем. Затова и не се учудил много, когато го агитирали роднините за работа в оръжейницата. Не след дълго почнал работа в същия завод. На координатна машина - по-малка, по-кокетна и английска. В съседно помещение.

На мястото, където работи сега, през 1966 година, когато дошъл в завод „Фридрих Енгелс“, имало поляна. После създали новия корпус, преместили машините, дошли и немската красавица и Монката.
Дължи много в занаята на първия си майстор и наставник Димитър Генчев от Енина. Той му дал основата на уменията. Монката е благодарен за тези уроци. Да имаш добър учител в занаята си е богатство, споделя майсторът, който пък е своеобразен учител на технолози и конструктори - благодарение на своя дълъг практически опит.
Когато дълго си другаруваш с метал и той ти говори, така знаеш кой материал как се чувства при обработката, кои за какво са по-добри, „чувам ги“ как вървят, казва майсторът на цех 120 на Завод 6.
За повече от половинвековната си работа в „Арсенал“ е получавал награди. Бил е и в Алеята на славата на фирмата.

Още по-скъпи са му обаче житейските награди. Уважението на колегите му, любопитството на младите. Другарува си с всички. И много харесва младите си колеги. Търсят ме момчетата, идват тук, разтушваме се, смеем се. Имам си чалъми за всички, казва бай Моньо, който не пропуска да сподели налазилата го тези дни радост - внукът му, кръстен на баба си Славка, навъртял 19 години. През май ще е абитуриент. И бай Моньо много държи да е на крака и той да купи костюм за бала на внука.
Зад това му желание издайнически наднича умела свита сълза - от радост и болка по липсата на скъпи на сърцето хора. Които бивало да споделят тази радост.

После бързо превключва на шегаджийска вълна. Имал си специален цяр за припрените. На колона в помещението, в което работи, стои пожълтяла вестникарска изрезка на шимпанзе. И ведър надпис за досадници и нерваци. Има си и Черногорска библия с 10 заповеди, препечатани от стар брой на вестник „ Труд“. Бай Моньо особено държи на 8-та: „Когато случайно ти се прииска да поработиш, седни, почини си и ще ти мине“.

Не обича припрените работи. Оръжейното производство било голяма работа и никак не лесна и с нерви и ядосване не се стига далеч, казва ветеранът.
Той самият трудно се ядосвал.
Но пък бил иначе голям инат: кажел ли нещо, отсичал. Така сторил с цигарите. Зарекъл се на 01. 11.1981 година, че повече няма да посегне към фас и... така станало. Миналата есен чествал 37 години без тютюнев дим.
Не бил обаче и светец, нито венчан в кръчма. Всичко било с мярка.
Ниже портрета си Монката с неподкупна и по детски ведра усмивка. Трудно й се устоява.
Независимо дали си машина на 47 или нищо не вдяваща от координатно-пробивни машини... жена.

Със същата усмивка, леко сконфузено и примирено, признава, че вече нямал време за мечти. Оттекло времето за това.
После лицето му грейва, защото: „Ако дойде нова машина и млад човек с хъс и мерак за работа, ще го обуча със сърце и ще си тръгна“, казва бай Моньо.

А дотогава всеки ден ще си бъбри на неговия си тих език с координатно-- пробивната немкиня, ще сече математическите сметки с точността на компютър и ще „меси“ метала с 5 микрона точност.

Какво да го правиш? Голяма любов. 53-годишна. Тя на 47, той на 73.
И още се искат.

* Материалът е от новия брой на в. "Трибуна Арсенал"