В „Подкрепа” е от самото създаване на синдиката в България. Преживяла е 17 стачки, била е в епицентъра на поне 6 като председател на синдикалната организация на ”Подкрепа” в регион Казанлък. Участвала е в преговорите за колективно трудово договаряне в почти всяка структура на територията на общината. В продължение на 20 години е председател на СРС „Подкрепа” – Казанлък. Това е Цветанка Пискова.
Завършила е Русенския университет „Ангел Кънчев”, специалност „Технология на машиностроенето“. Работила е 16 години като инженер в ЗИНО АД. Била е отговорен конструктор на машини, внедрени в ДСО „Хидравлика”, „М+С Хидравлик”, „Шипка”, „Капрони” и в заводи извън Казанлък. Направила е редица рационализации, за които има издадени сертификати. В професионално отношение бъдещето й на инженер е повече от обещаващо. Но избира синдикализма.

- Г-жо Пискова, как се случи да изберете тежкия път на синдикализма, особено в първите години на демокрацията, пред обещаващата професионална кариера и уюта на семейството?

- В зората на демокрацията организацията на КТ „Подкрепа” в ЗИНО бе една от първите в Казанлък, така че идеята „Подкрепа” при мен е още от 1989 г. Това беше период на стагнация в машиностроенето. Масово започнаха протести и се появи надеждата, че нещо ще се промени. Бяхме запленени от идеята за демокрация. Станах член на СДС – по това време „Подкрепа” и СДС бяха едно цяло. Първоначално бях председател на регионалния синдикат на машиностроителите, после бях избрана за регионален секретар в Изпълнителния съвет на Синдикалния регионален съюз, след което бях избрана за председател на регионалната структура на „Подкрепа”.
В началото ми беше трудно. Имаше много стачки. Не само аз, и други председатели понесоха тежестта на тези наистина мащабни протести. Като председател на СРС „Подкрепа” съпреживях стачките в „Руно”, „България – К”, „Българска роза-Севтополис”, ДЗИ. След това ми беше много трудно при някои работодатели да осъществя диалог в новите организации, които възникнаха. „Подкрепа”бе приемана навсякъде на нож, все едно, че сме заплаха за работодателя, което не е така.


- В първите години на прехода синдикалното движение бе сериозен фактор в обществения живот на България. Днес като че ли не е на мода?



- Синдикализмът днес е твърде неглижиран, защото управляващите през всичките тези години се погрижиха да формализират социалния диалог до степен на уведомителен. Освен това хората не вярват на никого - нито на политици, нито на синдикалисти. Предавани са и от едните, и от другите. Но не трябва да се слагат всички под общ знаменател. В началото правехме много стачки, но от позицията на времето разбрахме, че смяната на един ръководител с друг по същество не решава проблемите на работниците, а трябва да се търси диалог, ефективни решения и да се отстояват правата на работещите по социалния пакет от закони и по КТД – това е нашият най-важен инструмент.


Заложихме на обучението, защото не можеш да седнеш срещу работодателя, който винаги е компетентен, и да се съгласяваш с всичко, което ти се предлага. Трябва да се работи с икономическа информация и най-вече с нормативната уредба, която ни дава определени права по специфични въпроси. Най-важното е да докажеш, да се аргументираш за това, което си поискал, за да го постигнеш.

Много от работодателите не са наясно с голяма част от изискванията за безопасност и здраве, както и някои наредби, свързани с колективното трудово договаряне. Срещала съм работодатели, които ни заявяват, че синдикатите нямат право да знаят какви са работните заплати и да договарят такива, което е абсолютен нонсенс. Затова се налага да доказваме тези неща на някои работодатели, да им цитираме наредби, за да им покажем докъде се простират нашите права.

- За тези 26 години какво загуби и какво спечели синдикализмът?

- В началото на демократичните промени имаше надежда, огромна обществена енергия и възможности за въздействие. Дори и по онзи кодекс от времето на Тодор Живков синдикатите имаха огромни права, в т.ч. и да сменят работодатели. Оттогава досега, всички промени, които са направени, главно в Кодекса на труда, са ограничаване правата на работниците и служителите. Една-единствена поправка в наша полза, която ние извоювахме с цената на един огромен 20-хиляден митинг в София, е за ограничаване на верижните срочни договори. По принцип, синдикатите не се харесват на управляващите. Но не може в световен мащаб това движение да бъде зачеркнато. В противен случай работникът ще бъде принуден да бъде изправен срещу работодателя и сам да се защити, което е трудно. Бъдещето е на разяснителна работа и дела, за да докажем, че може да ни се вярва.

Винаги ме радва фактът дори само един човек да спасим от уволнение – свързано е с борби и съдебни институции. Имаме много такива случаи, където уволняват председателите на новоучредени организации с цел унищожаването им. Винаги успяваме да спечелим било съдебно дело или дело в комисията за защита от дискриминация. Радват ме и успехите, които постигаме в колективното трудово договаряне.


- Като продължение на последните Ви думи, какви са взаимоотношенията между синдикати и работадатели в Казанлък?

- Работим в добър диалог и постигаме договореностите с консенсус с повечето работодатели. Бих посочила „Арсенал” АД, където имаме едни от най-добрите постижения. По нашите критерии за синдикализация постигнахме големи успехи.

В Община Казанлък също може да се каже, че имаме успехи, защото е важно е да има рамков договор по всички направления в общината. Макар че е доста труден диалогът там, подписани са КТД за учителите, за културата, за здравеопзването. Постигнахме увеличение на заплатите в културата, детските ясли, администрацията. За учителите нещата се решават на национално ниво, но по отношение на отпуски и други клаузи е налице известен напредък.


Дори имаме предложения за награждаване на синдикалисти. Предложение получихме от ръководството на „Арсенал”, както и от директора на „М+С Хидравлик”, който оцени ролята и компетентността на нашите председатели по време на колективното трудово договаряне. Кметът на община Казанлък също излезе с предложение да бъдат наградени изявени синдикалисти по време на Празника на розата. Към момента това отличие най-много заслужава председателят на Фирмената синдикална организация на „Подкрепа” в „Арсенал” АД Любомир Лалев. Там наистина се работи активно, има много заводи с различна специфика на труда, но навсякъде диалогът с работодателя е на много добро ниво.

- На национално ниво „Подкрепа” има ли оценка за работата на правителството?

- „Подкрепа” винаги дава оценки и те винаги са били критични. По принцип на на синдикатите това ни е работата, ние сме червената лампичка.



В момента срещаме разбиране и няма напрежение между синдикатите и правителството. Но критикуваме правителството за някои несполучливи реформи – например здравната реформа. В момента има протести, много наши структури са навън, включително и членове на синдикат „Подкрепа” в болницата подкрепят протеста на своите колеги.


- В контекста на политическата ситуация в Европа, как синдикатите оценяват мигрантската криза?

- Конфедеративният съвет на КТ„Подкрепа” има становище по всички въпроси, в т.ч. и по наболелия проблем с бежанците, защото ние поддържаме контакти и работим със синдикатите във всички европейски страни. Общото становище на европейския социален и икономически съвет, където са представени синдикати, работодатели и НПО, е, че миграция трябва да се управлява правилно. Да се засили сътрудничеството между страните-членки по този въпрос и главно да се засили контролът по външните граници на ЕС, за което е необходимо съответно финансиране. Що се отнася до интеграцията на вече приетите бежанци, необходими са политики относно валидизацията на знанията и уменията им и справедливо участие в трудовите пазари. Така може да се компенсира спадащият коефициент на населението в трудоспособна възраст в Европа. Най-добре е конфликтът да бъде прекратен и хората да се завърнат по родните си места, както и да бъде разрешен въпросът за справянето с хуманитарната криза. Струпването на голяма маса от хора в Европа не е решение на проблема.

- Повод за радост за Вас е....


- ...комуникацията с хората.


Радва ме и фактът, че сме оценявани като синдикат в чужбина, дори на международно ниво оценката е по-висока отколкото на национално. Ето, на 24 април френска синдикална делегация ще посети Казанлък и ще направим приемен ден, в който могат да се задават въпроси за правата на работниците във Франция. Доста наши съграждани работят там и трябва да знаят към кого могат да се обърнат. В някои държави като САЩ държавата финансира обучението на синдикалистите. В други страни от Европа също финансово се подпомагат синдикатите от държавата, за разлика от България, където се финансират партиите.


- А в личен план ?

- Работата ми на синдикалист неминуемо остава някакъв белег в семейството. Давам си сметка, че и в семейните отношения се опитвам да налагам някакви правила. Съжалявам, че не ми остава много време за семейството и за двамата ми внука, но всички вкъщи знаят, че много ги обичам.