На добър път, Големанов!

Мандатът почна без него.

Макар че от години се бе превърнал в една от емблемите на казанлъшкото местно самоуправление. Един вид талисман. Често и с ръце в джобовете. Бяхме свикнали да го виждаме пред сградата на Общината в Казанлък, където обикновено се свежда „в резюме“ най- важното, което става ВЪТРЕ. В пряк и много по-често, в преносен смисъл. Не можехме и без пиперливия му хумор, който всъщност правеше хирургически точен разрез на случващото се или на отделна персона. Докарваше го и откъм фасон на кмет. Винаги. 30-те години, в които е част от пейзажа на местната власт в Казанлък, сменяйки от времE на време само началствата, но все големи, са пълни с подобни истории. Една от друга по-забавни и по-поучителни. Беше еталон за стил. С безупречния си външен вид респектираше дори големци, придошли от някъде и останали за малко или повече.
Героят, за който ще ви разкажем в раздумката по Стъргалото днес, е Минката. Казано иначе Минчо Големанов. Несменяемият шофьор на кметове и председатели на Общински съвети от 30 години.
И без който започна новият шефски мандат за председателя на местния парламент Николай Златанов.

Минчо слезе от сцената на властта, по начина, по който идва на нея. Незабележимо. Просто като „личен състав ангажимент“. С края на мандата на предходния Общински съвет си тръгна и той. Шофьорът. Човекът, който знаеше много за всички, казваше само когато е нужно, нямаше нито едно нарушение, познаваше всички пътища на България, отбираше от протокол и никога не се облажи от близостта си с началствата. Във всичките години, преходи и периоди. С което всъщност заслужи и мерника ни тук.
Защото малцина са тези, които устояват на изкушенията.

Когато идва през 1988 година в общината, директно от НИТИ, поканен за поста шофьор от тогавашния кмет Христо Копчев, надали „другарят Големанов“ тогава е предполагал, че в тази сграда ще го застигне пенсионерската чест.
След Христо Копчев посреща новите времена пак зад общинския волан, пори пътищата на страната, пазейки грижливо тайните на не един и двама градски кмета, заместници и шефове на общински съвети. Возил е Бончо Сарафов, Теодор Митев, Иван Гороломов, Васил Самарски и Николай Златанов. Беше и половин пресаташе. Помагаше, отбираше от протокол, обноски, армагани.
Всъщност шофьорът Минчо разбираше от много работи. Можеше по ръба на панталона, начина по който правиш десен завой или по лъскавото на чорапа, да прецени що за властник и човек стои насреща. Казваше много само с един жест.
В кратката пауза, която направи отвъд общинските порти, по принуда и друго желание, в мандата на генерал Стефан Дервишев, излизайки от сградата обиден и огорчен, липсваше. Няколко години „въртя чекръка“ в една банка, редом до банкера Тончев, и после отново се върна на мястото си. И му личеше, че е там, в общината диша. Този въздух беше неговият. Затова и никой от хората, които го познаваха, не се учудваше на почти комичните разкази и случки, когато не веднъж и два пъти заради лъскавия му безупречен вид, по форуми в страната, го бъркаха с кмета на Казанлък и се обръщаха към него с „господин Кмете“. Който и да е той. Кметският фасон, който докарваше, му помагаше да се измъкне и от нарушения на пътя, когато го спираха полицаи, а Минчо бързаше за някъде си.
Беше галантен, джентълмен, душа на новогодишни и други ведомствени купони. Прочут с това, че сам си глади всеки ден ризите, простира и не признава женска намеса в изрядния си мъжки външен вид.
Бе от онези тихи дипломати по време на заседания или други ВИП срещи, които слушат, наблюдават и виждат и онова, което за куп хора остава невидимо. И го уважавахме заради това, че успяваше да запази това невидимо за себе си. Дискретността му в тази посока респектираше. И учеше. Тези, които идваха след него.

Минката.

Вчера отсътваше от залата. Нямаше го на последния ред, готов само при навдигането от стола на Шефа, да поеме към служебната кола. Винаги готов! Да пори пътищата на страната и да бъде там, където го повика службата.
Шофьор. В живота. И всеотдаен дядо. И непоправим зевзек. И добър баща. И мъж. От онези, които никога не ти дотягат, защото все ги няма. И приятел. От безценните. И колега, от тези, които помниш.
Затова липсва. И ще липсва дълго време. По простата причина, че винаги има и неповторими. Независимо, че за свършаване на работата все ще се намери човек.
С излизането на шофьора Минчо Големанов, от „Розова долина“ №6 си замина една епоха. Един стил. И един начин на живот. Като шофьор.
С надеждата, че и в новите си проекции ще се чувства уважаван, ценен и неповторим.
И с вярата, че винаги ще е на една ръка разстояние, ако забуксува колата на властта.
Каквато и да е. И който и да е.
Безаварийно каране, Големанов!

И на добър път!