Тъгата е голям подарък

Казва най-известната психотерапевтка у нас, според която:
„Животът ни е пълен с много неверни вярвания, днешният човек „страда“ от неосъзнатост, а истинската любов е свобода“ .

Визитка:
Тя оставя усещане за топлина и уют след себе си. „Зарежда“ със слънце. Общуването с нея ти дава нови „очи“ за самия теб, за хората около нас и те кара да приемеш, че има „отлюспване“ на всяко нещо, което гние в душата ти. Важното е да си дадеш време. За „пó себе си“.
Нарича себе си „Нещотърсачка“ или Пипи и е всъщност едно пораснало малко дете. С ведри тръпчинки по бузите. С което ходенето по големия непознат път на Живота някак не плаши толкова много. Затова и много са тези, които събира на срещи със себе си. Отвъд книгите й, които са малки уроци за нас.
Не винаги ведри, но винаги с надежда и обич към нас.
Като пише, излива душата си в думи, рими, в смели изречения или просто в споделен спомен, опит, в съпреживяемо преживяване.
Многоцветна и многопъстрова е. Безброй пластова. Като Скорпионската й цветна душа.
Родена е в Северозападна България, но почти е обиколила света. Убедена, че това разширява хоризонтите ти и „отвътре“.
Има кратка „Ку-Ку“-история и десетилетия като най-търсения психотерапевт в България.
Завършила е в Швейцария, с късмета да учи при най-известните психотерапевти на столетието ни, омъжена е за интересен човек, има две деца, куп котки и куче.
И не бърза да бяга от тъгата.
Мадлен Алгафари.
Която твърди, че е направена от „любов, ноти, думи, чубрица и чесън, облаци, вода, струни за китара, етнография“ и куп други неща.
Психотерапевтка, писателка, преводачка, режисьорка.
Гостува февруарски в Казанлък по покана на обществения посредник Гинка Щерева.
За да представи „Пътят на сърцето“ и да поговори с казанлъчани за многобройните посоки на Живота и Сърцето.

Мадлен, къде може да отведе „пътят на сърцето“ една жена на жизненото поприще в средата?

Всички пътища тръгват от сърцето и се връщат в сърцето. Няма други пътища. Всички пътища отвеждат там. Друг е въпросът, че всички сме на различно място по пътя: един по-напред, друг по-назад.

А къде отведе „Пътят на сърцето“ самата Мадлен?

До себе си. Всеки път тръгва от себе си и свършва при себе си. И по пътя срещаш други хора, с които си заедно. И в крайна сметка стигаш до центъра, до същността, до истината.

Имат ли значение уроците от пътя във времето, в което започваме да ги вървим… да ги учим. Ако тръгнеш по пътя на 20, 30, 40 или на над 50 години?

Ако говорим буквално за пътя Камино де Сантяго, със сигурност има значение, защото човек има различен светоглед на различните си възрасти. Но, ако говорим за Пътя изобщо, защото реално целият живот е Пътят, зависи дали чакаш животът да те води и да ти преподава уроците, по един малко болезнен начин и когато той си реши, или си тръгнал осъзнато сам по Пътя, четейки, ходейки на терапия, защото всъщност терапията е доброволното минаване по същия път, по един осъзнат начин, и с много по-бързи темпове. На по-ранна възраст човек може да си научи по по-безболезнен начин уроците.

Какво показва практиката Ви на психотерапевт: как българите учат житейските си уроци? На принципа „проба-грешка“, осъзнато или просто някак животът ги учи?

Зависи. Ако чакат животът да ги учи, ще бъде, когато той реши. Понякога ще преподаде един урок на 60-70 години и няма да има много време за живеене с научени уроци. Но, ако е по-търсещ човек, каквито са все повече клиентите напоследък, които идват на много по-ранна възраст, с готовност да се подлагат под съмнение, да си задават въпроси и да отсяват: кои са верните вярвания, кои са неверните вярвания, защото животът ни е пълен с неверни вярвания, по-бързо, по-рано и по-леко минава по Пътя. Защото е и воден.


Кое ни прави сега толкова тревожни като народ?

Аз мисля, че това е планетарен проблем, не само български. Тази повсеместна криза, която има огромен смисъл и е много полезна. Защото, размествайки пластовете, раздрусвайки във външното, то започва да обръща хората навътре и тогава има повече шанс за откриване на истини. Тревожни ни прави това, че, разбира се, не сме най-богатата държава, защото със сигурност е важно и материалното положение. Човек трябва да има все пак какво да яде, за да е спокоен „да рови“ навътре. И, ако мислиш за млякото и хляба, ясно е, че ще имаш по-малко пространство, енергия и ресурс да си задаваш дълбоко философски въпроси: за смисъла, за битието, за твоето място в живота. Съвсем скоро се върнах от Далечния Изток и плаках, като си дойдох, че съм българка. Защото ние всъщност изобщо не знаем на какво хубаво място си живеем и колко нямаме проблеми, и колко изобщо не сме бедни всъщност. Това, което видях там като мизерия, не може да се опише.

Обяснете този доказан парадокс: колкото по-мизерно живеят хората, са по-щастливи. И колкото повече се стремиш да имаш, си по-нещастен. Стремежът към имането ли ни прави нещастни? Или личният път, който мислим, че трябва да имаме, но не ни се получава?


И двете. Животът на човека днес е пълен с много „мета“-потребности и „мета“-удоволствия, ментета удоволствия, с които се пробва да замести истинските. Истинските удоволствия са такива, че могат да бъдат задоволени само от жив човек срещу теб. А когато се пробваш да заместиш живия човек с НЕЩА: с брой обувки, с медали, с работохолизъм, с дипломи, с пари, с коли, с алкохол, с дрога, всякакви неодушевени неща, тогава е ясно, че ще пробваш количествено да заместиш качественото. Затова и живеем в ерата на хиперконсумацията. И точно защото количеството не може да замести качеството, затова и човек се зомбира и дрогира и има нужда и от още и още и става зависим от НЕЩА, вместо от ХОРА. Каквато е човешката ни същност.

А как да си обясним желанието да бягаме от тук, буквално и преносно? Все повече хора - интелигентни, реализирани, които на пръв поглед имат всичко, се чувстват като в менгеме, стиснати, споделят, че се задушават тук. Какъв е Вашият прочит на подобно усещане?

Същото се е случило и при Възраждането. Много българи са отишли в Европа по различни причини, после са се върнали. Сега виждаме също обратната вълна. Започва да се увеличава тя и много хора се прибират. Защото докато си тук, ти е малък радиусът „отвън“, но той е малък и „отвътре“. Но като попътува човек, като посравни, като види как живеят другите, но не като турист да гледаш паметници на културата, а да усетиш манталитета, стила на живот, бита, започва да се разширява и „отвътре“ радиусът и тогава започваш да оценяваш това, което имаш. Но, докато не си го видял, няма как да оцениш това, което имаш, докато не си видял другото. Затова много, много, все повече стават българите, които могат да пътуват, но не избират да отиват да живеят на друго място, а си се връщат тук. Естествено, че основната причина за тази мигрантска вълна е и чисто финансова, защото така или иначе стандартът ни е нисък тук. Но ще се повторя: пресните ми сравнения от последното ми пътуване са, че ние не знаем на какво хубаво място си живеем. Колко е богата земята ни, как си имаме всичко.

Кои са Вашите ненаучени уроци?

Откъде да знам. Ако ги знаех, щяха да са научени. Затова човек върви по Пътя и живее, и ги открива, когато им дойде времето.

А кое ни пречи „да чуем“ сърцето си, вътрешния си глас: оглупяването ни по материалното и стресът или липсата на развити сетива?

Първо - системата. Защото в системата или Матрицата има интерес да сме заблудени. Затова и животът ни е пълен с много неверни вярвания. И всички тези много неверни вярвания стават повод за изключително много травми в ранните етапи от живота на човека, които го отклоняват от неговата здравословна същност и след това той живее по един невротичен начин. Така че това, което ни пречи, е липсата на неосъзнатости. Ако можем една диагноза да сложим на днешния човек, то това е неосъзнатост. И всичко друго произтича от нея.


А кое ни прави по-нещастни? Необичането ни или преобичането ни... на разни неща?

При всички положения недадената и неполучена любов. Ако някъде има прекалено НЕЩО, то тогава не е любов, то е зависимост. То е или заместител, патерица, или пък криворазбраните любови. Човек понякога си мисли, че чувството за собственост е форма на любов или контролът е форма на любов, или свръхобгрижването е форма на любов, или свръхдаването е форма на любов. Това всичкото е форма на ограничаване на свободата: личната и тази на другите. Истинскита любов е свобода.



Самотен ловец ли е сърцето? Има една такава песен...

Не. И точно в това е смисълът да живеем през сърцето, за да не сме самотни, за да се свързваме. Ако някой си е затворил сърцето, тогава е... самотен. Ако живее през сърцето, никога няма да е самотен. По различен начин ще се свързва с приятелите си, по различен начин с любимия, по различен начин с групата си на принадлежност: национална, етническа. Всичко това все е част от голямата любов. Онази, Вселенската, но само че са различни версиите.

Кой е най-верният компас за човека, за да върви правилно по Пътя си: емоциите, чувствата, разумът, интуицията?

Всичките в едно. Задължително всичките, с подадена ръка. Опитаме ли се на едното да дадем превес, другото да пратим в девета глуха, то си отмъщава под формата на симптоми. Всеки нечут аспект говори под формата на симптоми. Дали телесни или психични, все е нездравословно. Когато пеят в хор, в хармония, сърцето, разумът, емоциите и чувствата, сексуалността, всичките „чекмеждета“ в един голям шкаф, но отворени и с контакт помежду им, тогава стават нещата.


Ако трябва да съберете изпреживяното в годините си в едно изречение, как би изглеждало?

Нещотърсачка. Даже една дума. Пипи.

И един щекотлив въпрос от ежедневието ни: напоследък сме свидетели на крещящи примери на агресия към деца отстрана на възрастни и на деца към възрастни или към животни. Вашето обяснение?

По принцип насилието е болната форма на агресията. Агресията е нещо много здраво и много присъщо на човешката природа, но тъй като ние сме я забранили в нейния първичен вид, който е винаги добронамерен, истинската агресия не е злонамерена. Тъй като въпросната система е измислила правила, които да я блокират и нищо не се губи, а само се видоизменя, тя при човека избива в две болни форми. Едното е автоагресия, което е мазохизмът или депресията и се казва третична агресивност още, и вторичната агресия, която е садизмът, насилието. Тоест, ако ние можехме да сме „тук и сега“, „на малки дози и в момента“, както едно животно е агресивно, ние никога нямаше да нараняваме злонамерено.

Тоест... „поглъщането“ на емоцията ни прави агресивни?

... Да, задържането на първия ни агресивен импулс. Ако можехме да го „пускаме“ всеки път в момента, защото той не е толкова голям, ще е добре. Но когато вече се натрупа, става вулканичен. И тогава искаш да нараняваш, да удушиш някого, да причиниш болка. Това е тема, която никога не се подминава. Това не е само българска тема, а планетарен проблем.

Лоши хора ли сме българите?

Не. Дори написах цяла книга за това: „Какво ще кажат хората, какво искам аз“.

А защо тогава така?

Защото стискаме. Много са отговорите. Като се започне от отделянето на бебето от майката веднага след раждането, от мачкащото поведение, което не зачита правото на детето да има мнение, а на една година то вече има мнение и позиция… Изобщо, това са патриархални модели, понякога стимулирани чисто културално от традициите, от привнесените от соца неща. Всъщност незачитането на индивидуалността, налагането на преобладаващото „ние“, което отрича ставането на индивида в индивид, се превръща после в индивидуализъм. Защото индивидуализмът е невротичната компенсация на неспособността да бъдем индивиди. И тогава вече виждаме всички тези форми на отчаяна агресивност, които не биха се родили, ако можехме да имаме едно по-зачитащо отношение. Затова, ако можехме да сме осъзнати родители и да превеждаме децата си по един здравословен начин през всичките фази на първите седем... Но затова се искат много знания, не липса на любов. Българският родител си обича детето. Всички родители на света обичат децата си. Има единични случаи на патология. Но това, което липсва, не е любов, а липсва осъзнатост за истината, липсват знания за истината, уважение и оттам вече следват многото „бъгове“ и в поведението ни, и в световъзприемането ни.

Как се измъква Мадлен, когато потъва?

Готвя, играя си с животните, споделям с избрани хора, слушам музика. Но не винаги бързам да се измъквам. Тъгата е голям подарък! Тъгата е една форма на творческото състояние. Когато сме тъжни, сме „пó себе си“.
Обелили сме си всички фалшиви обелки и е хубво да се постои в тъгата, защото тя е креативна, тя носи прозрения. Естествено, не стоя да си посипвам главата с пепел с години, но и не бягам, не бързам веднага да се издърпвам. Стоя и гледам. Дошло е да ми каже нещо това състояние. За да боли, значи има някакъв смисъл. Това е хапчето на порастването.