През месец май екипът на сайта zakazanlak.bg започна нова рубрика "Поезия по телефона", следвайки мисълта на големия американски писател Джак Керуак “Не използвай телефона. Използвай поезията!”. И сякаш тази метафора обхваща всичко, което можем да кажем за ИСТИНСКОТО ОБЩУВАНЕ.

Идеята за “Поезия по телефона” е на художника, който борави и с изящното слово, Росен Дончев, а редакционният екип на zakazanlak.bg я прие като нещо ново, различно и обещаващо. Което става точно така.

Тя е за хората на ДУХОВНОТО. Поети, писатели, художници, актьори… Всички те отговарят на два еднакви въпроса, а след това се представят с по няколко свои произведения. Една рисунка на Росен Дончев стана емблема на рубриката, а той самият направи и първата крачка със свои творби. В рубриката досега участваха самият Росен Дончев и Димитър Кабаков, директор на Общински театър "Любомир Кабакчиев".

Днес се представя Румен Денев - поет и есеист, главен редактор на сп. „Кула”


Кой съм аз?

Възгледът, на който принадлежа, е възгледът на поезията. Този възглед има хилядолетна история със запазени писмени съкровища, основаващи се на много по-стари предания, които може би идват от много по-дълбоки пластове на една неизмерима древност. Аз нямам възглед, а принадлежа на този възглед. Да кажеш, че имаш възглед е нелепо. Човек може да има поглед за нещо, но този поглед ще бъде, осъзнато или неосъзнато, основан на възгледа, на който принадлежи. Възгледът е светлината, която осветява нещата, които поглеждаме. Погледът е мнение, а възгледът – истината. Погледът дава граници и определения, а възгледът, осветявайки ги, ги отпраща напред. Възгледът разширява света, съединява погледите, събира обектите в цялост, т. е. възгледът е синтез. На български синтез може да бъде преведено най-точно като сродяване, оженване, съюзяване и побратимяване на отделностите в света в нови съчетания. Това е възгледът на най-старото човешко свещенодействие – поезията.
Основно откровение на поезията е, че поради сърдечното си равенство всички човешки същества са еднакво ценни, по-точно ‒ безценни. Човечеството като отделно същество е възможно само в предствите и възгледа на поезията. Да гледаш на човешкия род като на един по-голям човек от отделните личности, е второто откровение на поезията като възглед. Третото откровение е благото да си човек. Всички тези откровения са изложени под една или друга форма в грандиозната духовна поема, която земните хора са изпели под небесата през вековете.


Кой не съм и няма да бъда?

Аз не съм Готфрид Вилхелм Лайбниц и никога няма да бъда Готфрид Вилхелм Лайбниц. Той, разбира се, ми е бил колега като библиотекар, но е и неизмеримо много повече. Той е философът, от когото се възхищавам безрезервно. Ето едно доказателство за това:

ЛАЙБНИЦ

Гори духът на светлината
в една узряваща вселена,
а ние нямаме понятие
за нейната вълшебна бременност.
А ние нямаме понятие
за нейния тържествен изход,
за нейния тържествен извод.

О, светлина на необята,
ти – майка и баща на себе си,
ти – рожба и сестра, и брат,
ти сам сама си си семейство.
Ти, светлина на необята,
си силно, весело горене
в една узряваща вселена.

Къде е бисерната мида,
в чиято слънчева утроба
си разцъфтяла като лилия,
като платно на весел кораб?
О, светлина на необята,
о, силно, весело горене,
ти чисто семе за вселени,
вселени, раждащи вселени...