Революции не се правят от хора, които имат какво да губят
40 години ще вървим в пустинята, за да забравим робството, твърди една от младежките емблеми на прехода у нас – Камен Воденичаров, според когото е „хубаво отново да си навиеш пружината“

Визитка:

Той вече е едно пораснало момче - на 52 е. И с все същия момчешки плам гори в новите си проекти. Като емблема е: на новото време, на прехода, на свободата, на онова поколение, което с надежда и плам, със самоотверженост и вяра бранеше студентските си мечти и човешки свободи на Орлов мост преди близо 30 години. Кукувец. От първите. Нещо повече - един от създателите на Ку-ку, заедно със Слави Трифонов и Тончо Токмакчиев.
С първия си разделят пътищата, с другия са приятели и съратници.
Участва в създаването на Независимите студентски дружества и на Федерацията на независимите студентски дружества през 1989 и 1990 г.
Иначе актьор. ВИТИЗчия. Филмаджия. Сценарист и режисьор. Процудент. Шеф на първата музикална телевизия у нас - ММ. Стана и първият водещ на първия сезон на риалити шоуто Сървайвър БГ.
Певец.
Изпял е десетки песни, но една от тях - „ Не съм избягал“, стана символ на едно поколение българи, дали се курбан на Времето тук.
Във времето на най-масовото и голямо българско преселение през първите години на 90-те.
Работохолик. Женен за работата си. И за всички смислени каузи.
Съдбата ни събра за тази „приказка“, за всичко, което се изля и изпреживя от онзи Десети до този Десети - в ретроспекцията на живота ни и на има-няма някакви си там 29 години.

Едно от най-популярните лица на малкия екран у нас - актьорът Камен Воденичаров,в едно интервю в навечерието на пореден Десети..
Камене, ти изпя един от химните на Новото време, на Промяната - песента „Не съм избягал“. Химнът на онова поколение, което не си взе маратонките и не се качи на първия самолет за Канада, а остана тук, въпреки всичко. Сега тази песен я пеят децата ни и децата на децата ни. Кака да го „четем“ това?
За една песен дългият живот би трябвало да радва всеки творец, заради дълголетието на песента му. Много и различни прочитания може да има това песенно дълголетие. Та много наши приятели не са тук, във всяко семейство има по един човек някъде заминал: в моя клас половината са по света. Два милиона и половина от нашите хора са някъде по света и слава богу. Слава богу, защото всеки си намери пътя. Не успяхме дружно да се преборим с простащината, с наглостта, с безочието, с безпътицата, с глупавите решения, със замитането под килима на проблемите и на онова, което трябва да се случи. Все пак е хубово, че в момента растат деца, които говорят, освен български и някакъв друг език. Има деца на Европа и бебета на Европа, сред тях има и българи. На моя добър приятел Тончо Токмакчиев внучката му в момента проговаря на 3 езика: на български - езикът на майката, на езика на баща си - фламандски, защото момчето е холандец, и на испански, защото те живеят в Барселона. Това е бъдещето. Това е положението. И, както се пее в песента - „където и да си, ти не си избягал“. Не си избягал от любовта към приятелите си и на приятелите си, от любовта към мястото на нашата прекрасна страна.

Голям оптимист си ...
Да. Оптимист съм. Във всяка една сфера. Ето, и в спорта казват: „Ние чакаме децата на българските емигранти, които спортуват в големите спортни школи на Европа и след 5-10 години ние отново ще имаме един много силен национален отбор“. Защото там се случват нещата, както трябва. Същото става и с музиката. Наскоро бяхме в Барселона, там видяхме едно циганче, нашенско, което свири и учи в Консерваторията в Барселона. Освен любимите цигански ритми, то свири и Моцарт, Вивалди и го прави прекрасно. Ето, тази среда, която ние не можахме да създадем тук, и за която до голяма степен сме си и виновни ние тук, защото ние ги избираме тези горе, ние изпълняваме това, което те правят. В крайна сметка, слава на Бога, има някакво движение и нещо се случва. Да, тук опустяхме. Много опустяхме. Видно е, обикаляйки много из страната - виждам го вече. Скоро си говорихме за това с колегите. Тенденцията вече я има и в големите градове: гледаш прекрасен реновиран площад, светлина, пуснати фонтани, мигат лампички и...

...и празен.
И празен. Няма жив човек. Няма котки и кучета даже. Което е много потискащо, но и то е част от играта, част от това, че ние не успяхме да се справим. Имаше много алчни, гадни и подготвени хора, които откраднаха много неща и това ще бъде дълъг процес. Не напразно в Светото писание се казва, че трябва да се върви 40 години из пустинята, за да се забрави робството.
И ти прави опити да си намериш друга родина?
Да. Аз съм опитвал във Франция, опитвал съм и в Германия, но в крайна сметка не избягах. И то, честно казано, не защото не съм искал, а защото ние бяхме от късметлиите, от щастливите хора, които можеха да правят това, за което са учили: актьори, певци, журналисти дори. На нас ни провървя. Ние имахме развитие на кариерите, благодарение на телевизиите, на това, което се случваше около нас. Ако нямах толкова работа и ако не ми се откриваха толкова много възможности, може би и аз щях да съм „хванал гората“ и да се преместя някъде, където имаш възможност за реализация и да си гледаш семейството и любимите хора. Ние останахме, защото на нас ни потръгна. Всичките: Слави, Куку бенд, ние - Мартина, Тончо, ние сме тук, защото ни провървя. Вярно, и ние сме правили доста усилия, но ...
Това, което правите с вашия спектакъл „Царете на комедията“, е някакво странно дежа вю на онзи НЛО-спектакъл отпреди 30 години, в който по някакъв странен начин бе радост от края на една ера и саркастично намигане за пороците на новата, която се задаваше. Сега ви гледам на сцената пак тримата - ти, Тончо Токмакчиев и една третинка от НЛО - Георги Мамалев, и усещането е същото. Въпросът крещи: „Оти ручахме жабетата, като сме пак там, където тръгнахме?“

Не е съвсем така. Но ние търсихме в този спектакъл и съзнателното смесване на съвременните случки и скечове, и на носталгията по звученето на 80-сетарското и 90-сетарското време. Защото ние самите вече не сме същите, стари магарета сме. Искахме да разкажем за един по-дълъг период от време. Затова и в спектакъла има модерни моменти, има и едни други смешно-тъжни моменти от новия век и ретроспекция, връщане назад, носталгични и емоционални чувства. Просто животът на 40+ или 50+, в които сме ние, това се случва. Вече имаме много опит, много видяно и понякога е хубаво отново да си „навиеш пружината“. А ние искаме да „навием пружината“ с времена и мелодии, с които сме били силни, с които сме били сигурни. Като видях как реагират в залата, отново ми се живее и ми се прави нещо, което да продължи напред...

Не е ли сиво тук?
Не, в никакъв случай.

Сега някак българите живеем в едно обезнадеждено време. В този смисъл, теб самия кое те кара да стоиш тук, освен работата?
О, не е съвсем сигурно. Винаги има интересни възможности. Последният път, когато се случи, имаше възможност за работа с мои колеги, които са куклени актьори и имат такава школа в Испания. Имаше възможност и за изгодна сделка за имот там и просто ми мина през главата в един момент: що пък не на стари години да отида и да работя кукли, да правя спектакли с кукли и на стари години пак да си работя по професията, но в крайна сметка да живея щастливо, спокойно в една уредена, усмихната, слънчева страна. България също е такава, но нещо ни пречи да „свържем контакта“ и да тръгнем отново напред.
Имаш ли отговор кое е това, което ни пречи да „свържем контакта“? И защо опустяваме? Вече личи и дори в най-големите ни градове. И със седмици личи разликата - опустяването не е с месеци и години. Няма ни.
Не „свързваме контакта“, защото нямаме силите да издърпаме двете жици: от едната страна на политиката и управлението, и от другата – на общия ни мързел и нежеланието ни да правим нужното, за да съединим тези две неща. Щепселът и разклонителят не стават, не са един за друг. Трябва да се дръпне и от двете страни и да се получи веригата. Да тръгне моторът. Зависи от нас. Само от нас. А някак си не искаме да рискуваме и да си имаме проблеми. И може би, колкото и странно да звучи, имаме какво да губим вече. И не ни се иска да излезем на барикадата. Не е като през 90-те. Тогава нямахме нищо. Тогава имахме само едни скъсани обувки, едни два лева в джоба и нищо друго. Сега кой какво направил нещо си, взел си кредитче, нещо спастрил и блъска се, тихичко си седи, „мъчка“ си неговите работи и си седи, мирува… и не му се излиза на барикадата. Революции не се правят от хора, които имат какво да губят. А ние имаме, колкото и да сме „пробити тенджери“.


Ето го отговорът защо Слави Трифонов е пас ... и някак не се ражда онова нещо, което хората чакат от него.
Може би… може би…

Имаше много проектирани надежди върху него и евентуална негова партия, формация, но...
Все пак Слави е артист. Той е шоумен, с много голямо доверие, внимание и ми се струва, че в мига, в който излезе на политическата сцена, ще бъде пометен като перце от лятна буря. От тези, които хвърчат от тополите. Аз повече надежди вълзлагам в това отношение на българския бизнес, и то на независимия български бизнес. На него му трябват още няколко години да се окопити и да си стъпи на краката, за да има финансовата възможност да се противопостави на олигархията и на онези хора, които смъкват парите от фондовете и командват парада. Някой трябва да се опъне на тези хора и не съм много сигурен дали това е Слави. По-скоро имам надежди, знам как се развиват отделни сектори, ако не им откраднат бизнеса, както става у нас често /онази група от 10-15 разбойника/, мисля, че могат да си „намерят майстора“ в едно силно движение, което обаче трябва да бъде водено от икономически независими хора.

„Ще намеря смисъл да остана“... В какво намираш ти сега смисъл, за да си тук ?
Моят смисъл, за да съм тук, е в работата ми, в близките ми хора, в семейството ми, любимото ми семейство, приятелите и възможността да се развиват някои мои нови проекти. Всеки намира своя собствен смисъл да остане някъде. Един остава в Испания, друг в САЩ, трети в Аржентина или Бразилия. Намира си смисъл, за да е там, „където и да си“, както се казва в песента.

Значи няма да изпееш тази песен след 10-15 години другояче, като примерно „Избягал съм“?
Не, не бих. Често пъти си препрочитам едно стихотворение: „За мен веч не ми е мило, о, мой загубен роден край“... Имало е и такива поети у нас, които в мигове на отчаяние са си казвали: „А бе, тази няма да стане“. И аз съм си го казвал същото, но така де - няма да изпея „Избягал съм“. Може, ако се ядосам да изпея нещо подобно, но ние не бива да се сърдим и не бива да спираме младостта на България. По-добре да се развива и да се обучава там, за да е полезен за себе си и за родителите си, за страната си. Та, вижте, навън са най-големите ни инвеститори, българите зад граница. Те са тези, благодарение на които оцелява другата половина тук. Те плащат данъци, за да може после някой тук по нашенски зверски да ги окраде: било за настилки, за кражби на лекарства, тънък слой асфалт, който убива, или други национални безумия.
Когато ти е трудно, как се вадиш?
С любими хора на любимо място. И с много песни и смях. Смехът е този, който ми помага.