Това твърди пилигримът Тихомир Иванов, извървял 800-те километра по пътя КАМИНО


Той е вдъхновяващ млад човек. Заразéн. С надеждата, с душата, с очите по света. Мислещ, непримирим.
Роден в Чирпан в онези стандартни постсоцсемейства, в които любовта е... дефицит. Прекарва по-голямата част от живота си в София, където на 28 животът го стяга с куп уроци, разочарования и... знаци. Хваща по конеца един от тях и, без да вярва в лесни отговори, тръгва да дири себе си. За по-напряко – през Камино де Сантяго.
Извървява своите 800 километра от поклонническия маршрут до Сантяго Компостела, за да осъществи най-важната среща в живота си: тази със самия себе си.
От трудната и съдбовна среща се ражда и книгата „Камино: Пътят на завръщането“. Психологически пътепис за човешките ни граници. Книга, която създава очи на много по-пораснали от него. Очи, които той с неистова страст за своите Христови години иска да станат „заразни“ за колкото се може повече хора.
Завършил е телевизионна журналистика в Софийски университет „Св. Климент Охридски” и е с магистърска степен „Продуцент в екранните изкуства” от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Бил е репортер, актьор, има опит и като сценарист, асистент-режисьор, стейджмениджър и организатор в различни телевизионни предавания. Участвал е в реализирането на множество формати, сред които „Това го знае всяко хлапе”, „Биг Брадър”, „Денсинг старс”. Към днешна дата обаче интересите му са в областта на психологията, себепознанието и личностното развитие – учи психология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, участва в реализирането на семинари за личностно развитие на Фондация „Същност”. Интересите му в сферата на духовното и себепознанието го отвеждат и на пътя Камино де Сантяго.
Един разговор с Тихомир Иванов - българският пилигрим, който не се разделя с раковината си и за когото Пътят към „НАС“ е рецептата ни за щастие.



Какво може да накара един млад човек на 28 години да поеме по пътя КАМИНО? Не е авантюрата само, нали?


Винаги съм бил от типа търсещи хора, от онези, които са си задавали въпроса за смисла на живота. Освен това има и втори план: семейна среда, случки в чисто житейски план, които са ме карали да се чувствам нещастен, неудовлетворен, неразбран, самотен. Така че в един момент, на прага на своите 28 годнии и търсейки себе си, преодолявайки и борейки се с живота, със собствените си травми и ограничения, страхове, с липсата в един момент на работа, загубата на близък човек и разпадналото ми се софийско битие, в момент, когато бях безкрайно изгубен, разбрах, че трябва да поема в друга посока. Онова гласче вътре в теб, което те провокира и мотивира да вършиш тази работа със себе си, проговори. И те ме тласнаха към КАМИНО. Вътрешният глас и порив да възстановиш връзката със себе си и духа, който е в теб.


Вярваш ли в Бог?

Независимо как го наричат, аз вярвам, че има нещо, с което ние, човеците, неминуемо трябва да се свържем. И това е онова, което ни кара в живота да правим разни неща именно в търсене на това свързване. И, ако не постигнеш това свързване или поне да вървиш през живота си натам, към него, то все едно напразно ти е минал животът. Според мен.


Тихомир, обясни магията, която почти всички, изминали пътя КАМИНО споделят: Кое е това - водата ли, въздухът ли, хората ли по Пътя, енергията на мястото ли е друга, че хората, пътуващи по него, имат тази връзка, тези сюрреалистични преживявания, уж случайни, а всъщност някакъв вид съдбовен код. Пътуването КАМИНО излиза, че е вид код. Така ли е ?

Абсолютно. Но това е за търсещите хора. Ако ти си отишъл по този път там, за да свършиш тази работа със себе си, тогава да. Защото имаше и много хора, които не търсеха това. Не и себе си. Те си търсеха приключенията, да прекарат време сред природата или да попътешестват. Защото Испания предлага много неща по този път: културата, храната, интересни забележителности по пътя, хора. Не е нужно да търсиш непременно себе си. Това може да е и начин да избягаш от реалността, да срещнеш нови приятели. Да починеш. Много мотиви можеш да си намериш. Но по този път има и разочаровани хора, които не са видели нищо от това, а само комерсиалното. Въпрос и на очи е всичко.


Кой вижда с другите очи по пътя КАМИНО?

Който търси, намира. И вижда. Нагласата създава и преживяванията. Мисълта създава реалността такава, каквато я преживяваш. Онова, което е в мислите ти, това виждаш. И, ако виждаш лоши неща в живота си, то е заради онова, което вътре в теб го вижда по този начин. Въпрос на личен фокус. Всички минаваме през едно и също нещо, но имаме различен фокус. КАМИНО всъщност е една метафора за живота, който всички ние водим. Поклонниците на пътя КАМИНО сме всъщност всички ние в нормалния живот. КАМИНО, което ние в нормалния живот не живеем.

Защо?

Защото сме потънали в битовизми. Защото сме удавени в автоматизми, в амбиции, в омраза, в его. Защото сме в навик. Защото сме пълни със страхове. Живеем в предразсъдици и закостенялост, живеем спрямо обществото и спрямо определени закони и правила. Правим неща, защото другите ги очакват от нас. И ние в цялата тази какафония сме се изгубили, отчуждили сме се от самите себе си и собствената си същност. От онази автентичната и истинската „самите аз“. А Пътят ти помага и да разлистиш тези слоеве, ако ги търсиш. Пътят ти помага да навлезеш дълбоко в себе си, да се свържеш с твоя автентичен „АЗ“. Да избягаш от битовизмите, защото ти се отварят сетивата. Ти започваш да виждаш детайлите. Започваш да се свързваш с останалите поклонници, да виждаш другите неща в тях. И това е също една метафора за връзката ни с другите. Това са едни много странни процеси, свързани с даване и получаване. Там осъзнах, че да дадеш, всъщност означава ти да получаваш. И, ако някой ти откаже да получи от тебе, той ти отказва всъщност да ти даде. Като скачени съдове. Нито само да дадеш, нито само да вземеш. Затова пътят КАМИНО работи толкова специално. Убеден съм, че всички „сетивни“ хора изживяват едни и същи неща. Ние като природа сме едни и същи и онова, което търсим като енергия, е едно и също. И когато отвъд егото, онова, което си мислим, че е уникално различно, когато го разлистиш и почистиш от онова, което си преживял, остава едно чисто нещо. Затова е тази метафора „всички сме едно“.


Разказваш ли на младите хора, на твоите връстници за тези си преживявания?

Опитвам се. И много бих искал на такива срещи да идват млади хора, но за мое съжаление, не идват. Убеден съм, че това, което разказвам за този път и КАМИНО е безкрайно ценно за тях и те имат нужда да чуят моята история, моят пример, нещата, които разказвам. Считам, че това би могло да промени много неща за тях и да им помогне в много ранна възраст.


Ти си млад човек. Голяма част от връстниците ти са объркани, някак безпътни, лутат се, сами са, налегнали са ги други пороци. Имаш ли рецепта, обяснение - защо сега твоите връстници, младите хора на България, търсят други кодове, други химери? Или всъщност нищо не търсят?

Каквото и да се каже, винаги има изключения. Но действително има едно такова общо впечатление за една обща инертност, една безпътица, една изгубеност, хора без цел.


Какво търси твоето поколение, което не го намира в нормалния живот?

Не мога да обобщя, аз винаги съм се чувствал различен. Не са ме вълнували интересите и темите на връстниците ми. Материалният свят не ме е вълнувал, независимо че не го отричам, все пак живеем в материален свят. За мен е необходим балансът между материалното и духовното. Има едни хора, които се безкрайно в материалния свят и едни други, които са безкрайно в духовния. Аз смятам, че много от духовните пък допускат грешката да не осъзнават факта, че в крайна сметка ние сме тук и то е, защото има и причини да живеем и в материалния свят. Има хора, които считат, че, за да си духовен, трябва да се откажеш от материалния свят. Аз не споделям тази теза. Има начин да си духовен човек, без да си материалист и в същото време без да се лишаваш от възможностите, които материалният свят може да ти даде като възможности.

Твоят урок от пътя КАМИНО за „освобождението майка-син“? Как да се научат майките да пускат синовете си, децата си на Живота?

Сложен е отговорът на този въпрос. За себе си го търся на 365 страници в книгата си. Това е в основата на всичко. А проблемът е да се откъснем от болката, в която ние самите сме живели. Мисля си, че, ако ти преработиш тази болка в себе си, ти „пускаш“ и тази връзка. Ако родителите не могат да се отделят от нас, то е поради простата причина, че някога те са били деца на родители, които не са се откъснали от тях. И те, за да се освободят от тази връзка със собственото си дете, първо трябва да свършат тази работа със собствените си родители, с изживяната от тях болка и травма. Иначе проектират. Всичко се прехвърля в общуването и със собствените им деца. И то се прави заради тази стара травма, болка и страх. Родителят, който е преживял много негативни неща заради собствените си родители, той в повечето случаи се опитва да го избегне със собствените си деца. Но опитът встрани показва, че това не само че не става, не се избягва този лош опит, а буквално се допускат същите грешки.



Как промени живота ти пътят КАМИНО?

В изцяло нова и позитивна посока: да съм много по-уверен, по-сбъдващ, да съм много пó себе си, много по-търпелив. Направих книга, започнах да уча психология, все неща, които винаги съм искал да правя и винаги съм отлагал, така че пътят КАМИНО ми даде свободата да бъда себе си.


Това ли е Нещото, което искаш да „пръснеш“ по своите връстници?

Да. На този етап, да. Искам да споделя, да им разкажа, виждам, че се получава. Да ги „заразя“ с това да имат свободата да са себе си. Виждам, че има смисъл от това. И вярвам, че това е правилният път и че това на етапа е моят път.

А би ли се върнал пак по ПЪТЯ?

Да. С удоволствие, когато го усетя. При всички случаи ще го направя по много различен път, без да търся всички онези неща, с които се борех тогава и бих се насладил на ПЪТЯ от съвсем различна перспектива. Бих направил нещо различно.


... за да намериш другата част от себе си?

Възможно е... Човек е безкраен.