Популярният културолог и медиен експерт доц. Георги Лозанов, от Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“, изнесе пред публиката на Художествена галерия - Казанлък, своята лекция, фокусирана върху раждането на автора в българската фотография. Събитието в рамките на Дните на тракийската култура, бе част от програмата на галерията „Историята на изкуството за всички“.
Увлекателен лектор и запомнящ се събеседник, доц. Лозанов срещна ценителите на изкуството на светлината с фотографското творчество на значими наши майстори на кадъра, като Йордан Йорданов - Юри, Гаро Кешишян и Петър Абаджиев. Фотографията – това е пътят от разбирането за изкуството като откъсване от реалността към изкуство, тъждествено на самата реалност. Фотографията, като съществуване – послание… Новата предметност, новият реализъм на Модерната епоха, стремежът към истинността на образа като фокус на съвременната фотография, наслагването на значения върху образа… Това бяха акцентите в изложението на доц. Лозанов, направило преход от традиционното към концептуалното изкуство, което поставя проблеми и дори търси тяхното решение.
Някъде в прелюдията към този по-широк разговор, с доц. Лозанов си говорим тет-а-тет за... всичко: от светлите фотографски образи и родния ракурс към тях, към тъмните до негатив отвъдфотографски отпечатъци на днешното ни общностно съжителство – тук и сега. Знае, че нищо от Божествения проект за Човека не би могло да бъде в разрез със самия него.
Знание, вградено в над 100 научни и повече от 200 други публикации по въпросите на медиите, културата, изкуството /задължително, фотографията!/, в авторството на книги и филми, преподаването в няколко университета, в дейността на редица неправителствени организации, престижни конкурсни комисии и прочие обществени изяви и награди, които го правят безпогрешно разпознаваем сред разноликата българска публика.

- Доц. Лозанов, в Казанлък сте заради фотографията. Успяхте ли вече да запечатате Вашия кадър „Казанлък днес“?
- Признавам, че имам сантимент към Казанлък, бях тук и заради световната медийна среща през юни. Казанлък ми прави добро впечатление на един жив, артистичен град с млади хора, с поминък, много неща са с вкус направени. Така че идвам тук с удоволствие! Има и неща, които са част от емблемата на града, която не може да му се отнеме – тракийското наследство, розите, военната промишленост. Тези различни неща правят образа му многолик. Аз с удоволствие наблюдавам как те някак органично се събират, не си пречат. Взаимно си помагат. Още повече, че тук има фотографска общност, познавам я добре, има и опит за фотографски музей, това е много голяма мечта на българските фотографи. Започнах да се занимавам с фотография в сп. „Българско фото“ в началото на 1980-те, /аз не снимам и не мога да снимам, но съм се занимавал с критика и теория на фотографията/. Тогава списанието, освен фотография, публикуваше и много анализи, защото фотографията е много важна за осмисляне сфера на културата. През нея се разбират и много други неща. Още от тогава съм свързан с тази фотографска среда. Навремето имаше две големи мечти – да има висше образование по фотография /вече го има на две места – в НАТФИЗ и НБУ, което е чудесно, защото фотографията има огромна роля в културата, защото тя не е занаят, а следва да се мисли през един по-висок поглед. С появата на фотоапарата започва цяла нова ера в културата!/. И втората мечта – да има музей на фотографията. Той така и не се появи тогава, а имаме голямо културно наследство в това отношение, което много дълго не беше проучвано. Имаше една единствена „История на фотографията“ на П. Боев, създал тези томове с възрожденски ентусиазъм, но това не бе достатъчно. Помня как той събираше снимки по тавани и битаци и ги носеше в едни огромни торби в „Българско фото“, за да мислим, чия е някоя снимка, от кога е... Но днес вече има много и академични изследвания на фотографията, което е свързано с това, че тя се преподава в университета.


- За изследовател като Вас, има ли изненади в многото нови лични архиви, които се появяват?
- Никак не ме изненадват. Това се случи, защото много дълго време при фотографията, която се занимава с историята на всички други сфери, нямаше кой да поеме да изпълни този дълг, да проучи нейната история у нас. Сега вече има хора, които го правят и големи проекти – като този на Иво Хаджимишев.

- Сложена ли е вече точката на дългия спор изкуство ли е фотографията?
- Фотография и фотоизкуство са едно и също нещо. Фотографията се мисли в своята цялост. Тя е преди всичко памет, културна памет. Но идват и тенденции, които могат да бъдат приемани за изкуство, не само за памет, макар и фотографията на паметта да може да има и естетически измерения – и често те да са по-въздействащи. Но фотографията, която има преки естетически задачи започва с модернизма. Няма как да не споменем тук Георги Ст. Георгиев.

- Той е роден в Казанлък...
- Да. Той е човек на модерното време. Знаете ли, според мен, модерното време започва от две неща – самолета и фотоапарата. Така се изпълняват две мечти на човека, изглеждали невъзможни, фантастика – човекът да лети и да може да спре мига, да спре времето. И те се случват – полетът в пространството и полетът във времето – мигът, който продължава, но ти го спираш. Точно те пречупват, в културен смисъл, движението на историята и създават друг свят, нов свят. Г. Ст. Георгиев ги събира и двете, занимава се с въздушна фотография и като представител на символизма, включително и първият, позволил си да снима голи тела, сваляйки табута, той е в модерното време. Та, актови снимки се сваляха от изложби дори през 1980-те! Така бе с Диана Стаматова, Лоте Михайлова... Модернизацията не върви лесно и именно фотографията е един от силно модернизиращите фактори.

- Днес дигиталната фотография позволява всеки да снима. Не се ли губи връзката с изкуството в това множество от фотографски упражнения, или обратното?
- Дигитализацията създаде съвсем нов свят във всичко, не само във фотографията. Говорим вече за изкуствен интелект, утре той ще прави снимки...Това е въобще голямата битка на човека със собственото му творение. Дали той ще се превърне във Франкенщайн, който ще го унищожи, или обратното - ще бъде в помощ? Аз винаги смятам, че щом човекът е създаден от Бога с възможности, които Бог му е дал да създава, няма как нещо при него да е в разрез със самия проект за Човека и за Човешкото.

- Вие сте оптимист?!
- Разбира се! Вижте, никога изкуственият интелект няма да може да замени човека по една проста причина – човекът е тленно същество. От там произтича неговата емоционалност.

- Защото може да загуби всичко, животът му е краен?
- Да, защото в далечния хоризонт човешкият живот е приказка с лош край. Това е, което никога няма да може да бъде възпроизведено от изкуствения интелект, защото то произтича от самото битие на човека.

- Това ли е основният мотив за творчество у човека, да остави нещо?
- Разбира се, Ролан Барт навремето казваше, че граматиката на фотографията са смъртта и любовта, привилегия само на тленните същества. Всичко това е абсолютно непревземаемо и с хубавото, и с лошото у човека. Изкуственият интелект вероятно ще продължи много човешкия живот, ще има дълготраене на човека по самата воля на неговия Създател Бога, в резултат на първородния грях на нашите палави предци Адам и Ева. Но той е създаден с тази участ на крайност на живота, в която е целият драматизъм, който е източник на тази емоционалност, която пък, е в основата на цялата култура на човека. Това е един път, по който никой не може да изземе на човека и битието му, и участта. Затова и дигитализацията ще върши работа, ще има носталгични връщания към стари техники и методи, смятам, че ще има мощни ретровълни. Артистите, така да се каже, от време на време ще се връщат в тъмната стаичка. Защото в аналоговата фотография има един фатализъм, изпуснал ли си кадъра, изпуснал си го. В дигиталната не е така. А фатализмът създава вътрешна драматургия на образа, това е важно. Но съществуването на новите технологии?... Това помага, особено при репортажната фотография! Тя се разви значително. Някои считат това, че сега всеки снима, за голяма заплаха, че има, един вид, свръхпроизводство на образи.

- Не свършва ли и авторството, изкуството в това свръхпроизводство?
- Напротив! Колкото повече образи се създават от толкова повече хора, толкова повече те си дават сметка за това, което не могат да създадат, защото то е привилегия на големите майстори. Така стана навремето с фотолюбителството. Камерата не влезе в ръцете на всеки, но фотоапаратът стоеше във всяко домакинство и хората снимаха всяко важно семейно събитие. Смяташе се, че фотолюбителите ще доведат до края на професионалната фотография. Нищо подобно! Самите фотолюбители, които имаха амбиция, почнаха да се професионализират, а всички започнаха като цяло повече да разбират от фотография. Много е важно за едно изкуство, за една медия, това, доколко е просветена аудиторията. Тя колкото повече снима, толкова повече се просвещава.

- Споменахте медиите, просветеността, но в медийната аудитория расте тази безпросветност. У нас, сякаш сме още в онова „естествено състояние“ на обществото, където човек за човека е вълк, далеч от правовия ред и всякакво сключване на т.нар. „обществен договор“ между хората и властта, за което Хобс говори още преди четири века? Как тогава медиите да стигат адекватно до хората?
- Върху медиите се стоварват повече беди, отколкото е необходимо, защото в общество, в което има липси, медиите се превръщат в жокер. Очаква се от тях да компенсират политически, културни липси... Да не забравяме, че те са агора, площад, на който всякакви хора се явяват. С медиите има и друг проблем – форма на комуникация, която не е медийна, започна да замества медиите. Това е като да заместваш мускулна със съединителна тъкан. Имам предвид социалните мрежи. Те не са медии. За да бъде нещо медия, то трябва да има, както го преподаваме, следните изпълнени условия – едно и също съдържание да стига до много хора, да има редакционна отговорност и редакционна независимост, да не е създадено редакционното съдържание под нечий диктат. Първото, социалните мрежи в някаква степен го правят. Но медията трябва да има и останалите две. Социалните мрежи не могат да гарантират редакционна отговорност и редакционна независимост. Заради което станаха жертва на много силни пропагандни стратегии до степен, че вече ги наричаме „война“. Хибридна война, война за мисленето на хората. Мисленето на хората става жертва. Какъв е проблемът? Това общество си играе на медия, защото все пак, е част от Западното общество или поне частично принадлежи към този Западен свят, който може да си позволи да има различни мнения, защото сме излезли от комунизма. Ако /не дай, Боже!/ стане това, което искат привържениците на тази реставрация на миналото, тогава те ще видят за какво става въпрос, но вече ще е късно. То в това е ефектът на пост-истината, тя е такова явление, при което през публични комуникации или през натиска на публичната комуникация, ти си създаваш мнение, което смяташ за свое собствено, държиш на него, но това е против твоя интерес, което осъзнаваш, чак когато това се случи.

- Либерализмът, мисленето, което приема Свободата за основна човешка ценност, е в криза. Как стигнахме до тук?
- Така е, защото либералната гледна точка приема всички гледни точки, приема правото им на съществуване, включително и на тия, които я отричат. За разлика от „оттатък“, където, който има друга гледна точка, отива в затвора. Либерализмът в този смисъл, се оказа доста беззащитен.

- Имаме риск от световна победа на тоталитаризма?
- Има. Има голям риск. Казвал съм, обвиняват ме, че звучи твърде мрачно, по-добре да не се случи, но да го кажа: има риск от втори Девети септември. Той няма много да прилича на първия, но ще има чистка на всички либерални гласове.

- В перспективата на тези мрачни прогнози, изкуството продължава ли да бъде някакъв изход, спасение, светъл тунел, през който да преминем, за да избегнем всичко това?
- Не можем нищо да избегнем чрез изкуството. За съжаление, изкуството, особено високото изкуство, изисква културна аудитория! Тези, които могат да повярват на пропагандата на хибридната война, не са културни хора. Те са, така да се каже, интелектуално слабо защитена част от обществото. Тя става жертва. Който е с ума си, си дава сметка за всичко и това се вижда. Няма млади хора, реализирани в някаква сфера на изкуството, които да са в тази група на хора, отказали се от демократичните ценности. Така че – изкуството не може да помогне. То, обаче, може да увеличава солидарността на културните хора и да им създава чувството за общност. Както бе през комунизма – тогава само в малките общности човек можеше да се чувства той самият в своите ценности. Изкуството създава такива малки общности, в които успяваш да се самосъхраниш, можеш да съхраниш своите морални и естетически ценности.

Диана Рамналиева, автор във в. "Трибуна Арсенал"