За производство на твърди пластини в „Арсенал“ се говори още от 60-те години на миналия век. Сякаш е било много отдавна. Тогава това производство се е осъществявало с помощта на руски специалисти. Почти двадесет години по-късно в предприятието се създават условия и необходимост да бъде сменена технологията и започват преговори с шведската фирма „Сандвик Коромант“ за лицензно производство.
Точно това е моментът, в който Деян Денев започва работа в „Арсенал“
Най-напред като технолог – млад специалист, току-що завършил Висшия химико-технологичен институт в София. Така той става свидетел и пряк участник в усвояването на едно специфично и много полезно за предприятието производство. Сам разказва как се е започнало с усвояването след закупуването на съоръжения, а по-късно и с редовното производство през 1984-85 г. През 1990 г. производството на твърди пластини влиза в състава на „Предприятие за инструменти и заготовки“, а в Базата за развитие на завода Деян Денев е ръководител-направление. Две години по-късно е началник-цех на Производство на твърдосплавни смеси и пластини към Инструменталния Завод 6. Така и до днес.
Вече 41 години. Само в това предприятие. И само в една насока – твърди пластини, както накратко наричаме това производство.
Деян Денев е роден във Велико Търново, но, като разговаря човек с него, не открива онова „болярско“ самочувствие, което имат кореняците от старата българска столица. Чувства си се казанлъчанин. Тук пристига съвсем малък, едва шестгодишен, през 1959 г. с неговите родители. Тръгнали тогава хората да търсят препитание и го намират тук, в Розовата долина. Не започнали работа в оръжейницата тогава, но затова пък Деян се е ориентирал към нея. Веднага след завършване на ВХТИ, специалност „Полупроводникови материали и електронни елементи“. Веднага записва и следдипломна квалификация „Синтез на диаманти“. Още тогава тяхната катедра е поддържала връзки с предприятието и това е улеснило още повече изборът му. След това по разпределение попада в прахово-металургичното производство, което е много близо до неговата специалност.
Всяка своя стъпка той подчинява на бъдещата си работата
Тогава близо 350 души са били заети в това производство. За това време ми разказва много компетентно и подробно – как се е променяла работата, как е участвал в разработването на още четири марки твърди смеси за производство на пластини. И това е отнело време, работа, нерви – като всяка работа, ако я чувстваш, ако гориш с нея. А сам Денев казва, че тя не само не е безинтересна, а за него е безкрайно интригуваща. Около 2010 г. у фирменото ръководство възниква идеята за производство на стоманени изделия по метода на „инжекционното формоване и синтероване" – така наречената МИМ-технология.
Тръгва се от нулата
След проучване се избират модерно оборудване и технология, която се прилага в много фирми в света. През 2014 г. инж. Деян Денев е основна фигура в разработването на тема по Оперативна програма за развитие на конкуренцията, за която чрез Европейския фонд за регионално развитие се осигурява половината финансиране за реализирането ѝ. С тази реализация вече четири години в цеха на инж. Денев се произвеждат детайли за Завод 1. Това производство изисква специални системи за работа. За да разбера за какво точна става въпрос, ме води в залата, където в експлоатация е новото оборудване. Обяснява ми технологията и алгоритъма на действията, как и при какви условия се извършва изработката на детайлите. Приложената нова технология за него е работа като всяка друга, за мен е – впечатляваща и удивителна. Споделя ми, че не само е съпричастен към тази работа в професионален план, но емоционално чувства някаква привързаност. И как не – та това са повече от четири десетилетия. За тези години казва, че е получавал предложения за работа и от другаде, но
нито за миг не се е замислял да работи на друго място
Не са липсвали трудности и проблеми. С годините работата е намаляла поради ред причини – променят се икономическите условия, променя се и производствената среда, технологиите бележат бум, както в световен мащаб, така и в страната. По ред причини намаляват клиентите, намалява производството, намалява и броят на заетите в това производство. Сега цехът, който ръководи Деян Денев, наброява около 50 души. За тези години се е разделил с много от своите работници и специалисти и това не е минало безболезнено. А той е човек, който проявява търпение и уважение към тях. „Всеки си има достойнство и всеки човек заслужава уважение. Не съм силов играч и никога няма да бъда“, - споделя инж. Денев и излъчва онова търпение и спокойствие, което го прави уважаван началник.
Когато го питам за семейството му, толкова много се променя, че сякаш друг Деян стои насреща ми. Щастие засиява на лицето и в очите му. Започва с:
„Аз много се гордея със семейството си“…
От последвалия разказ разбирам, че има пълното право.
Вътрешното ми усещане е, че нарушавам хронологията, но въпреки всичко ще започна с най-голямата му радост – тригодишният внук Максим. Роден е на знаменателна дата – Джулая. Двете му дъщери живеят в Германия. Там намерили възможност за реализация, и то успешна. Голямата – Доника, още през 2003 г. е заминала за Берлин, където завършва журналистика, после специализира телевизионна и кино-журналистика. В момента е продуцент и редактор в икономическата редакция на телевизия „Дойче Веле“. Вече 10 години. Преминала е през доста известни издания и институции, за да си изгради този авторитет и позиции. Работила е като сътрудник на вицепрезидента на Бундестага и дори за кратко за български медии – като кореспондент от Берлин за вестник „Капитал“ и телевизия „България он еър“. Съпруга е на сина на известния български журналист Живко Желев - Иван.
Марина – по-малката, е в Германия от седем години, след като е завършила „Индустриален дизайн“ в Националната художествена академия в София. От 5 години е арт директор на известна фирма за модни аксесоари в Берлин. Ръководи дизайнерския им отдел, организира участията в ревюта, представяне на колекции, презентации на нови аксесоари. Не е забравила обаче откъде е тръгнала – от казанлъшката Художествена гимназия. В кабинета на Деян Денев виждам три акварелни картини. Ама само така, нарисувани върху картон, без рамки. Даже вече леко пожълтели. Стари къщи от Казанлък, Копривщица и Трявна. Той долавя любопитния ми поглед и ми обяснява: „Картините са на Марина, от първите ѝ години в гимназията. От чисто сантиментални чувства ги държа тук. Спомен от детството на дъщеря ми. А сега средата на дъщерите ми вече е друга, - споделя той. - За да се приспособят, трябва да приемат начина на живот там. Вече дотолкова са свикнали, че им е трудно да приемат някои наши прийоми тук…“.
Какво да каже човек за такива деца?! Те са истинска гордост за родителите си. „Този коронавирус обърка целия свят и сега, вместо да се съберем по някакъв повод, се гледаме по телефоните…“. Съзирам онази тъга в очите на баща, който е далеч от децата си. И от любимия си внук…
Негово вдъхновение и спокойствие тук е съпругата му Стефка Денева. Тя е музикален педагог и уважаван дългогодишен художествен ръководител в Народно читалище „Искра“. Запознала ги на времето тяхна приятелка. Така си решила, че са един за друг. И не сгрешила. Чудя се къде ли е
допирателната между музиката и техниката
в тяхното семейство. Явно има такава, щом Денев ми обяснява, че обича много музиката. Но като цяло се опитват вкъщи да не се натоварват със служебните си проблеми. Пък и често се разминават у дома – пак заради професионални ангажименти. Иначе разтоварването Деян прави най-често с четене или гледане на филми.
Много обича книгите. И затова на рождения му ден, който минал съвсем скоро, получава подарък – цяла грамада от книги. „Много им се зарадвах. Веднага, след като завърша „Даяна и нейната истинска история“, която чета в момента, подхващам новите книги“, – споделя радостното си чувство той.
Има много и вълнуващи моменти в живота си, един от които е сватбата на Доника.
Накрая ми разказа за семейна случка, която оставила един от най-милите и трайни спомени в живота му.
„Има в Берлин място, наречено Мауърпарк (Парк на Стената), на границата между източната и западната му част, което е любимо за неделния отдих на берлинчани. На площ колкото два стадиона се предлага всичко – нови и антикварни стоки, бира и вурстчета, фокуси и музикални изпълнения, изобщо – панаир. В центъра му има амфитеатър за 2000 души. В следобедните часове той се изпълва с народ, а на сцената се записват и изреждат караоке-изпълнители, които публиката аплодира или освирква.
Със зор си намерихме места и тъкмо седнахме, когато съпругата и дъщерите ми се сетиха, че са забравили да купят нещо. Гледам аз изпълнителите и изведнъж чувам от водещия името си и покана да стана и да помахам. Ослушах се на два пъти, но на третия го направих, а той прикани всички да ме аплодират, тъй като съпругата ми ще пее за мен. Останах като гръмнат! Знам, че Стефка пее много добре, но пред толкова публика щеше да е за пръв път. Успя обаче да ги вдигне на крака и дълго ѝ ръкопляскаха,
а хората около мен, напълно непознати германци, се изреждаха да ме поздравяват!

Прекрасен спомен, който ме кара да мисля сега, в тази пандемия, дали някога ще се върне нормалният начин на общуване или ще разказваме подобни случки на внуците си като фантастика“.
Когато става дума за арсеналци, обикновено се връщаме десетилетия назад и търсим дирята, оставена от близки и роднини. За „Арсенал“ това сякаш е нещо нормално и често срещано. Деян Денев е един от малкото, които нямат родова линия в завода. Нито пък негов наследник се очертава да го последва тук. Но дирята, която оставя след себе си, е дълбока и незаличима – достойна за уважение.
Първолета Петкова