Това твърди един от най-обичаните актьори и певци у нас - бесарабският българин от Измаил, актьорът от „Комиците“ и „столичанин в повече“ Руслан Мъйнов.
Визитка:
От дете вярва в Бог. И не го крие. Купува сам първата си Библия едва 10-годишен.
От четвърт век е в родината на дедите си - България. Идва у нас ненавършил 18 години, за да учи актьорско майсторство. Без да знае език. Приемат го в НАТФИЗ, в класа на проф. Надежда Сейкова.
Без да знае и предполага, избира за първия си ден у нас исторически обременена дата - 9 септември 1994 година.
От украинския Измаил до София пътува с „Москвич“.
Гордее се с шофьорските си умения, още повече, че му стигат и за документ за управление на КАМАЗ. В средното училище получил и правоспособност за заварчик, 4-ти разряд.
Споделя, че напускането на Измаил и животът у нас са част от кармата му, неговата и на неговата майка Наталия, и двамата Скорпиони. Били изключително много привързани един към друг.
И понеже животът е най-добрият учител, направил така, че ги разделил. За да се учат сами по пътя си. Счита, че да живеят разделени един от друг, е част от Божия проект. Това споделя днес симпатично и издайнически посребряващият веселяк Руслан Мъйнов.
Последното е вярно и не съвсем. Защото и той си имал трудните моменти. От които се издърпвал сам.
Жилавият български корен също си казвал думата. Родът му е от Ямболско, но от 1812 година е напуснал родния край. Майката на Руслан е от Горица, но израства в Пандаклия, Рехавка - по съветското време. Семейството на актьора се гордее с родното си място оттатък Дунав, защото там е роден и видният български политик Александър Малинов.
Когато поема за родината на дедите си, знае, че тук ще сбъдва живота си.
С проекцията да остарее в България. Затова и преди години си купува стара къща в софийския квартал „Орландовци“, която сам ремонтира и стяга, така че един ден да заживее в нея заедно с майка си.
Споделя, че предпочита да общува с по-големи от него. Учи много от тях.
И от любовта. Когато е трудна.
Познато лице и име е от екрана, театъра, шоуто, музикалната сцена. Издал е и няколко музикални албума.
Има бетон философия за епохата на „Горе на черешата“ или „Тъпа овца“. „Всяко нещо с времето си. Минава.“
Срещаме се в Казанлък в пауза между две участия от едно турне. И минути след като е приключило поредното му участие с „Любими руски песни“ в пълна зала.
Здравей Руслан, пълниш залите с концерта си „Любими руски песни“ вече няколко години. Емоцията е невероятна. Очевидно, любовта на българина към Русия, към руските песни и култура, не подлежи на властова конюнктура, не е мода, а вид феномен. Имаш ли свое обяснение за него?
Има много предпоставки за този феномен. Вече съм направил над 150 концерта с руска музика в България. От 2013 година насам съм бил с тях из цялата страна, някъде и по няколко пъти. Пял съм тези руски песни с няколко филхармонии: с Пловдивската, Русенската, Плевенската, но най-много с Шуменската. С тях ми се получи една много хубава, голяма любов и симпатия, нещо, което принципно не се случва често, тъй като, когато има много хора, се работи трудно. Но с Шуменската филхармония се получи нещо приятно, топло. И това топло усещане си личи в залата. Не можеш да излъжеш публиката. А и аранжиментите на руските песни, които изпълнявам, които направиха Георги Милтиядов, който тогава беше на 15 години само, и Левон Манукян, са много близки до това, което аз усещам за тези песни. „Намерихме се“ в това отношение. Хората обичат руските песни, не само защото са учили руски език в училище или много са училите българи в Русия, работилите там, има много смесени бракове. Има и трета причина - руската музика е много хубава, дълбока, текстовете също. И в най-леката и непринудена песен има дълбочина, която те кара да се замислиш. Има послания в руските песни. Примерно, дори в една съвсем банална песен „А нам все равно“. Но в тази песен се пее затова, че ние сме тези, смелите, които можем да се преодолеем, за да сме смели. А не, ето, сега ще взема един автомат и съм смел. Руските песни са много мелодични, веднага се запяват. Сега е политически коректно да казваме, че трябва да обичаме всички народи и култури, но наистина любовта на българите към руската музика и руския народ са... нещо неподвластно на подобна политкоректност. Макар че сега са на мода са евроценностите. Аз не знам какво точно означава това, но се радвам да има ценности. Принципно. Знам само, че, ако човек живее по 10-те Божи ценности, то на всички нас ни е гарантиран хубав живот. Независимо какъв си и къде живееш. Тези десет Божи ценности са основните. Останалите ценности - Варшавски, евроатлантически и не знам още какви си, са преходни. Остават човешките Божи ценности - като обич, подкрепа, любов, съпричастност, споделяне, доверие, честност.
сн: Със семейството, личен архив
Изглеждаш така, сякаш си човек без проблеми, веселяк. В същото време издайнически се улавя онази „фината“ изработка на душата ти. Раним ли си ?
А защо да съм раним? Не, като всички хора съм, душата ми е като на всички хора. Скоро слушах една песен на Алла Пугачова, знам я от малък тази песен, но не ми е правил впечатление текстът й. В нея се пее нещо от рода на: „Аз съм като всички вас - и аз моля Господ за щастие, и аз моля Господ да бъде добър с мен“. И това е универсално. Важи за всеки, независимо къде се намираш: дали си високо в политиката или се занимаваш с някакъв вид творчество - успешно или не съвсем. Ти си като всички, които са някъде ниско: които зидат, които заваряват, карат автобус. Ти си един от тях. Аз самият съм учил за заварчик, имам 4-ти разряд, работил съм по строежите. Не съм различен. Просто професията ми изисква да съм весел на сцената. Не мога да уморя хората от тъга. Или да им насаждам моята тъга.
Кой те откри за музиката?
Нося пеенето от детството си. Обикновено е така. Пеех в детската градина, после в училище участвах в драматични състави, кръжоци, песни, танци. После – съдбата, под формата на свободен избор, си каза думата. В крайна сметка винаги тя решава. Тръгнах за България, защото съм българин. И двамата ми родители са българи, пишеше ми го в документите, тук са ми корените. За мен беше нормално да дойда тук. Кандидатствах на 17 години в НАТФИЗ, тази година през ноември навършвам 43 години. Щастлив съм от това, което ми се случи тук и от това, което направих и правя тук, в България. Всъщност животът ми реално се случи тук. В Измаил съм завършил средното си образование, взел съм шофьорска книжка там. Това е. Имам дори категория за шофьор на камион - КАМАЗ. Това е резервната ми житейска карта: ))
Защо, според теб, българите сме нация от мрънкачи, а всъщност имаме толкова много неща, с които да се гордеем, да се похвалим, да ни изпълват с радост и задоволство?
Нямам обяснение. Но и нямам желание да виня хората, че се чувстват така. Това е положението. Те искат да се чувстват така. Да мрънкат. Да се чувстват зле, да се чувстват страдащи. Избор е и той винаги е личен. Аз съм бил и много гладен, и не говорех езика тук в началото, когато дойдох. А това е страшно. Защото, когато не говориш даден език, хората те мислят за тъпанар. Те не знаят какво носиш в себе си. Просто си за тях тъпанар. Те не искат да общуват с теб. Минал съм през 100 неща поне, но винаги съм бил щастлив. Винаги съм полагал усилия да вървя напред, винаги надеждата е била в мен. Винаги съм имал стремеж да се развивам. И така е и до днес. Ето ме, на дърти години започнах да уча солфеж, пиано, за да съм наясно с това какво се случва. Тръгнах на уроци, като започнахме да работим по „Арии и канцонети“ с Шуменската филхармония. С Русалина Мочукова, прекрасна оперна певица от Виена, направихме над 30 концерта. Тогава ходех на уроци много: на италиански, на солфежи, важно беше да знам какво правя, да съм добър в това, което правя. Човек трябва да се стреми към развитие и да развива това, което има, защото ние носим голяма отговорност към това, което ни е дадено. То не е дадено за нас, то е дадено за хората. Талантът не е даден на нас, той е даден за хората. И ние трябва да дадем това, което можем, на хората.
Когато на Руслан му е тъжно, трудно, огорчено, пусто и неуютно, за какво се хваща? Къде бяга?
Бяга при себе си. Със себе си най-добре се възстановявам. Без хора около мен. Усамотението ме зарежда. Книгите, защото в тях е събрана цялата мъдрост на света и няма смисъл да ровиш някъде другаде при положение, че цялата мъдрост е там. Мъдростта на поколенията, силата, всичко е там. Защото ти можеш да прочетеш „Малкият принц“, Илф и Петров или Достоевски, можеш да прочетеш и „Фауст“ на Гьоте и да намериш, според настроението си и емоциите това, от което имаш нужда. И да получиш надежда и светлина за себе си. Защото: трябва да намираме Надежда и Светлина за себе си. Не можем да си позволим да останем в една безкрайна депресия или мъка и да не знаем къде се намираме и на кой свят сме. Ние затова сме тук, на света - за да се учим. И как ще се учиш, ако не излезеш след поредното изпитание и не изплуваш? Значи до виждане, свърши... Не! Не това е смисълът на живота ни. Тук сме, за да даваме. Ние и животът на нас. Но и не можем да чакаме нещо от живота, ако не сме дали.
В какво вярваш?
В доброто. Обичам тази максима: Направи добро и го забрави! Всяко добро нещо, което правиш за хората, е добро и за теб. Това е моята религия.
Cbznen преди 1 година
Cbznen преди 1 година