Винаги съм се учудвала на изключителното ни народностна изобретателност по отношение на омразата. И причиняването на болка. Повсеместна. Нямаме равни в това отношение. Толкова колоритно, толкова здраво е втъкана в жилите ни омразата, толкова надцакала променливостта на Времето, че чак плаши.
Със заразата си и устойчивостта на ината.
Уникални сме като народ, по начина по който сервираме на празничните си софри омраза, кръв, юмруци, болка, сълзи, и всичко, което може да ти заседне при преглъщането.
Сигурно и затова от нищо не ни пука: само за нашия личен свят. Гледаме да преглътнем по възможно най- бързия начин, за да не се задавим и да имаме място за следваща такава убийствена доза глътка от горното.
По Великден се изтрепахме по пътищата. Сега, навръх Гергьовден, ще се избием храбро помежду си. Българи и цигани. Българи и българи. Българи и всички.
Защото сме „патриоти“,.„националисти“, „солидарни хора“, „родолюбци“.
Храбреци.
Инстинкт за оцеляване, някаква странна форма на национално достойнство.
Не ме разбирайте погрешно. Не съм фен на всички човешки паразити: без оглед на цвят, език, етнос, които лежат на държавен гръб и прътите, и ножовете са част от разбирането им за общуване. Такива, които нямат и няма и да имат и минимален принос към държавата, защото са родени с мисълта, че тя изконно им е длъжна.
Но е изумителна скоростта и бързината ни, с които си палим един друг фитилите. Изумителна, втрещяваща и необяснима е и гражданската ни скришка, с която "будим" други наши инстинкти. Като например: защо си спестихме камъните и „УУУУУ“-то срещу тези, които нагло решават да ни приберат вторите пенсии, които и без това няма да видим, или пък да ни завържат за урните, за да ги има те?
Обаче се насъскахме, насъскаха ни един друг в Раднево, заради безспорно наглия цигански щурм. Щурм, който ако имахме власт, която прилага законите с цялата им сила и строгост, просто нямаше да се състои. Защото просто биячите отдавна щяха да са там, където трябва да бъдат: а не да имат време за малко въстание, каквото всъщност са спретнали.
Покрай пропилата ни омраза един друг, празниците ни отдавна са с нова символика: не чукаме яйца, трошим животи.
Не вием гергьовски китки и люлки, а мятаме сопи и камъни. Крещим. Бием се. Мразим се. Като за последно. И зяпаме сеир.. Като невидели, за да можем да се олайваме и мразим утре още повече от днес. Всички: цигани срещу българи, полиция срещу народ. Народ срещу народ. Човек срещу човек.
И най- страшното е, че омразата ни всъщност е СИТУАЦИОННА. Подпалена. Нужна. Защото без нея животът ни някак отдавна е изгубил смисъл.
Престанали сме да можем да живеем като хора, без омраза. Не ни се получава някак.. спойката. Емоцията. Обществото. Общността. Животът. Чувстваме се близки, само като се мразим. Когато сме в тълпи, насъскани един срещу друг. Само така ни се получават фойерверките.. на националното ни достойнство. Усещането за общност, за кауза.
И всъщност в това е най- страшното.
Че мразим, защото не умеем да се обичаме.
Защото не намираме други мостове един към друг. Други доводи, за да живеем заедно. Друг смисъл на думата храброст, достойнство, народ.
Защото е по-лесно да мяташ камъни, да налагаш с палки и бухалки, да вадиш ножове, вместо да търсиш други аргументи, различни от копието, с което свети Георги промушил змея.
Ще тропаме задължително хора в училище, но няма да се научим да живеем заедно.
Може би и затова днес в новините едвам се шмугна една тиха, много безшумна почти новина, без летящи камъни и цигански клетви, без озверели младежи и настървени политици, ситуация.
Никак не мъжкарска, нито Гергьовска. Такава една тиха. Човешка.
При това източникът на новината не е храбър мъж с камъни, нито цигански бабаитлък.
Просто една 51 годишна жена от Добрич, дари живот на 3-ма, като навръх Гергьовден силата на близките й даде курбан : едно сърце, два бъбрека и черен дроб. Сред късметлиите са 61 годишен мъж и 17 годишно момче. Други 6-тима на хемодиализа ще „хвърлят“ съдбовен чоп за единия бъбрек.
Или пък за онези хлапета от едно видинско село, занесли найлонова торбичка със стотинки, на стойност общо .....7 лева, за храна на накълцано варварски от човеци малко коте. Спасено навръх Великден от една отчайваща с добрината си човешка идиотка.
Голяма работа!
В това няма и капка, грам омраза, крясъци, юмруци. И не става за раздумка на софра по Гергьовден, с която да си мерим бабаитлъка, националното достойнство и храбростта.
Това са някакви си там човешки му работи.
От навръх Гергьовден. И стават само за клечки за зъбите, с които да си ги чоплим, преди да заръфаме поредната гергьовска мръвка.
В името на храбростта.
Онази, която толкова много ни помага да се мразим.
И дори не ни пука, че ни убива. Шумно. Телевизионно. Колективно. Лично. Общо. Без пари. При това без да е нужно да ни пази и жандармерия.
И дори не ни е потребно свети Георги да молим с нас по пътя ни да върви.
Защо бе, хора?
Койчо Петков преди 7 години
Койчо Петков преди 7 години