За Паметника на Свободата решение взема Първото българско Народно събрание

- Малко хора в България си спомнят, че идеята за построяването на Паметника на Свободата за първи път е коментирана по време на заседанията на учредителното Народно събрание в старата българска столица Търново през зимата на 1879 година. От историята знаем, че съгласно решенията на Берлинския конгрес от лятото на 1878 година трябва да бъде свикано първото българско Народно събрание, което да изработи бъдещата българската Конституция, т.е. Конституцията на Княжество България. Заседанията на учредителното Народно събрание започват в Търново в началото на 1879 година. Поради някаква причина, паралелно на разгорещените дебати за основния закон на Княжество България, в началото на февруари 1879 година д-р Стефан Берон прави изказване, че там някъде на билото на Стара планина трябва да бъде издигнат монумент, който да увековечава жертвите, които са дадени за извоюване на Българското Освобождение. Започва дебат, разбира се, против не е имало, в който се включва и Петко Рачев Славейков. Д-р Стефан Берон предлага този паметник да бъде изграден там, където е сега – на връх Свети Никола, наричан днес връх Шипка.

и то не на кое да е, а на това, което изработва първата Българска Конституция. Като се замислим, този паметник концентрира в себе си много – това е най-големият паметник, свързан с преклонението към тези, благодарение на които България съществува днес като свободна и независима държава.

В изказванията си обаче първите български народни представители правят няколко важни уточнения. Конкретната задача е да се увековечи паметта за всички онези, загинали по време на Руско-турската освободителна война и във вековете назад, допринесли да се съхрани българският народ, да бъде извоювана българската независимост и възстановена българската държава. Петко Рачев Славейков казва, че този паметник трябва да напомня на бъдещите поколения за нереализираното Българско обединение, което за съжаление не става факт след Руско-турската освободителна война 1877-1878 година. Когато вървят тези дебати, решенията на Берлинския конгрес вече са в сила и същестува автономното Княжество България и васалната на турския султан област Източна Румелия, т.е. втората Българска държава на юг от Стара планина. А границата между двете български държави е вървяла по билото на Стара планина.

Нещо повече, върхът се вижда от двете страни на Балкана и българите, виждайки го, да знаят, че имат дълг към българското национално обединение.

По стечение на обстоятелствата Паметникът на Свободата днес се намира в естествения географски център на нашата страна. Когато човек се изкачи на последната панорамна площадка, буквално вижда във всички посоки нашата Родина – Родопите, Рила, Дунавската равнина. За съжаление, едно от предназначенията на Паметника е да напомня за нереализираното национално обединение, което все още не се е случило. Но, така или иначе, той изпълнява своята функция – от една страна, е един маяк, който ни насочва като народ в правилната посока, а от друга страна е като котва, която ни държи здраво на земята, за да не правим онези грешки, които нашите предци са допускали.

- Решението е взето една година след Освобождението от османско владичество, а самият паметник е открит едва през 1934 година. Защо, според Вас, се е случило така?

- Самият паметник има дълга история. За съжаление, след като е взето това решение през 1879 година, до конкретното построяване на паметника трябва да минат повече от 5 десетилетия, което доказва, че хубавите неща в България по някакви причини стават бавно. И през 80-те, и през 90-те години на миналия век спорадично са започвали дебати по въпроса, особено в началото на 20 век по повод предстоящото отбелязване през 1902 година на 25-ата годишнина от обявяването на Руско-турската освободителна война и боевете за отбраната на Шипченския проход. Но нещата не са стигали до своя край. И така, до 1920-1921 година, когато две години след злополучния за нас край на Първата световна война този въпрос е сложен на здрава основа. Създаден е Инициативен комитет, който трябва да осигури и набирането на средствата, и да организира конкурсите какъв да бъде видът на паметника, и да организира всички строителни дейности. Основният камък е положен през 1922 година на връх Свети Никола, строителството започва през 1926 година и след много перипетии, в рамките на четири години, то завършва благополучно през 1930 година. Основните дейности по строителството са приключили, същата година е монтиран и лъвът на северната фасада на монумента.

Любопитното обаче е, че освещаването и откриването на паметника също се забавя. Трябва да минат още 4 години, за да стигнем до датата 26 август 1934 година, когато в присъствието на цар Борис III, на правителстовото, на дипломатическия корпус и представителни части на Българската армия и многохиляден народ, паметникът е осветен и тържествено открит. Вероятно това откриване е единственото място, на което до момента се събират толкова много българи, не мога да се сетя за друго подобно събитие. От сведенията, с които разполагаме, се говори за десетки хиляди, които са посетили върха и са участвали в тържествената церемония.

- Моята хипотеза, която все още не съм потвърдил документално, е, че през 1934 година се случват много важни събития както във вътрешно-политически, така и външно-политически план за българската държава. В началото на февруари същата година в Атина е подписан т.нар. Балкански пакт, с който четирите съседки на България – кралствата Румъния, Югославия, Гърция и Турската република се договарят, че границите, установени с Ньойския договор през 1919 година на Балканите са ненарушими и ненакърними. Това е връхната точка на международната изолация на България след Първата световна война. Няколко месеца по-късно, на 19 май 1934 година в България е организиран и успешно проведен военен преврат. Вероятно тези две събития имат отношение към това защо се е взело решение паметникът да бъде тържествено осветен и открит точно през 1934 година, август месец. Според мен, новият режим, чиято политика започва да „скърца” към края на лятото, търси възможности за едно такова голямо, патриотично мероприятие, с което да стабилизира управлението си. А от друга страна, във външно-политически план България показва, че българският дух е непоколебим и несломим и че България никога няма да се примири с това, което несправедливо Велките сили и нашите балкански съседи са ни наложили през 1919 тодина. А този паметник олицетворява точно тези борби.

а както е известно, в неговите редици са воювали българи от всички области на Балканите, където живее нашият народ. От делтата на река Дунав в Добруджа до Костурското езеро, далеч, далеч в Западна Македония. И откриването на паметник, който се нарича Паметник на Свободата, на чиято фасада се извисява най-големият лъв, който съществува въобще в България и до наши дни като скулптура, е трябвало да покаже на външния свят, че българите не са народ, който е прекършен и ще продължи да се бори за окончателното извоюване на онова, което през 1877 година не можа да стане факт.

Предстои работа, и се надявам, че тази хипотеза, която развих, документално може да бъде доказана. Така че, Паметникът на Свободата и цялата тема за увековечаване паметта на загиналите за Българското Освобождение има много аспекти, които все още не са достатъчно добре осветлени и намирането на отговорите би ни помогнало в нашето ежедневие. Да намерим верния път, в който България трябва да се движи. И да постигаме това като общество, към което всички се стремим – добре уреден, спокоен, социално стабилен живот, който да гарантира просперитета на всеки един българин и да даде възможност на всеки, според качествата и способностите си, да създаде своето семейство и да постига целите и задачите, които е поставил пред себе си.