Той се казва Ерол Осман Табак. По български паспорт. Кореняк казанлъчин. От 26 години има друго име- за новата му родина- Турция. Ерол Тунай. От Денизли. Затова и трудно местната турска общност се сеща за кой точно интересен човек разпитваме.
Само след 3 дни, на 2-ри септември Ерол Табак или Тунай, навърши 64 години. Дели ги на период български и период оттатък. Добре му е в Денизли. Защото там сега са най- близките му- жена, омъжена вече дъщеря, зет аптекар и отскоро малко внуче. Което скоро ще има и български паспорт. Трябва да стане европейски гражданин, казва Ерол, за който срещата ни е само броени часове преди да поеме отново за година напред към Денизли.
Откри го Мария.
На път от морето. Намерили общи творчески теми за приказка. Да го потърсим ни провокира клюкарникът Фейсбук, който знае всичко. Плени ни срещата с този упорит нашенец. Потърсил друг дом след т.н „пропагандни дни“и намерил смисъл, място, пари и простор за душа, ръце и очи в другата страна, но даващ мило и драго и да стори такава красота и тук.
Обеща.
И урокът, че когато много искаш нещо,имаш два пътя: или да си го купиш, или с доверие, старание, труд и упорство, да си го извоюваш сам.

Живот му е като урок

за това, че шансът, надеждата и бъдещето са винаги на една ръка разстояние. И светлина в тунела винаги има, стига да си досаттъчно смел да стигнеш до нея, без да се плашиш и да ти стигнат очите, да я видиш.
Сега е мастор.
Най- уважаваният майстор на дърво в района на Денизли. Кара скъпа „Тойота“, има огромен дом, ходи на работа, когато му е приятно, има време за кафе с авери и се чувства прекрасно. В свободата си. Творческата.



Преди да поеме и той в Голямата екскурзия от 1989 година при близки и роднини на юг, коренякът казанлъчанин прави закуски в Хлебозавода, после бели печки в промкомбината „Столетов“. След това е е стругар в „Хидравлика“ ,обяздва коне и служи като трудовак в поделението в Ягода. Покрай конете се среща с велик българин от онези години- покойният генерал Делчо Делчев. Генералът харесал местното турче и неговия другар Ахмет Ватан Север, които имали завидни постижения в конния спорт и талант за това. Дарил им два кон, за да работят турчетата с тях и да учат и други жеалещи на езда. Така 7 години.
Имахме успехи, получихме награди, после Ватан Север пое към Истанбул през 1978 година и .. нещата се провалиха, връща се назад в годините Ерол Тунай. Когато и той поема към Турция с жена и малко дете, на 16 юли 1989 година, всичко му било дошло в повече. На моменти преливало. Вярвал в куп неща и се надявал да му провърви на новото място. Тук оставил дом, приятели, навици и започнал в Денизли от нула. Турската страна го разпределила на границата за Адана, но той предпочел при родата – в Денизли.

8 години се мъчел да изпълзи от нищото.


Работел в голяма фабрика за желязо. Но от малък харесвал дървото. Обичал да го смесва с желязо и стъкло и да прави експеримент с тази странна на пръв поглед хармония. Получавало му се.
Също както с фотоапарата. С него станах човек, казва на шега Ерол, за който големият шанс и ден идва с Хашмет. Собственик на голяма фабрика за метални орнаменти. Там казанлъчанинът от Денизли дава простор на фантазията си. Започва да прави прототопи на различни скамейки, маси, огледала, свещници и всевъзможни мебели от дърво, съчетани с желязо и стъкло. Пращал творбите си по света. Търсели ги. Изкупил в района на Денизли всички дикани и колелета на каруци, спомня си за творческия подем Ерол. Бил щастлив. Вървяло му. Правел и пари. Замогнал се. И всяка година нещо го дърпало към България. И по-специално в Търничане. При великият дърворезбар и писател Христо Йотов.



Всяко лято Ерол пристигал тук, за по месец и отивал при бай Христо. Искал да го научи на занаят. Големият само чертаел и говерел, не давал на пришълеца да пипне нещо. Но го приютявал в дома си, станали приятели, бистрили различни теми, една от които любимата на бай Христо: за Настрадин Ходжа и Хитър Петър. Той е уникален човек, голям, казва днес за Учителя т си Ерол от Казанлък, който среща големият Христо Йотов благодарение на свой братовчед. Като видях какво прави, се разтреперех, спомня си за първата среща с учителя си Ерол. Тогава някъде назад в годините решил, че иска да научи това, което умее бай Христо. Затова и упорствал. Година, две, три .. всеки годишен отпуск идвал при бай Христо. На 8-мата година станало чудото. Майсторът решил да даде на упорития си ученик инструменти да опита. Да опитоми дървото и му вдъхне нов живот. И за единия, и за другия било магия. Учителят не вярвал, че е възможно такова човешко упорсво и жулание да се научиш, а ученикът, че чудото се е случило и той ще може да работи като доайена си. И да създава красота.


Светът стана мой,

казва с днешна дата за времето тогава Ерол, когато се връща от последния си урок при бай Христо с 186 снимки, запечатали всяко едно движение на майстора с неговите инструменти.
Наученото тук, отворило път за нов хляб там за Ерол. Помогнала и съдбата. През покойната му майка. На връщане от гроба й в Денизли, влюбеният в дървото мъж видял купища изсечени чинари. Домъчняло му. Сетил се за един от важните уроци на бай Христо: видиш ли отсечено дърво, огледай го от 6 страни, все ще видиш нещо. Видял. Бъдещото си. Новият си живот. Стигнал до местната общината, откъдето разбрал, че дървета се секат, за да отворят място на нов голям парк в Денизли. Поискал да направи нещо от изсечените дървета. За 3 дни направил красива пейка от изсечения чинар. С орнаменти. За парка. Видяха, че не съм празен човек и ми дадоха 62 тона дървен материал, зада направя различни дървени фигури и орнаменти за парка от тях. За да продавате на Съвета, му казали от стопанството на парка.
В Турция тепърва се отварят хората за подобни красоти, казва Ерол Тунай.Изградил 7 големи дървени композиции в новия парк на Денизли. Сред тях имало и 2 тотема за амфитеатъра. От изсечените чинари се родили бухал, морско конче, цветни композиции, родени от въображението му.
Грабна ли машината за дървото и длетото, не ме спира нищо, даже дискомфортът от диабета не чувам, признава Ерол. Който, за да е във форма и да се радва на дните си, върви по 8 киломтара пеша всеки ден от работа до дома, и обратно. И който мечтае да работи с елша. Ако тукашните елши бяха в Турция, а да знаеш какви красоти може да изскочат от тях, разсъждава на глас влюбеният в дървото. Който страда от това, че сега младежта, принципно сее изражда. Мъчно намирала очи за хубавото. И руши. И е нетърпелива. Затова гледа да търси утешение и красота в другите неща, които животът предлага. Незабележими красоти за бързащия човек и житейско спасение и вдъхновение за онзи, който иска да усеща живота. Ние сме погалени с перце от Бога, трябва да живеем живота, преповтаря думите на Христо Йотов неговият ученик от Денизли. Който всяко лято продължава да намира път към дома на Учителя си и невероятната баница, която леля Величка навърта за 27 минути.
И който никога няма да спре да повтаря, че най- хубавите му дни са дните, прекарани в дома и работилницата на твореца Христо Йотов, а безценните уроци, които търниченският странник му предал, ще помни до края на дните си. Че едно нещое станало, когато си изгладил дървото до степен такав, че имаш усещането, че се докосваш до рамо на жена.



Тазгодишното поредно лято на любов с дървото и раздумка с учителя Христо Йотов, за турчина Ерол от Денизли, завърши. С голям подарък. Безценен букет. От рози.
И непривично свенливо като за мъж, бърза да покаже новата си придобивка на едната си ръка, сторена лично от друг местен странник Румен Сомов. Вече съм спокоен, мога да ида при мама, там Горе, с китка, защото докато беше жива, едно цвете не й подарих, доверява парче от дълбоко интиминя си свят Ерол Тунай.
Който и този път пое към Денизли щастлив. Заради споделената и взаимна любов към дървото, с общото сърце и очи с майстор Христо и безценният букет рози. Три тотема, с които Ерол Тунай е щастлив и може да поеме накъдето го поиска ... животът. И така.. до следващато му лято тук.