Духовият оркестър на "Арсенал".... Неговото: „...Та-та-тааа, та-та-та, тат-тара - ра-та-та...!...“, продължава да звучи в най-ведрите спомени на десетките хиляди съвременници, чиито празници в миналото, непременно започват с родолюбивия възторг на Ботевия марш, разпален от двайсетината мъже, строени под диригентската палка на офицер Георги Дурев.

Георги Дурев е по това време – началото на 70-те, вече опитен диригент на военния духов оркестър в Казанлък, наследник на славата на оркестъра на 23-и Пехотен Шипченски полк, родил славния марш „Велик е нашият войник“. Офицерът Дурев идва в Града на розите като ръководител на оркестъра още в средата на 50-те години на 20-и век, в началото на 80-те, преминава в запасните части, но арсеналското му битие на капел-майстор, продължава да трупа биография. Дурев е поканен в самодейния духов оркестър на оръжейницата още при създаването му. Според спомените на флигорната Марио Димитров, иначе – технолог и началник цех 2/180, Бай Деньо Димитров от Заводския Профкомитет, се разпорежда, да бъдат издирени всички арсеналци с опит от училищните духови оркестри, да се прослушат и да се подберат между тях онези, които могат да покрият високите изисквания на диригента Дурев, за да влязат в състава на новия оркестър. Така се почва. Помагат също и бивши военни музиканти, някои от които – вече на работа в „Арсенал“.
„Всичко си беше строго, по ноти!“
Марио, един от малцината живи музиканти от формацията, която те сами си наричат просто:“Духовата музика“, все още пази кожените тефтерчета с нотни разработки на своите партии за флигорна. „Край Босфора“ на Вазов по музика на казанлъшкия военен капел-майстор Емануил Манолов, „Велик е нашият войник“ – марша на славния казанлъшки 23-и Пехотен Шипченски полк, по текст на родения в Казанлък Константин Георгиев, знаковият „Бдинци – лъвове, титани“ на Никола Попов по музика на Боньо Кирчев..., на практика – всички знакови за българската армия маршове, стават постоянна част от репертоара на Духовия оркестър на „Арсенал“.
„Музиката“ посреща Тодор Живков, „Музиката“ посреща чуждестранни делегации, „Музиката“ повежда десетките хиляди оръжейници в първите редици на празничните манифестации от Първи май до седми ноември, „Музиката“ открива програмите за Деня на машиностроителя на 9-и октомври..., „Музиката“ е начело на арсеналското шествие в Празника на розата, „Музиката“, няколко поредни години, води и манифестацията в Шипка, „Музиката“, на практика се превръща в нещо като :
Гвардейската част на „Арсенал“
За състава от музиканти, оръжейницата полага специални грижи. Няма как, все пак, те са лицето на мощното предприятие. Те посрещат, те изпращат. Деньо Димитров ги поема под свое крило. Отговорникът Христо Василев „пробива“ в преговори с ръководството на предприятието. Веднага се купуват нови качествени инструменти, осигурява се репетиционна зала, дори – намалено работно време заради дългите репетиции преди важни събития. Костюмите на музикантите се вземат по мярка и се поръчват в модерните шивални на най-добрите марки в българската мъжка мода по това време. Музикантите имат дори специални шлифери за дъжд и лошо време. Обувки, ризи, вратовръзки – всичко: от – до! Работи се на професионално ниво. Абсолютно според правилата на военните духови оркестри. Самият арсеналски оркестър започва да звучи професионално, само дето музикантите, приличат по-скоро на манекени и джаз-мени, отколкото на момчета в униформа. Дурев налага стил и класа:“Беше сдържан, благ, културен човек“, казва Марио. Арсеналската „Музика“ изпълнява целия комплект от маршове и сигнали за Тържествена заря – Проверка. Срещен марш „Напред към подвизи и слава“ на Пенчо Славейков и Добри Христов, Барабанен марш, „Покойници“ на Вазов и Иван Минков, „Вий жертва паднахте“, разбира се, химнът на републиката – „Мила, родино“, „В боен поход“ на Радкевич, „Един завет“ на Георги Шагунов по текст на Иван Йончев, „Ний ще победим“ на Стилян Максимов и Александър Морфов, са в задължителния репертоар на духовия оркестър на казанлъшката оръжейница. Което по нищо не отличава този от всеки друг духов оркестър с наложено име. Заедно с маршовете обаче, музикантите на флейтиста Дурев, упражняват и изпълнения от други жанрове, извън военната програма. Защото празниците почват с Ботев марш, но винаги завършват с кръшно българско хоро. Ръченици, право хоро, Дайчовото, Елениното..., надничат от пожълтелите нотни тефтерчета, заедно с „Пролетни мечти“ и „Пристанала“ по стиховете на Ботев. Но не само. Музикантите опитват и в джаза. Разбира се, свирят разни популярни джаз - парчета само пред близки и приятели. Най-често, когато сами си купонясват. За собствена радост и удоволствие. Има и репертоар за веселие „пред хора“: „Свирехме полки, мазурки, валсове, даже произведения за симфонични оркестри“, спомня си Марио.
Арсеналската духова музика свири дори Петко Стайнов
Познатите на всички валсуващи по света „Дунавски вълни“ на Йон Иванович и руския „По върховете на Манждурия“ са любими на оркестъра на Дурев, но те са само преход към далеч по-сложната програма, която арсеналските музиканти подготвят за върха в своята кариера – фестивалът в Германия, където в края на 70-те отиват с „Тракийска сюита“ на казанлъчанина, академик Петко Стайнов. Пътуват заедно с военния оркестър на Казанлък. Съборът на духови оркестри от страните на Източния блок, където е и България по това време, е престижно участие, с което арсеналските музиканти няма как да не се гордеят. Концертите на открито в ГДР, часовниците на верижка за спомен от организаторите, дългите аплодисменти на публиката..., това не може да се забрави. Марио, един от последните ветерани от арсеналската духова музика, признава, че не помни всичко. Съжалява за което. Забравил е точният брой на многото награди от републикански фестивали, не помни точно кога и къде, хората от „Музиката“ са ходили за награда от ръководството – то Полша, то СССР от Москва, през Ленинград и Талин, то Румъния...
Марио Димитров не помни и точното време на края на легендата на арсеналската духова музика. Но със сигурност било почти веднага след промените от 1989-та. Повечето от колегите в оркестъра днес са вече в един друг свят. Но на тоя свят, арсеналци още ги помнят. В спомените, близо 30-те мъже, събрани от Георги Дурев, за онези, които ги познават, си остават радостна компания от близки приятели, които нямат остри конфликти по между си. Които си помагат и в работното си житие-битие, и подир ангажиментите на служебното време зад портала. Те - Христо Василев – Камбо от Завод 6 - отговорника на групата, Бай Мут от Завод 5, Любо Гугов от 3/8, Борката Думанов от Завод 2, Чо-то – Тончо Нейчев от Завод 5, Пухчо, Ангел Дългия, Марко Тотев, Джонито, Тенчо от Шипка, Йончо от Крън, Коцето от Енина, Дацков... Марио не може да избори всички, от което се натъжава. Обаче хората, които ги познават, си знаят, че „духачите“ от „Музиката“ на завода, по онова време са ярко ядро от уникалния дух на „Арсенал“, музиканти с различно присъствие сред заводските самодейци. Веселяци, които не пропускат любимите септемврийски почивки на Станцията на Несебър. Където отиват за награда всяка есен всички артисти – любители от сценичните състави на МК „Фридрих Енгелс“, както тогава се казва оръжейното предприятие на Казанлък. Където – на Несебър, внезапно си отива един от тях..., техният Камбо.

В спомените на семействата продължават да се редят дълги манифестации, подаръци от чужбински екскурзии и фестивали..., празници, когато таткото се прибира последен, заради ангажименти с „Музиката“, блясък от лъснатия със специална паста инструмент преди всеки Първи май и Девети септември..., някой поръждясал нотодържател, мукавена кутия от флигорна, снимки от фестивала в Кюстендил, снимки от посрещания на големци, снимки от градски чествания, където арсеналци свирят заедно гарнизонния духов оркестър...
В спомените идва спонтанно и оня трудно описуем възторг, който те обхваща още в първите акорди на Дико-Илиевото „Дунавско хоро“ всяка Новогодишна нощ или в тръпките напираща българщина при всяка следваща нота от която и да е Тържествена заря – проверка. Лични трептения в общия резонанс от стройни звуци. Трептения заедно. В едно с почетната гвардейската част. Звуци от някъде другаде, където се пее, както в „Покойници“ – тъжно, но и гордо:“... Към вечността е маршът ви последни – Юнаци, лека нощ!“