За “Основите на мира”  и Българското княжество


Още в края на 1877 г. на главнокомандващите руските Дунавска и Кавказка армии е изпратена “Инструкция на Александър II от 17/29 декември 1877 г. за условията, при които ще се водят преговорите с турските пълномощници за сключване на примирие”. Тя е основата, върху която се провеждат и първите преговори за примирие в Казанлък на 8/20 и 9/21 януари 1878 г. Първоначалната неотстъпчивост от турска страна е преодоляна след януарското настъпление на руските войски. В 18 часа на 19/31 януари 1878 г. в Главната квартира на Действащата руска армия в Одрин главнокомандващият Н. Николаевич и пълномощниците на султана подписват “Протокол за приемане на предварителни Основи на мира между Русия и Турция”, повече известен като “Основи на мира”. След час е подписано и примирие, слагащо край на военните действия и определящо демаркационната линия между руската и турската армия.


Още в първия член на “Основите на мира” се постановява едно принципно положение, към постигането на което преобладаващата част от българското общество се стреми през последните две десетилетия, предхождащи войната: “България в границите, определени в съответствие с принципа на мнозинството от българското население, които в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, определени от Цариградската конференция, ще бъде преобразувана в автономно княжество, плащащо данък, с национално християнско правителство и местна милиция. Отомански войски няма да бъдат разполагани повече там”. Недвусмисленият текст в този първи член е старата руска позиция, с която Н. Игнатиев започва преговорите с английските си опоненти в дните, предшестващи официалното откриване на Цариградската конференция в края на 1876 г. Такова положение е принципно нежелано от Лондон и Виена, но е аргументируемо. Границите на Българското княжество според “Основите на мира” съвпадат с признатия от султана диоцез на Екзархията – българската протодържава. Същите територии са включени в двата автономни български вилаета и според общите решения на Великите сили на Цариградската конференция. Но в одринските “Основи на мира” през 1878 г. липсва вътрешната линия север-юг, разделяща признатите от султана и от Великите сили през 1876 г. български земи на две части. Това отклонение от общите договорености в Цариград от края на 1876 г. (налагането със сила, на които е официалната мисия на Русия в тази война) не се харесва на Великобритания и на Австро-Унгария, но е напълно естествено от руската гледна точка на победител, а и съвпада с българските национални интереси. Големите страдания и жертви на местното население, както и руските военни успехи, оправдават включването на признатите от всички меродавни фактори български земи в едно единно, макар и васално на султана, Княжество България. Това отклонение би било по-защитимо, по-реалистично да стигне до, макар и ревизирано, утвърждаване от Великите сили на предстоящия им общ конгрес, защото почива на вече заявеното им в края на 1876 г. общо съгласие, че именно това са границите на българската нация. Докато санстефанските граници на българската държава, които (това вече всички признават, макар и с неохота) не съвпадат нито с екзархийския диоцез, нито с границите на цариградските два вилаета, категорично не се приемат от другите Велики сили и на Берлинския конгрес, са радикално променени в ущърб на България.


Анализът на “Основите на мира” показва, че значението на това официално руско-турско споразумение като стъпка към окончателния изход от войната е твърде важно. За първи път именно в този исторически документ се говори за създаване на Българско княжество, и то върху принципа на етническото мнозинство. Дори и в минималния си вариант – на основата на решенията на Цариградската конференция от 1876 г. – границите на Княжество България според “Основите на мира” не се отклоняват от утвърдените с екзархийския ферман от 27.02.1870 г. и с допитванията след това и международноправно потвърдени от Великите сили в Цариград през 1876 г. официални граници на българската нация. Одринските “Основи на мира”, макар и нехаресвани от Виена и Лондон заради почти целокупното включване на българското национално землище в новото Княжество България, не отблъскват така западните Велики сили, както санстефанския прелиминарен мир. Известно е, че официално оповестените възражения на Австро-Унгария срещу “Основите на мира” не се отнасят толкова до съдържанието им, колкото до грубото нарушение от руска страна на договореното в Райхщад (1876) и подписано в Будапещенската руско-австроунгарска конвенция (1877) положение за колективно решаване на изхода от войната. Одринските постановления от 19/31.01.1878 г., получили подкрепата на германския император и на канцлера Ото фон Бисмарк, съвпадат с официалната мисия на Русия, отредена ѝ от Великите сили в навечерието на войната – да наложи със сила на “непослушната” Османска империя решенията на европейския концерт от Цариградската конференция за преодоляване на поредната Източна криза чрез предоставяне на автономия на недоволните от османското управление балкански народи. Неслучайно одринските “Основи на мира” предвиждат и признаване независимостта на Черна гора, Румъния и Сърбия, както и автономия за Босна и Херцеговина.


“Основите на мира”, предложени от победителката Русия и приети от победената Османска империя на 19/31 януари 1878 г., имат основополагащо значение за изхода от войната. Преди всичко, те имат това предимство, че са по-защитими в предстоящите трудни дипломатически преговори между Русия и другите велики сили. Принципът, по който се определят границите на Княжество България в този документ, не се различава от общоприетите от Великите сили принципи за границите на българските два вилаета на Цариградската конференция, а това всъщност е признатият от султана, а и от Великите сили, диоцез на Българската екзархия. И обратно – “сваляйки картите си” чрез санстефанските прелиминарии, предоставящи ѝ възможност за мечтания излаз на топло море през “временно” окупираното от руски войски Княжество България, Русия ускорява изолацията си след “европейския концерт” с оглед предстоящия конгрес и сама затруднява превръщането на военните си успехи в трайни политически резултати.

проф. д-р Петко Петков, преподавател по история във Великотърновския университет




Първоизточникът на статията е http://www.dnesbg.com