Непознатата История - генерал Иван Вълков

Някак между другото, забързани в ежедневието, от съзнанието си изпускаме важни дати. От миналато. Дати, превърнати впоследствие в събития, които са белязали един или друг живот. На хора, с диря в историята. А тя, последната – е безмислостно жестока, особено когато падне в плен на политическата конюнктура.
Нещо, което и в наши дни е неизбежно.
Всяко време иска Историята и фактите й да му служат. И всяка власт иска това.
Разбираемо.
Няма нищо по-силно от пропагандата. А тя не се вълнува толкова от фактите, а от ехото на тяхната интерпретация. И ефекта й.
То поразява повече. И винаги безотказно.
В странните откъм исторически прочит поредица септемврийски дни и поводи избираме едно, на пръв поглед минало, дори леко безлично. Макар че винаги е лично, щом става дума за човешки живот. Превърнато впоследствие в сериозна идеологическа дъвка. В пропаганда. В безмилостна машина за интерпретация на фактите.

На 2-ри септември тази година се навършиха 63 г. от произнасянето на смъртната присъда на генерал Иван Вълков - казанлъчанин, безспорно противоречива и ярка личност, със своя диря в националната ни военна история. И в местната. Именно той е виновникът Държавната военна фабрика да се премести през 20-те години на миналия век от София в Казанлък. Това става със специален Указ, докато той е министър на войната.

Животът на генерала, който в продължение на девет години е министър на войната, нееднократно е ставал причина за различни противоборства.
В името на историческата и обективна истина и защото всеки човек заслужава обективна оценка, още повече, ако е бил част от елита на страната, с помощта на историка от Казанлък Чавдар Ангелов, автор на дисертация за генерал Иван Вълков, плод на над 250 проучени различни документа, припомняме малко известни и неизвестни факти от живота на един безспорно голям българин, познал приживе силата на кръста между „Осанна“ и „Разпни го“.
Ангелов е амбициран да издаде своята работа на книга, за да стигне до хората събраната информация за генерала и на тази база да се направи стойностна и комплексна, честна оценка за личността на един достоен, по думите му, български офицер, какъвто е бил генерал Иван Вълков.




За отлежаващия във времето спор дали да вдигнат или не Казанлък и „Арсенал“ паметник на генерала...


Според историка Ангелов, в един по-подходящ момент, да. Но сега е рано за това. Определено обаче генералът заслужава обективност. Той е човек със своите приноси не само към Казанлък, а и към държавата. И не би следвало отношението към него да е само като към лидер на Военния съюз или като към министър на отбраната.
Отношението към него не трябва да се базира и на изключително селективната информация от съдебния процес срещу него, на който той става жертва през 1954 г. По време на този съдебен процес Политбюро на ЦК на БКП, който лично дирижира целия процес на следствието и го контролира, има много неща, които остават в секретните партийни архиви и в архивите на Държавна сигурност, до които човек вече може да има достъп.
Аз имах възможност да работя с тези материали по време на дисертацията си. Като чете човек, разбира колко гнусна може да бъде тази история. Политбюро решава кой да бъде даден на съд и кой не. Политбюро са наясно и са били в състояние да установят кои са били извършителите на репресиите в страната срещу левицата по онова време. По стечение на обстоятелствата, част от тези хора отварят вратите на Военното министерство на Девети септември 1944 г. и от царски офицери, с чин капитан-майор, са станали червени генерали. Само някои от имената: Тодор Тошев, Стоян Трендафилов, Марко Атанасов, Крум Лекарски.

Малко известен факт от биографията на генерал Вълков е, че има огромни заслуги за развитието на геодезията като наука в България.


След Ньойския мирен договор ген. Вълков е началник на Държавния географски институт, който по него време е подчинен на Военното министерство. /Бел. ред. - Сега това е Националната топографска служба в град Троян/.
Генералът се запознава с договора от Ньой и забелязва, че никъде в него не е посочено какво страната ни ще може да прави в областта на кадастъра и геодезията и какво ще бъде развитието в тази посока на страната. Той предлага на правителството /тогава на БЗНС/ да поеме изцяло и гражданската геодезия, не само военната. Българското правителство приема това и така на практика ген. Иван Вълков е човекът, който разработва една дългосрочна програма за геодезическото заснемане на територията на цялата страна. И тази програма продължава да се изпълнява и до днес. Тя е толкова мащабна, че още не е завършена.

Това има отношение към прокарването на пътища, ж. п. линии, напоителни канали, цялата инфраструктура на страната. Това заснемане става под личното ръководство на полковник /тогава/ Иван Вълков. Той се противопоставя на идеята кадастърът да бъде даден и направен от една немска фирма срещу сумата от 3 млн. лева през 1919 - 1920 г. и настоява кадастърът да бъде изработван от Държавния географски институт. Генералът, като военен човек, съобразява, че това е въпрос на държавен суверенитет и не е редно чужда страна да има достъп до тази информация.
Благодарение на него кадастралното заснемане започва да се извършва от българи.
Пак благодарение на него част от юнкерите, съкратени от Военното морско училище, той взема при себе си в Географския институт и те започват да се обучават. Стават инженери-землемери и първите 7 най- добри са изпратени да учат в Италия, Германия като геодезисти, със задължението, като се върнат, да работят определени години в Държавната географска служба. На практика така той полага основите на българската геодезическа школа.


Генералът и Казанлък

Не може да се отрече, че именно пребазирането на военната фабрика от София в Казанлък, което става със специален закон и не без сантимента на генерал Вълков, води до цялостна промяна на целия облик и поминък в района. Променя се ифраструктурата, налага се промяна в образователната структура, нивото на заможност на населението, на поминъка. Казанлък дължи просперитета си и последващата си слава на промишлен град именно на това - от едно земеделско градче, свързано с розопроизводството, той се превръща в промишлен град.

сн: Откриване на първото национално жамборе (събор) на скаутите, на което присъстват министрите: Александър Цанков, генерал Иван Русев, Петър Тодоров, генерал Иван Вълков, зап. генерал Владимир Вазов, полк. Константинов, кметът на София Георги Маджаров, заместникът му Иван Дечев и други, София, Борисовата градина, 31 август 1925 г.

Генералът и „Арсенал“

Първата и единствена до момента публикувана книга за генерал Иван Вълков е от 1997 г. Тя е дело на покойния дългогодишен учител и директор на Художественото училище Атанас Гърков. Издаването й е финансирано от „Арсенал“.

Генералът
Ген. Вълков е много интересна личност. Олицетворение на интересните и бурни времена, в които е живял.
Роден е през 1875 г. в Казанлък. Като пеленаче преживява погрома, който турската войска прави над Казанлък. Заедно със семейството си търси спасение на север от Балкана. Заболява тежко, но преживява болестта. При връщането си в града през 1877 г. семейството му намира опожарен и напълно разрушен дома си.
Свидетел е на Съединението на България, акт, който оставя дълбока следа в живота му.
Постъпва във Военното училище в София, завършва четвърти по успех от випуск от 104-ма души. Произведен е в първи офицерски чин, подпоручик артилерист, 4 години служи в Сливен. През 1900 г. печели конкурс сред още 20 кандидати и заминава да учи във Военната академия в Санкт Петербург, Русия. Там завършва Михайловската артилерийска академия. Българското командване оценява неговите заложби и му разрешава да запише курс по геодезия в Николаевската генералщабна академия.
До Балканската война той е единственият български офицер, завършил две военни академии. Съпругата му е рускиня, Лидия Зудилина. Ражда им се една дъщеря. През 1909 г. се връща в България и става преподавател във Военното училище. По време на Балканската война е началник-щаб на Източния сектор на обсадата на Одринската крепост, като заедно с ген. Георги Вазов са в основата на разработката на българската атака, която на 13 март 1913 г. завършва с успех и Одрин пада. Остава в Одрин и при избухването на Междусъюзническата война е назначен за началник-щаб на Българския гарнизон в Одрин. Съдено му е да стане свидетел на погрома, който турската армия извършва върху тракийските българи същата година. Това оставя дълбок отпечатък в съзнанието му.
Иван Вълков влиза в българската история и чрез киното. В единствения филм за Балканската война на Александър Жеков има епизод, озаглавен "Фердинанд посещава джамията "Султан Селим." Събитието е историческо за България и се случва четири дни след падането на Одрин. На 17.03.1913 г., заедно с генералите Михаил Савов, Никола Иванов и Георги Вазов, майор Иван Вълков получава високата чест да съпровожда българския цар Фердинанд и царица Елеонора при посещението им в знаменитата джамия, символ на Одрин.

При избухването на Първата световна война е назначен за началник на Оперативно отделение на Втора армия.
После става началник-щаб на две български дивизии - Седма и Десета. Така се случва в живота му, че впоследствие с част от хората, с които се противопоставя, е воювал рамо до рамо.
Като добър български патриот, той смятал, че пътят на развитие на България е Конституционната монархия, а не болшевишката република.
След Първата световна война, като много български офицери, става член на Военния съюз и, като най-старши действащ офицер на служба, е поканен да го оглави. Има дейно участие в Деветоюнския преврат. Там името му е свързано с убийството на Александър Стамболийски, на един срамен акт в българската политическа история.
Бил е 9 години министър на отбраната.
Освен за преместването на „Арсенал“ в Казанлък, има още една заслуга: по негово време е възстановена тайно довоенната организация на Българската армия, дивизионната организация на българската армия през 1927 г.
Има значителен принос за създаването на химическите войски в нашата армия, които се създават първо в „Арсенал“ през 20-те години, макар че по силата на Ньойския мирен договор такива държавата не бива да има.
Негов личен принос е създаването на социалното военно законодателство, което се приема и има за цел да облекчи положението на пострадалите от войните и техните семейства. Приема се и Закон за подпомагане на пострадалите от войните през 1925 г.

На практика животът на ген. Вълков е олицетворение на Третата българска държава. Съдбата му е показателна за това - какво се случва с буржоазния български военен политически елит след 1944 г.
Голяма част от този елит е ликвидиран още в началото на 1944 г. Осъден е на смърт чрез разстрел на 2-ри септември през 1954 г. от т. н. Народен съд.
Впоследствие, по стечение на обстоятелствата, 20 дни след произнасянето на смъртната му присъда, Президиумът на Народното събрание заменя смъртната му присъда с 20 години лишаване от свобода. Тогава генералът е на 79 години. Предвид възрастта му, това било равносилно на смърт.
Изпратен е първо в Пазарджишкия затвор, а после е прехвърлен в Старозагорския. Умира там на 20 април 1962 г.


Защо БКП не убива генерал Иван Вълков?

/От архивите/
Отговора докторът по история Чавдар Ангелов открива на 12 август 2014 г. в Централния държавен архив, в описа на фонда на Вълко Червенков.
В анотация на писмо от Вълко Червенков до човек от Петрич, в което той пише защо смъртните присъди на някои хора, сред които и на генерал Иван Вълков, са заменени с 20 години затвор.
В него Вълко Червенков пише до своя партиен другар. В резюме: „Да, вярно е, че тези са извършвали това и това, но понеже международното положение и вътрешното положение на нашата страна е стабилно, това не предполага необходимост от изпълнение на смъртните присъди. Ако нещо се наложи, можем да ги извадим и да ги ликвидираме“.
Ето, по тази причина, колкото и жестоко да звучи, ген. Вълков не е убит. Това показва, че целият процес, който се е състоял през 1954 г., не е имал за цел да установи истината като факти, а е имал за цел да наложи конкретния партиен прочит отстрана на БКП за някои конкретни личности или събития, случили се в държавата ни. Не бива да се забравя, че присъдите от т. н. Народен съд са били задължителни за всички държавни органи, в това число и съдилищата. Тоест, чрез тази присъда и Съдът казва: ето, това е истината.


Ордените на генерала

Военен орден „За храброст“, Княжеский орден „Св. Александър“ I и III степен, Народен орден „За военна заслуга“ I и II степен, Орден на Руската империя „Св. Станислав“ III степен, Орден на германската империя „Железен кръст“ I и II степен, Орден на Австро-Унгария „Желязна корона“ III степен и Орден „Кръст за военни заслуги“ III степен, Орден „Железен полумесец“ на Османска империя.

Дири за генерал Вълков тук

Гробът на генерала е в София. Препогребан е там през 1970 г., след като тленните му останки престояват 8 години на територията на старозагорските гробища. Не е вярно, че родата му се е отрекла от него след произнасянето на присъдата от Народния съд, каквато популярна история се тиражира десетилетия вече.

Запазени са данни от спомени на свещеника, който извършва опелото на погребението на генерала, че на него присъстват две добре облечени дами, дъщеря му Анна и снаха му Лили /жената на брат му/. През 1970 г. семейството получава разрешение да бъде препогребан в София.
От съхраненото персонално досие на генерала става ясно, че дъщеря му е писала поне на трима български министър-председатели с молба, предвид здравословното му състояние, да бъде освободен. Анна Вълкова пише до Вълко Червенков, до Васил Коларов, до Георги Димитров, до няколко вътрешни министри. Изпращала му е редовно колети, но често те са връщани с различни мотиви.
До смъртта си, в килия в Старозагорския затвор, генералът поддържа една и съща теза по определени въпроси, задавани в годините. Умира съсипан от унижения и издевателства, от болести, почти сляп, на 87 години.


Според историка, „нужна е обективност за събитията и хората в България, особено към българските офицери, воювали в 4 войни и голяма част от тях след Девети септември 1944 г. - заклеймени като фашисти и предатели. Те не заслужават това. Тези хора са преживели ужасите на толкова много войни“.


Ще прочете ли Времето Утре обективно Днес?


Сега е важно да се пише. Да се оставят факти, следи, дири.
Има много запазени неща. Има много подобни съдби на офицери като генерала от Пехотата Иван Вълков. И дойде времето да се говори и пише за тях. Изучавайки персонално живота на тези хора, ще научим много интересни неща за случилото се в държавата ни и за развитието на политическия живот у нас.
Дребен детайл: Кимон Георгиев, който е и министър-председател на България, има много преплетен живот с живота на казанлъшкия генерал. Но Георгиев умира в леглото си, погребан с почести, а генерал Вълков - в затвора.

Това не е апотеоз за Иван Вълков. Но е редно да имаме един и същи аршин. Още повече, когато става дума за история. И хора от и в историята.

Човек не е черно-бял. Винаги е с нюанси.

В материала са използвани факти от разговор с автора на докторската дисертация, посветена на живота и делото на генерал Иван Вълков, Чавдар Ангелов.