Другарят Карастойков: За Социалиста - с Любов!
Доайенът на казанлъшките социалисти другарят Карастойков, днес няма да се качи на Бузлуджа. Но не защото Партията не е в сърцето му. Точно обратното – „Много боледувам за Партията!“, казва простичко той. В неговите 94 години Партията е нещото, от което той не се е отказвал никога. Няма нужда да ми го казва дори, още с влизането си в подредения му апартамент на „Петър Берон“ 22, виждам веднага на холната масичка нагласен за ежедневна лична радост почетният плакет „Ветеран на социалистическото движение в България“ с подписа на Сергей Станишев. Знам, че не го е сложил заради нашата среща. Димитър Карастойков е от ония социалисти-комунисти, за които „Винаги верни на Партията“ не е протъркан лозунг от времето преди 1989-та. Партията, за него е все едно, вярата му в Справедливостта. И Доброто. Тъй както Христос е Добро...А Карастойков е посветил живота си в раздаване на Добро. Или поне, винаги е опитвал да го прави. Съществуването на такива хора не ме изненадва. Изненадвам се от друго – в тоя спретнат и стегнат като струнка близо стогодишен социалист, откривам моя гимназиален учител по музика...Виж, ти!

Втора гимназия, днешната Хуманитарна беше училище с име. И железни до крайност учители. Двама-трима, по-скоро: две-три от тях още идват като кошмари в сънищата ми. Но другаря Карастойков не помня с нищо друго, освен с оная лекота и спокойствие, с която се носех из неговите часове като в облаци чист въздух след каторгата на химията и биологията. Нещо не ми се връзва фактът, че по това време, другарят Карастойков е бил партиен секретар на гимназията. Повечето от партийните секретари бяха амбициозни хора, край които се носеше тягостният мирис на страх. Но не и той. На него тоя факт също не му се връзва: даже не искал да ръководи организацията, все искал да се намери друг за тая работа. Защото: “Не мога да бъда рязък с хората!“ Тая му плахост му докарала и беди с Партията. През 1981-ва било времето на критиката и самокритиката в духа на поредния Пленум. Обаче другарят Карастойков написал „сладникав“ доклад. Ми, то, кого да критикува в гимназията? Всички му се виждали перфектни в работата си. Питал, съветвал се, що да прави и накрая събрал организацията за Отчетното събрание с един твърде положителен доклад. Не трябвало така: изсипали се от Градския и Окръжния комитет и отсекли: Докладът на другаря Карастойков не е в духа на Критиката!
Разгеле: потърсили друг партиен секретар!
Обаче, накрая, пак до него опрели. Но другарят Карастойков решил, че вече му е минало времето за председателстване и напуснал гимназията. Само година преди пенсия. Приютил се в арсеналската Музикална школа и още дълго учил децата там на солфеж и обич към песента. В арсеналската школа, той отдавна преподавал. Успоредно с часовете във Втора гимназия, където работата не му тежала, но по Девети септември и 24-и май, покрай 7-и ноември и 1-и май, било ужас: „За мен беше тегло!“ То – репетиции, то хор, то оркестър! Карастойков водел хорът и духовата музика на училището. И дори – ученическа вокална група. Татяна – зъболекарката, Юлия – аптекарката, Елена, Румяна... А доктор Дора Василева - "умно момиче и как свиреше и пееше!" Учителят по пеене и музика така помни децата: с малките им имена. Нищо, че много от тях, станали „Големи хора“. За тия пораснали момичета и момчета, той говори само с обич. Всичките си ученици нарича „моите момичета и момчета“. Радва се, когато го спират на улицата. Направо не може да повярва, че и аз съм от тях. Не си дава мира, докато не си спомни, от кои съм. Чудото е, че си спомни. Но:

Големите чудеса в живота на ветерана – социалист от Казанлък, сторила Партията

Тя го измъкнала от бедността и му дала пътят на музикален педагог. Митко бил единственият студент в Консерваторията в София, приет с Рабфак. Имаше навремето такава система: изявени млади партийци или комсомолци с работническо потекло, отиваха да учат висше по линия на Партията. Димитър бил шестото дете в семейството на работническа фамилия в казанлъшкото Хаджи Димитрово. Трябвало да работи. И той работел: бръснел офицерите – летци и приглаждал прическите на наконтените им съпруги във фризьорския салон на малкото площадче. От „детска глупост“ нещо сгафил и напуснал:“Как няма да разбирам днешните деца? – и аз съм вършил глупости“, споделя другарят Карастойков. После станал тъкач в Габрово. Трябвало да се работи. Там Партията го открива за комсомолски водач. Тук, в Казанлък завършва вечерната гимназия. После – пак Габрово. Десетки жени и момичета били „на главата“ му в Комсомола. Но се оправял. Така добре се справял, че Партията решила да го прати да учи висше. Научил това изневиделица по време на една Школа на комсомолските секретари в Юндола:“Разрешено Ви е, да запишете висше!“. Карастойков искал да стане зъболекар. Но бързо открил, че това не е за него работа. Тогава си спомнил думите на учител от комисията в изпитите за вечерната гимназия:“Слушай, момче!“, рекъл той – „Ако някога решиш да учиш по-нагоре, запиши музика!“. Митко пеел страхотно.
В Консерваторията той бил „бяла врана“ – нямало като него друг, постъпил по линия на Рабфак. Било му трудно. Но – „всички ми помагаха!“. Напетият Митко от габровската текстилна фабрика, чийто баща от Хаджи Димитрово, дори не разбрал, де се губи синът му по София и що ще там, тоя Митко се оказал в една партийна организация с големите композитори Веселин Стоянов и Марин Големинов! Респект! По това време обаче, бил само кандидат-член. Не било толкоз лесно да те приемат в БКП, нищо, че си комсомолски секретар, нищо че печелиш предимството на Рабфак, нищо, че си бил дори доброволец от Втората Световна война, макар и само пазач на бомбени складове. „Само пазач“ не дава точната картина на отговорността, която имали момчетата-доброволци от Казанлъшко, които тръгнали за фронта, уточнява Карастойков: да се охраняват бомбените складове, било сериозно. И твърде опасно. Затова тия момчета били признати справедливо като ветерани от Втората Световна.
Другарят Карастойков не е спрял да работи за Партията
До миналата година старателно събирал членският внос на кварталната организация. „Но – вече: нека младите се заемат!“. Младите са за него радост. Все пак, сред гимназисти е минал животът му. Прощава лудориите на младостта. Но не прощава спекулациите с партията. Харесва много сегашния общински лидер на БСП - Николай Терзиев. Впечатлен е от бившия председател Александър Минчев. В неговите спомени Сашо е и умното и сериозно момче, което свири в духовата музика. Не му харесва Президентът Първанов. Не одобрява решението му за собствена партия. Не харесва и дори се отвращава от своите съпартийци, издигнали се на гърба на Партията, за да се обогатят лично. Карастойков не е бил 62 години социалист, за да търси облаги. Войните в БСП са нещо, за което знае. Но за което не му се говори. Нито на национално, нито на местно, казанлъшко ниво. „Много боледувам от това! Не е хубаво това.“ Никак, ама – никак не му се нравят тия битки. За него Партията е нещо друго: другарството, взаимната подкрепа, усещането за общност, възможността, да направиш за някого нещо добро. „Най-трудното в живота е пътят, по който се става Човек. Живее се истински, когато се дава обич и уважение. И Доброта – това е най-важното, Добротата! За всичко се иска жажда за знание, последователност, благородство. И аз, като професор Герджиков, съм жаден за живот, не за пари. И затова живея толкова – цели 94 години вече“, на един дъх споделя ветеранът-социалист. Комунистическата и социалистическата идеология с това го привлича: Солидарността и идеята за повече Справедливост. „С тая идеология съм живял при капитализма преди 1944-та, в социализма до 1989-та и сега – пак в капитализма. Но тя си е моята вяра и не съм се отказал от нея, когато членството в БКП спря да носи привилегии“, казва Димитър Карастойков, най-възрастният казанлъшки социалист. На Бузлуджа днес нма да се качи – прекалено шумно е за него там днес. Ще си подреди апартамента, както всеки ден, ще си хапне от храната от Стола за ветераните, ще отскочи с рейса до къщата в Крън, където на гости са софиянците на дъщеря му, ще иде в Розариума с приятели, както всяка вечер в 18.00. Отива често и до гробището: там са съпругата и тъй нелепо загиналият им син. През другото време, ще си спомня. И ще си записва. Думи за онова бъдещо слово към онези, които го знаят и помнят:“Скъпи деца, във вашите очи, аз вероятно съм един духовно млад човек, но в моите очи, вие сте едни младежи, в очите на които виждам толкова много мъка...“ Карастойков някога се записва в Партията, с вярата, че с нейна помощ, световната тъга ще понамалее. Не е сигурен, че е станало точно така. Което не му пречи да казва:“До живот си оставам предан на Партията“. Колкото до житейските му опити, да прави добро на хората край себе си, има малки, но истински доказателства, че това се е случвало: картичка с благодарности от неговия, вече 75-годишен ученик, видният казанлъшки спортист и треньор Константин Дончев: “На Учителя, с Любов!“