Душата на човек е нещо страшно

- Отец Йордан, защо светът стана лошо място? Хората ли се изкористиха и го превърнаха в такова или има друга причина? Кой кого направи лош?

Всичко зависи от свободната воля на всеки един от нас. Бог, който е всемогъщ, чака нашето решение. Това е единственият момент, в който Божието благоволение, Божията десница изчаква разположението на душата. „Най- същественото е това, което става в сърцето ни, където е люлката на душата ни“, както казва Йоан Кронщадски. Първо се появява чувството, оттам се появяват мислите и оттам тръгва и действието. Ако всеки един от нас се старае да изчиства сърцето си, много неща ще се променят. За съжаление, ние и по нашите земи сме свикнали постоянно да търсим вината в другите хора. Хубаво е преди да потърсим вината в другите, да се вгледаме в себе си. Защото вглеждането в себе си е онова, за което говори и Екзюпери. Че всъщност трябва да „отваряме“ очите на сърцата си. И това „отваряне“ на очите на сърцата си става именно чрез изповед и причастие, с всички онези тайнства, които Светата църква е отредила и които понякога на по-младите им се струват просто нещо като ритуали и някаква благочестива традиция, а те са изпълнени с много сила и с много съдържание. Тук е мястото да кажа, че ние, духовниците, сме длъжници в обяснението на хората за богатството, което носи православието и колко е важно то. В първите ми години като млад свещеник бях в манастира в Казанлък три години, блаженопочиналият наш митрополит Дядо Панкратий ме бе благословил тогава. И по това време ми беше трудно, защото чаках второ дете, трудно беше с пътуването, бях млад, с времето обаче разбирам каква благодат е било това за мен. Понеже там, в Девическия манастир в Казанлък, срещнах невероятни хора, една духовност, едно благочестие, едно достойнство, които впечатляваха. Тогава в манастира имаше 12 монахини, най-младата бе на 67 години. Манастирът беше един от най-големите девически манастири в България през 1993-94 година. Беше един прекрасен отблясък от време, което носи повече благочестие. Така че - на въпроса: кой прави Времето, ще ви кажа, че Времето го правим ние. Стига да можем да осъзнаем това. Много от нещата, които ни се случват, са провокирани от нашето зло или от нашето добро. От това какво става в сърцата ни. Силата на православието е в това да се вглеждаме в нас и да виждаме нашите си немощи. Ако се научим да правим това, ще започнем да чувстваме и болката на хората около нас. А това вече е някаква проява на любов. Затова е много необходимо по такива празници, като Възкресението Христово, да оценим и тяхната духовна страна.

Разбира се, че има. Ние, родителите, трябва да си извървим пътя. Защото, ако дадем твърда основа, а това е духовната основа, нравствената основа, Десетте Божи заповеди на децата си, то те няма да са в такава безпътица. Безпътицата демотивира хората. И е важно ние, родителите, останалите, да вярваме в доброто бъдеще на децата си. Да им даваме шанс да проявяват доброто си. Служа вече 25 години и в Старозагорския затвор и осъзнавам колко е трудно на един лишен от свобода, с всичките му нюанси, когато го изоставят близките му. Много е трудно човек да повярва в себе си, ако няма кой да му вярва. Вместо да съдим, да си избиваме комплексите и още хиляди неща, които можем да измислим върху децата си, докато са по-малки, е нужно да им вярваме. Иначе все ще се питаме защо те не са такива, каквито искаме ние да бъдат. Много са сложни и свързани нещата. С нашите дела като родители ние слагаме отпечатък върху поведението и мисленето на децата ни. И е много важно да се молим за тях. Защото, както често ни учат светите отци, е важно децата да чувстват вярата и обичта на родителите си. Преди години ходех често в дом „Майка и дете“. С главния лекар влизаме в зала, в която имаше може би над 20 деца, но беше много тихо. Впечатляващо тихо. А все пак бяха деца, които принципно плачат. И които се обгрижват от персонала. Но се оказва, че, когато дойдат чужди хора, тези деца спират да плачат.

Защото чувстват дефицит на внимание. И дефицит на любов. А това остава за цял живот. Душата на човек е нещо страшно. Ние не култивираме в сърцата си любов. А на всеки от нас му е вложено това. Ние сме духовни чеда. Свети Йоан Богослов е казал най-краткото и най-точното определение за Бог. Той казва: Бог е любов. Точка. Ние сме плод на тази любов. И бог ни извисява през родителите ни от небитието, но именно през тази любов. И в това няма нищо случайно. И всеки човек е една Божия надежда. И тази Божия надежда зависи от свободната воля на човека. Затова е важно тази надежда да я укрепваме. Всеки човек носи в себе си божественото дихание - обичта, любовта. Осъзнаваме или не, но винаги се стремим към него.

Като грешим по-малко. Всяка човешка грешка ни отдалечава от това божествено дихание, от Бог. От любовта. Или, иначе казано - отдалечаваме се от нас самите. Затова много хора уж имат всичко, а им е дискомфортно. Не са щастливи. И търсят през алкохола, пътуванията, някакви вещи, материални залъгалки, път и начин да са щастливи. И пак не са щастливи. Защото истината е, че става дума за друг вид дефицит. Дефицит на любов. Вътрешна празнота. И цял ден да купуваш, няма да се запълни тя с покупки. Защото душата си иска своето. Затова за нас, човеците, е много важно причастието. Комунизмът ни остави тъжен отпечатък: вярата в нещо видимо. Всеки човек е немощ, освен величие. Истинската вяра не е в Бога. И това, което никога няма да ни подведе, да ни обърне гръб, е именно молитвата. Връзката с Бога. И човек трябва сам да си я направи, за да придобие опит. В казанлъшкия манастир има една прекрасна чудотворна икона на майка Богородица, там е и гробът на отец Геврасий, където са ставали чудеса, място и човек, при когото е имало и има много благодат. В цялата тази казанлъшка обител има скрита много благодат. Затова понякога, когато човек усети, че му става много тежко, нека да влезе в манастира. Да се помоли на чудотворната икона, да постои в храма, на тишина. И ще почувства тази благодат. Защото тази благодат е всъщност възстановяване на връзката между Бога и сърцето. Няма ли я тази връзка, ние сме бедни, боязливи, изнервени, неестествени, депресирани.

Това е прекрасен въпрос, за който благодаря. Човек трябва да има приоритети, но не само. Когато иска да постигне нещо, той полага много усилия. За значимите неща на тази земя са нужни усилия. Тъжно е друго. Дали от комунизъм или от времето, слагаме приоритети на видимите неща. Лошо няма: всички сме земни хора, душата ни е в тялото, имаме семейства, проблеми. Но има едни малки простички думи, една малка молитва, която дава много сила. Връзката с Бога. „Иисусе Христе, помилвай мен грешния!“. Стара молитва от времето на исихастите. Исихазмът е учение, което означава връзка с Бога.

Хубаво е да намираме време за тази молитва. Трудното на молитвата е борбата. Защото, когато човек прави нещо добро, винаги има борба, изпитания. Винаги. Бог ни дава сили за доброто, но и сили да претърпим, докато творим доброто.

Всеки духовен празник е свързан с вглеждането, с влизането в себе си. Най- голяма стойност има това, дето е вътре в нас. Всеки един от нас носи вечност. Всички богатства на света не струват нищо пред една човешка душа. Много е важно с всеки изминал празник да увеличаваме духовните познания към себе си. Всички живеем с мисълта, че сме по-добри от това, което сме. И смисълът на духовното ни извървяване е да видим колко сме добри и дали изобщо сме добри. Дали нещата, които правим, не ги правим от интелект, възпитание, от това, което изисква от нас обществото? Дали това, което правим, когато казваме на някого „обичам те“, е истина? Най-голямото знание е да видим себе си. Няма по-голяма мъдрост от това. Защото всички неща, които носим в сърцето си, са метафизични. Те са над Времето. И смисълът на земния ни път тук е да влезем във вечността духовно подготвени. А това е борба за цял живот. Така че – нека да се опитваме да възвисяваме любовта в себе си. Не само с това Възкресение, а просто в нас с всеки наш ден.

Възкресявайки тази обич, ние възкресяваме Бога в сърцата си. С Бог в сърцето винаги има радост.