Кой е този ?



В последните дни, покрай поредните арт празници в Казанлък, все по- често зад гърба ми звучеше един въпрос: Кой е този?
Вечер, докато окъснели малки хлапета цамбуркат в новия сух фонтан, а замезващите с по бира и царевичак люпещи семки по пейките наоколо, поплюват за разкош, питането-пронизва.
„Капакът“ бе онзи ден с голото селфи на група млади цигани, които заголили кореми, чупеха криви стойки и физиономии пред него.
Отвратително!


Преди три години пак покрай едни други празници, питахме с камера и микрофон с колегата минаващите граждани край безименната фигура на мъж, изработена от черен гранит и скрита между дърветата в района на градското Стъргало:
Кой е този?


Отговорите варираха в гамата от: „социалист“, „някой комунист“, „а, ся го виждам тва“ и „де да знам“.
Става дума за огромната фигура на мъж в цял ръст, скрита буквално между дърветата, а преди мандата на този кмет и директно в храсталаците, в района на КИАЦО и бар „Градини“в Казанлък.
Центърът на града.


Зад фигурата на излъчващ достолепие и сила мъж, обикновено на криеница играят деца. Младежи си мерят фасовете по нея, бездомни животни я припикават, скучаещи роми се селфират, а любопитни туристи и арт ценители глуповато се питат взаимно: „Кой е този?“.
И понеже табелка няма, никой назад, а и сега в годините от отговорните фактори за това не се е постарал да постави поне малка и скромна, /не голяма признателна мраморна плоча като други тъдява/, ей- така, за информация поне. Не за памет и признание, нито дори от уважение към твореца и творбата му, кактъвто би следвало да е нормалният мотив.

Будещата питане скулптура, поставена в началото на 80-те години в района на градската градина „Искра“ сега скрита между дърветата, е дипломната работа на изключително интересен творец и забележителен човек, прекарал голяма част от живота си в село Овощник, Казанлъшко и дарил ценни свои творби на местната галерия.За жалост и рано прекършен живот.

Професорът по скулптура Димитър Сотиров.


Роден е през 1948 година в свиленградското село Мустрак, но заселил се с родителите си в Овощник. Завършва скулптура при проф. Илия Илиев във Висшия институт за изящни изкуства в София, сега Художествена академия през 1977 година и се завръща в Овощник. Фигурата, която десетилетия вече стои скрита между дърветата е неговата дипломна работа от този период, с името „Работник“.
Годините, в които я създава са години в които Казанлък е център на машиностроенето и един бързо развиващ се промишлен град. И няма по- логично място за нея именно от града,сдобил се вече със славата на най- голям неокръжен град и машиностроителното сърце на България.


Тезата, че никой не е пророк в родното си място, важи и за професор Митко Сотиров, както го наричат колеги и студенти.


Липсата на каквато и да е памет за него под фигурата говорят за това. Както и очебийният с десетилетия пропуск на културната общност и градска управа за това.
Отишлият си от живота едва на 61 години, през 2009 година професор оставя безценно творческо наследство, с акцент обикновеният човек. Работи основно с камък и гипс и така се раждат монументалните му творби като „Работникът“ в Казанлък, Чакър войвода, монтиран в Самоков през 1988 година, бронзовите бюст паметници на Неофит Рилски в Благоверград през 2000 година, на Христо Ботев в Смолян, две години по-късно. И отново в Благоeвград, през 2006 година поставят нова монументална творба на Митко Сотиров – на Георги Измирлиев- Македончето- участник в Априлското въстание.
В творчеството си създава скулптури на Йоан Кукузел, Орфей, Христос и други.


Произведения на талантливия нашенец притежават Националната и Софийска художествени галерии, художествените галерии в Казанлък, Стара Загора, Смолян, Монтана, Враца, Перник, Русе, Дома на хумора и сатирата в Габрово, както и частни колекции в българия, САЩ, Турция, Франция, Русия, Холандия, Япония и други.


На фона на това е нелепо, обидно, недостойно е една от най- значимите и монументални творби, припозната и като символ на Казанлък в едни други времена, на този уникален български творец, споделил живота си в голяма степен с Казанлък, да се припикава от улични кучета и превръща в обект на гавра от незнаещите.


И ако Общината няма вариант за по- достойно място за тази монументална творба на професора, при все че Казанлък си остава и ще си остане основно работнически град, то поне табелка с името му може да е плах опит за индулгенция на посипаните със забрава съвести.
На всички.


С надеждата, че ако не сега, то поне следващите след нас, няма да се гаврят с телефоните си с „Работника“, или да се питат недоумяващо: Кой е този?

Поне ще пише.
Ако оцелее табелката ..


Нищо лично.